Може ли неправилният църковен живот да нанесе непоправими щети на човека? Кои отношения между духовника и миряните можем да наречем деструктивни? По тези въпроси разсъждават няколко руски свещеници, а поради общите проблеми тази дискусия е интересна и за нас.
Протойерей Димитрий Климов, настоятел на катедралния храм „Свети Николай Чудотворец” (Калач на Дон)
Неправилното устройство на църковния живот може да доведе до разруха както у миряните, така и у свещеника.
Ето например, един млад свещеник си представя своето служение като духовно дело, пастирско, мисионерско. А в днешно време нерядко църковният живот се поставя в плоскостта на официалния отчет, той все повече се бюрократизира. И се случва свещеникът да изпадне в отчаяние − в случаите, когато прави нещо, а после разбира, че въпреки това не може да отговори на всички онези изисквания, които се спускат отгоре. В крайна сметка свещеникът маха с ръка и си казва – нищо повече няма да правя!
А ако говорим не за текущите, а за постоянните проблеми, то един от тях е, че хората изливат върху свещеника всичките си мъки. Много е трудно да живееш с това постоянно.
Свещеникът заприличва на хирург, който още в зората на кариерата си се опитва да вникне в проблемите, болката, преживяванията на пациентите, а след това се превръща в циник.
Той осъзнава, че ако взима всичко присърце, то сърцето му просто ще се пръсне и няма да издържи този товар.
Затова има случаи свещеникът да постави бариера в общуването си с някой човек – уж го слуша, уж кима с глава, но нищо не си слага на сърцето. И това не е много хубаво. Обаче ако взема всичко присърце, тогава веднага ще възникне въпросът за психичното здраве на свещеника. Защото не всеки може да издържи това.
Добре би било свещеникът да има някакъв отдушник, нещо, което да разтоварва психиката му. Или да се прибира вкъщи при семейството, където има спокойна атмосфера и той би могъл да си почине, или пък да се заеме с някое хоби, някакви интереси извън служението му и там също може за малко да превключи и да се разсее.
Друг път свещеникът може да се държи твърде високомерно към миряните. Има случаи, когато идва някой млад свещеник, мисли си, че той е настоятел, ръководи енорията, и започва да управлява, без да слуша ничии съвети. Отначало му се струва, че той, като един ледоразбивач, пронизва повърхностния лед. После разбира, че в този лед разбива своя собствен кил.
И в резултат се натрупват противоречия, миряните започват да се конфронтират. Като се сблъскат с такива проблеми заради неприемането им в енорията, младите свещеници, вместо да анализират своето поведение и да вникнат в причините за недоволството започват да униват: „Нищо не върви!“.
В Църквата идват всички, хората могат да дойдат със своите психологически, ако щете психични проблеми. Някой може да дойде там с изкорубена душа и да представя глупостта си или някакъв мазохизъм за смирение, а свещеникът да окуражава всичко това.
Случват се и такива неща. Но това са патологии.
Има случаи някоя мирянка да се влюби в свещеника. В тази ситуация той трябва да подходи умно. От една страна, да не я пропъди то храма, а от друга – да не дава повод за по-нататъшни фантазии.
Свещеникът непрекъснато се сблъсква с инфантилност у миряните, когато някой наистина не е способен да взима решения и за всяко нещо все пита отчето. И това също може да минава за смирение.
В такива случаи аз ги отрязвам. Веднъж ме е попитал, втори път, на третия вече не говоря с него на тази тема и той губи интерес към мен.
Случва се понякога младите хора да дойдат в църквата и като видят наоколо предимно възрастни миряни, неволно също стават такива. Да речем, някой девойка, млада жена, смята, че е правилно, по християнски, по църковному, да се държи като осемдесетгодишна баба, да се облича и говори по същия начин.
Само с един поглед отстрани веднага може да се разбере дали отношенията между свещеника и миряните са деструктивни. Добре е, ако някой от пастирите, които служат някъде наблизо, обръща внимание на това и дава коректно някакви съвети на своя събрат.
Или пък ако събратът не се вслушва в тези съвети, тогава да действа чрез епископа. Имало е случаи хората да продават имуществото си и да дават парите на свещеника. Или пък „мъдри пастири“ да подтикват хората към развод, да ги карат да си продадат жилищата, да заминат нанякъде, защото скоро щял да дойде антихристът.
Колкото по-близко и открито е общуването между хората в енорията, толкова по-скоро нещо подобно ще избие, ще се забележи.
Да се доверим на първия свещеник или да избираме
Протойерей Максим Первозванский, главен редактор на списание «Наследник»
Когато казваме, че родителите са съсипали живота на вече голямото си дете, че църковният живот е разрушил някого, кой знае защо смятаме, че човекът е просто обект, резултат от някакво външно въздействие. А всъщност той е резултат от изборите, които е направил сам.
Ето един класически пример: един човек идва в Църквата, за да се довери напълно на духовника. Изчел е сума ти книги за пълното послушание и отива в първата енория и веднага се доверява на първия срещнат свещеник. А пък се е паднал един свещеник, дето дали поради младостта, наивността или, обратно, безразличието си дори не е забелязал, че него го слушат изцяло или пък че неправилно ръководи енорията си. В резултат от това лошо ръководство човекът изпада в някаква вътрешна криза. Кой е виновен за това? Свещеникът ли? Светият синод ли? Мама и татко ли са възпитали човека така?
Но ние сами правим своя избор в живота – наляво, надясно, да се женя, да не се ли женя, да се застрелям ли или да не се застрелям. Ясно е, че в резултат от житейския ни път може да дойде моментът, когато всъщност нищо да не избираме. Но външното въздействие е само една тенденция. Онова, което спомага или възпрепятства, подтиква или ни задържа.
Много години съм работил в системата на православното образование, включително и в училище-пансион. Да вземем например един неголям випуск – около десетина или двайсет души. Върху петима от тях, да речем, училището е имало огромно влияние – тези хора обичат Бог, Църквата, те са активни, те са определили избора си в живота, получили са добро образование и тъй нататък. Върху други учението по никакъв начин не е повлияло. А пък двама-трима абитуриенти излизат от православното училище като озлобени атеисти, защото същите въздействия, които върху първите петима са оказали положително влияние, за другите са се оказали разрушително-цинични.
Пред мен сега има един ярък тежък пример от живота през изминалия месец. Две мои познати семейства загубиха новородените си деца. В едното семейство това доведе до изключително сплотяване и единение при мъжа и жената, те заедно успяха взаимно да се подкрепят, любовта им се укрепи, и вярата им се укрепи. Въпреки това страшно събитие те съвсем явно са по-силни и по-близо до Бог. А другото семейство това събитие на практика докара до развод заради постоянните взаимни упреци, стремежа да се стовари вината за случилото се върху другия.
Можем да предположим, че ако църковният живот беше идеално устроен, абсолютно свято, все пак ще има и такива хора, които нещо няма да възприемат или пък ще го възприемат неправилно. Дори за Господ един от учениците му стана крадец и предател.
Разбира се, когато нещо ти се случва, ти идват всякакви помисли, също и осъждащи и обвиняващи другия. Един дава воля на тези помисли и накрая след месец борба стига до извода, че другият е изцяло виновен и го обвинява. А пък друг не оставя място за такива мисли. Той просто ги отпъжда. Тоест всичко зависи от това как човекът обработва сам градината на душата си.
Сериозният духовен живот без послушание е невъзможен. Но тук има опасност човек да бъде манипулиран. А ако попадне в ситуация, в която никой не го кара да прави нещо, не го възпитава, всички радостно пеят „Алилуя!“, тогава няма и да разбере какво е това духовен живот. Но сигурно при него няма да ги има тези опасности.
Колкото по-сериозно човек се отнася към духовния живот, толкова повече са опасностите, то е като да се изкачваш в планината. Ако лежиш на плажа в Тайланд, има, разбира се, опасност от цунами. Но все пак главната опасност е да изгориш от слънцето. А ако възнамеряваш да изкачиш Еверест, всички знаят какъв е процентът на онези, които оцеляват там.
Има различни негативни тенденции и явления. Има невротизирани енории или свещеници. Но пак повтарям – човек сам прави своя избор. Дори ако няма къде да отиде, пак може да вземе осмислено и съзнателно решение.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Православие и мир
