Как правилно да преживяваме страданията Господни, за които всеки православен християнин е призован да слуша и да размишлява по време на Страстната седмица? По какво православната традиция на съпреживяване на Христос се различава от католическата и какъв е смисълът на страданията сами по себе си? Разговар с протойерей Алексий Уминский.
– Отец Алексий, православните богослови често критикуват католическата духовна практика, онова, което при тях се нарича „компасио“, състрадание на Христос – емоционално, прочувствено съучастие в мъките на Христос като Човек. Как се отнасяте към подобна практика?
– Не познавам тази практика толкова добре, за да разсъждавам върху нея. Но веднъж ми се случи да преживея едно удивително пътешествие, поклонническо пътуване по време на Страстната седмица, в Южна Италия.
Там, в малките сицилиански градчета по това време се провеждат процесии, при това във всеки град, всеки ден от седмицата има собствена, специална процесия, със свои светини, и те се възприемат като мистерии, и настроението при всяка от тях е различно, неповторимо.
В едно от малките градчета присъствахме на такава процесия: от различните храмове в града на площада се изнасяха статуи на Христос, на Божията Майка, на апостол Йоан Богослов, света Вероника, и тези статуи всъщност бяха подвижни кукли – с движещи се ръце, глави, сериозни кукли, иконографски, не карикатурни.
Всички се стичаха към главния площад, пълен с народ, градските жители бяха облечени като римски воини, центуриони, някои бяха дори на кон, и те се бяха подредили така, че образуваха нещо като Via Dolorosa, улицата, по която върви Христос.
Имаше много хора, всички стояха близо един до друг, някъде в далечината се показа процесията, при която миряните, облечени в специални костюми, роби с качулки (донякъде приличаха на одеждите на Ку-клукс-клан) с прорези за очите, но без да са надянати на главите им. Те държаха статуята на Христос, който носеше Кръста.
След това се появи друга процесия, която идваше от отсрещната страна, те пък носеха статуята на Йоан Богослов. Тази статуя „стигна“ до определеното място, Йоан Богослов „видя“ Христос, носещ Кръста, обърна се и избяга. Те (участниците в процесията) бегом се изнесоха от тази улица.
След това насреща на Христос от една странична улица излезе още една процесия, която носеше статуя на света Вероника. Света Вероника „се приближи“ към Христос, наведе се и потърка лика на Спасителя, а след това разгъна тъканта с изображението на Неръкотворния Образ към присъстващите и всички силно заръкопляскаха.
Появи се още една процесия, при която Божията Майка, Йоан Богослов бързичко приближиха Христос, и Божията Майка прегърна своя Син…
Всичко това беше много трогателно, без дори сянка от насмешка, под звуците на духови оркестри, свирещи трагична музика, подобно на оперите на Верди, един такъв италиански трагизъм. Много тържествени, красиви мелодии.
След това процесията се насочи към храма на площада, казаха ни – елате по-късно, вечерта, ще има продължение на процесията, всъщност самото Разпятие, но най-интересната процесия щяла да бъде в друг град. Те имат такова състезание – всеки град със своя процесия, със свои особености, донякъде прилича на конкуренцията между футболните отбори.
Отидохме до другия град за нощната процесия, която продължи около 5 часа, с прекъсвания, с почивка. Процесията се извършваше с чудотворния кръст, съхраняван в катедралата на града, древен кръст, който отначало тържествено издигнаха с молитва. Към този кръст бяха завързани около 200 различни кърпи, държаха ги най-почетните жители на този град. Тези кърпи се пазят от векове, като се предават от поколение на поколение.
Процесията с този кръст премина през всички улици на града, също под звуците на оркестър, и не свиреха професионалисти, а местни жители – осемгодишни деца с кларнети, тромпети, барабани, старци с тромбони – много тържествено.
След това от друга катедрала, посветена на Божията Майка, изнесоха статуя на Скърбящата Богородица, носеха я жени. На око прецених платформата, върху която стоеше статуята, − тя тежеше може би няколкостотин килограма, носеха я осем жени, с обикновено телосложение. Младите хора носеха не плащаницата, а изображение на Христос в гроба.
По три различни улици три различни шествия се стичаха отгоре надолу – градчето се намираше нависоко – към централния площад. Всичко това бе съпроводено с музиката на оркестър. Не може да се каже, че хората молитвено замираха през всичките 4 часа, не – те вървяха, може би си говореха помежду си, някъде поспираха, молеха се, а после продължаваха шествието.
Наблюдавах това и не видях някакви особени екстази – разкъсване на дрехи, посипване на главата с пепел, видях обаче истинско съпреживяване, своеобразно, в онази култура, която не ни е позната; това беше нещо очевидно и много трогателно.
– Доколкото знам, при католиците сетивното съпреживяване на страданията на Христос е много разпространено, литийното шествие на Велики Петък те посвещават точно на това – да преживеят през чувствата страданията на Христос. При нас, в православната традиция, акцентът пада повече върху събитията от Страстната Седмица: какво се случва с хората около Кръста.
– Не бих могъл да кажа, че нашето богослужение не ни подтиква към това съ-чувстване, преминаване на всичко през чувствата. Някои молитви се произнасят от първо лице, например след изнасянето на Плащаницата се служи малко повечерие, на което се изпълнява Плачът на Пресвета Богородица. Този канон се пее от първо лице, свещеникът го чете от лицето на Божията Майка, и значи всички слушащи се включват към тази молитва, в преживяванията на Божията майка, стояща до Кръста.
– Но обикновено при проповедите в тези дни не се поставя акцент върху това, че ние трябва да осмислим през чувствата, да осъзнаем, да разберем какво е чувствал Христос, когато са Го бичували, както е при католиците…
– Не знам какви проповеди се произнасят при католиците, може би в някои исторически периоди това се е случвало. Това, че наблюдаваме при римокатолическите подвижници стигмати, възникнали при тях като рани, аналогични на раните на Спасителя, е резултат тъкмо на такова сетивно преживяване.
Има един двутомник с трудовете на митрополит Антоний Сурожки, където той описва като психосоматично явление с най-дълбоко вътрешно преживяване състоянието, при което човек медитира пред Разпятието на Спасителя. Но ми се струва, че тези неща са дълбоко личностни, не бива да се пренасят върху другите.
Знаем, че например на Филипините се провеждат такива литийни шествия, при които хората сами се приковават към кръста и се самобичуват, но в религиозната практика се срещат много и най-различни изкривявания. Знаем, че и светителят Дмитрий Ростовский също се е молел пред Кръста, като е лягал на земята, наподобявайки кръст – това е монашеска католическа практика.
Подобно буквално, сетивно преживяване на Страстната седмица в православието, разбира се няма. И Църквата никого не призовава към такова преживяване през чувствата, защото човек не може да влезе в това, ще бъде някаква имитация, но по време на Страстната Седмица няма как да не съпреживяваме.
Много миряни присъстват на службите по време на Страстната седмица – Страстните Евангелия, изнасяне на Плащаницата – и плачат, искрено, дълбоко плачат в този момент. Стоят на колене и плачат, защото това не е театрална постановка, а реално съприсъствие на Господния Кръст, а след като присъстваме реално, значи и реално съпреживяваме, само че не правим това изкуствено, не се докарваме до екзалтирани състояния.
Когато звучат тези евангелски текстове, когато се изпълняват чудните песнопения, когато свещеникът извършва каденето, поклоните, когато всички са обгърнати от единния дух на това богослужение, когато всичко е толкова пронизващо, хората не могат да се удържат от преживяванията.
– Казвате – не могат да се удържат от преживяванията. Но има състояния на духовна криза, духовна пустиня, когато думите вече са чути много пъти, човекът ходи вече много години, знае го наизуст, знае, че трябва да се посещават тези служби, да стои там, но вече нищо не докосва сърцето му. Трябва ли да се опитваме да предизвикаме в себе си някакви чувства, същото това съпреживяване?..
– Не, нищо не трябва да предизвикваме. Ако усещаме някаква мъртвина, ако разбираме, че нещо се случва с нас, трябва да открием причините за тази замрялост. Трябва да разберем, че щом оставаме безчувствени към такива събития, зад това стои нещо важно, сериозно, което ни е отдалечило от Христос, от Църквата, от смисъла на нашата вяра.
И постът не се изразява само в това да прочетем, да постоим, да ядем или да не ядем, а да се приближим до Бога, да оживеем за Бога, затова богослужението оживява човека, ала ако правим всичко само, за да прочетем каквото трябва и да постоим колкото трябва, значи, ние вече отдавна сме мъртви. Ако не ни докосва Словото Божие, Светия Дух, това е много тежко, почти смърт.
– А как свещеникът преживява Страстите Христови?..
– Ние всички сме хора – свещеници, миряни, жени или мъже, роби или свободни. Всеки човек преживява по свой начин, няма разлика дали е свещеник или не е свещеник.
– Енориашът може да застане прав в храма и да потъне в молитва, а свещеникът постоянно е зает с процеса – да вземе служебника, да се преоблече, да извърши определени действия, ритуали – това не отвлича ли?
– Тези действия са осмислени, дори когато сменям одеждите, всяко действие е символично, изпълнено със съдържание, смисъл, определена сила − когато например кадя или обличам за изнасянето на Плащаницата и подризницата, както при отслужване на Литургия. Всяко действие е дълбоко, затова то, обратно – съсредоточава, дисциплинира, изгражда вътрешен свят. Това не може да пречи – то помага.
– А как да постигнем баланс между молитвеното съпреживяване и нашите традиции, които всяка православна жена се опитва да спазва – козунаци, хлябове, яйца, чистене…
– Ние имаме много традиции, които би било добре някъде да се потулят, да се забравят. По времето на Пушкин е съществувала традиция, описана от Александър Сергеевич в неговото знаменито стихотворение „Светската Власт”: построяване на караул с войници при Плащаницата. Той с ужас говори, че Христос лежи, а до него стоят войници с лъснати пушки…
Когато ставаше великият оброк
И сам издъхваше на кръста в мъки Бог,
До животворното дърво във здрачината
Мария, грешницата, с Девата Пресвята
Стояха, две жени,
В неизмерима скръб потънали от дни.
Ала пред Кръста Честен, сякаш пред вратите
На градския управник − виждат днес очите −
На мястото на святите жени, уви,
Поставени са двама страшни часови.
Превод: Кръстьо Станишев
– В съвременното общество вече е много лесно да си представим това отново…
– Да, имало е такава традиция – слава Богу, че вече я няма. Христос няма нужда да го охраняват държавни чиновници, държавна сила и власт, при която отношенията между Църквата и държавата са встъпили в абсурдна, карикатурна връзка, и войниците от императорската гвардия стоят и охраняват гроба, все едно могат да добавят някаква тържественост. Да не дава Господ да се появи отново такава традиция – всичко може да се случи в наше време.
Има прекрасна традиция – с всички тези домашни, уютни трапези по Великден, те са неотделими от нашата история, те са хубави. Но те не могат да бъдат главното, а в един момент карат всички хора да работят само за великденската трапеза: да пекат козунаци от сутрин до вечер, да боядисват яйца, да мислят какво да приготвят още – и цялата Страстна седмица протича точно в този дух.
Би било добре да намерим място за главното. Добър е този, който е като Марта, но по-добър е онзи, който е като Мария. Без Марта също сигурно няма да е празнично, тя ще достави радост на всички, ще украси великденската трапеза с всички удивителни миризми на козунаци и хлябове, цялото това великолепие. Но ако човек трябва да избира между козунаците и службата, нека избере службата, а козунака ще купи от магазина, дори да не е чак толкова вкусен, това не е важно. В края на краищата сърцето на човек ще бъде изпълнено с най-важното. Някои ги тегли към печенето на козунаците, други – да стоят и да слушат 12-те Евангелия със свещ в ръка.
– Когато стоим по време на служба на Велики четвъртък и Велики петък, не ни ли пречи да се потопим в преживяването на страданията на Христос знанието за скорошното му Възкресение?
– Не знам… Може би някой вече знае всичко, но аз не знам нищо. Сигурно не само аз, може би при всички е някак така… Когато се потопим в службите през Страстната седмица, се озоваваме – независимо от пространството и времето – в същата тази Гетсиманска градина, на улиците на Йерусалим. Не зримо, разбира се, а духовно се докосваме до тази лична история, ставаме нейни участници, защото в този момент ние сме тук.
Ние не можем да претичаме в бъдещето, макар че и Христос говори на своите ученици предварително за Своето възкресение. Яков и Йоан – тъкмо те знаят, че Христос ще възкръсне, – пускат покрай ушите си тази история с разпятието, казват: искаме да седнем до теб от дясната и от лявата ти страна в Твоята слава – за славата вече знаят.
Но когато идва Страстната седмица, само Страстната седмица се оказва главна – и с ужаса, и със страха, и с предателството. Защото християнинът не може да не усеща себе си в този момент като някой, който е в обкръжението на Христос. Като Петър например, който „като излезе вън, плака горко“. Тук най-важното е, че човек е редом с Бога, той се намира в този момент с Христос тук, и отива там, после, вече с жените-мироносици, да посреща Възкръсналия.
– Но ние знаем в петък, че ще мине Събота, и ще го посрещнем Възкръснал…
– Не, тук не става дума за знание. Ние знаем какво ли не. Ние стоим пред разпятието на Христос и знаем, че утре трябва да отидем на работа. Но ние не живеем с това, че знаем, че утре ще е Възкресението. И че ще има богослужение. Ние живеем, и ако живеем – то живеем всеки ден – днес. Аз не живея утре или вдругиден. И Великден за мен не е някакво събитие от календара – това е моят живот. И затова, когато живея в четвъртък, аз живея именно в четвъртък, а след това ще живея в неделя. Докато не живея в неделя – няма Великден.
– Помня „Великден в Дахау, 1945 година”*: хората, които току-що са били на границата на живота и смъртта, току-що освободени, са поискали да празнуват Великден – там 18 свещеници служат литургията. Или на 31 март си спомняме за майка Мария (Скобцова), избрана за изпращане в газова камера на католическия Велики петък и загинала на Велика събота, – такива хора истински са преживели Страстните дни. Способен ли е човек със сърцето и ума си да осъзнае Страстната седмица, бидейки относително здрав, може би дори щастлив, благополучен?
– Разбира се, че е способен. Аз не мисля, че страданията на човека, при някакви условия, могат да добавят нещо. Човек ще си остане такъв, какъвто си е и в Дахау, и в благополучието: някой в Дахау ще преживее Великден както трябва да се преживее, а някой не е способен, защото вече е отчаян, той изпитва ужас и от това е безжизнен. А някои и в благополучието си са способни да бъдат с Христос, защото точно сега такъв е периодът в живота им, а какъв ще бъде утре – никой не знае. Всеки човек е способен, по всяко време, на някакво свое, определено ниво.
Ние, за съжаление, сме много променливи: влизаме в Страстната седмица, преживяваме я, ние толкова искаме да бъдем с Христос, а след известно време вече можем да си мислим някаква глупост. Ако дори за малко се потопим в преживяванията на Страстната седмица, получаваме този опит, после няма как да го забравим.
Това е Божественото възпитание, училището, което всеки път, година след година, пост след пост, Великден след Великден, ни учи да се възвисяваме, чрез тези божествени съприкосновения лека-полека ни променя, в противен случай ние, щом сме вкусили такъв Великден, бихме могли и да не живеем повече – всичко сме разбрали, на всичко сме се научили, значи е време вече у дома, да станем небесни.
– Могат ли страданията да бъдат осмислени без Христос? Ето, спомнихме си за концлагерите, а Виктор Франкъл** казва, че трябва да има смисъл в страданията, той го е видял, открил го е, а не е бил християнин.
– Много хора, пострадали в концлагерите, които са невярващи, нехристияни, са излезли от там като високо достойни хора. Например италианецът Примо Леви***, който е бил в концлагер, после описва живота си там, ужасите на фашизма, за да може да промени нещо в този свят, някак да настрои, да поправи този свят. До ден днешен неговите книги говорят с висок глас, както и книгите на Солженицин и на други автори.
Ето това страдание го е напълнило с такова съдържание. Трудно ми е да кажа как Христос е докосвал този човек в неговите страдания, колко повече е научил този човек за света след това, за вечността, освен, че е научил много за човешкото недостойнство и достойнство. Знам например, че съдбата на Примо Леви е трагична: в крайна сметка той се самоубива – не може да преживее зрелището с шествието на неонацистите в мирно време.
Страданията съществуват и без Христос, това не означава, че те са безсмислени, че Христос не просвещава човека по някакъв друг начин. Тези хора може би не стават християни, но виждат смисъла на страданията в други неща, които пак са вложени от Христос, защото човешкото достойнство – това е чувство, заложено в човека от Бог.
– Има една изтъркана фраза, че страданието приближава човека към Христос, нещо като автоматичен закон. Това наистина ли е така?
– Не, това не е закон. Има такъв мотив при Достоевски, че страданията от само себе си се превръщат в някакъв духовен път. Струва ми се обаче, че това е една от заблудите на великия писател. Това е нехристиянско отношение към страданията. Страданията сами по себе си могат да приближат човека към Бога, а могат и да го отдалечат. Те могат да направят човека друг, а могат и да убият в него всичко човешко.
– Спорът на Солженицин с Шаламов…
– Да, точно така. За всеки е различен пътят, по който човек е способен да се открие към Бог в тези страдания, защото никак не е лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бог. Онези, които се оказват способни на това, за тях страданията се оказват спасение. А за други те не са спасителни. Ние виждаме, че Христос е разпнат между двама разбойници. И един в своите страдания намира път към Христос, а другият Го хули и проклина.
– Но тези хора, които са страдали в концлагерите и не са се обърнали към Христос – значи техните страдания са били напразни, така ли?
– Страданията изобщо са безсмислени. Страданията са като болест, като война, като смърт, като всичко, което е толкова уродливо, последствие от човешкия грях. Ако приемем страданията като духовна особеност на християнството, която е необходима на човека, съприсъща на неговата вяра, тогава трябва да кажем, че на Бог му харесва, че хората страдат…
– Или трябва да причиняваме страдания на близките ни, за да ги доведем до Бог, да ги спасим…
– Или че Бог специално изпраща на хората страдания, за да се спасят…
– Мнозина така смятат…
– Да, за съжаление, има хора, в чиито глави е такава мътилка. Това, разбира се, е ерес. Аз просто се поразявам, когато чета например, че за някои хора, смятащи себе си за православни християни, Сталин е знакова фигура, която всички много обичат, уважават. Аз не разбирам, как може да се смяташ за християнин и да се прекланяш пред фигурата на един кръвопиец.
Някои казват – ако Сталин не беше извършил гоненията срещу Църквата, нямаше да има руски новомъченици и изповедници, тогава те нямаше да станат светци, това е Божият промисъл чрез Сталин – да води хората през страдания, за да възсияе Църквата в святост и красота… Ако сме последователни, хайде тогава да прославяме Иуда, Каяфа, Пилат, Нерон… Ако отидем докрай, дайте тогава и Ирод да прославим, та ако не беше той, нямаше да има Йоан Кръстител. И това, разбира се, е страшно.
Бог не изпраща страданията. Бог не се радва на човешките страдания. Бог идва в този свят, но страданията остават. Бог не избавя света от страданията – той избавя света от първопричината на страданията – от властта на греха над човека, а значи от властта на смъртта над човешкия род. И затова той волю-неволю приема страданието, като чуждо Нему, абсолютно чуждо Нему.
Бог на Кръста страда с човешката си природа, Самият бог, Самата Божествена Същност си остава непричастна, защото страданията са изкривявания, А Бог е невъзможно да бъде изкривен. Бог е съвършен, Той е абсолютен. Страда човешката природа, която Бог е поел върху Себе си. Съзнателно е поел върху Себе си, за да може тези страдания, чрез Божествената си власт, непричастна към страданията, да бъдат победени, изцелени.
Тези страдания са последствие на човешката злоба, нашата човешка ненавист, лъжа, развратеност, всичко ужасно, което отделя от Бога – ето това веднага в света образува област за страдания, в която човек попада, която се случва с човека, в която човек е завлечен. И тогава се получава онази ужасна ситуация, при която той започва да страда, това страдание постепенно го изсушава, убива, унищожава, в своето страдание той започва да гори като в ада, но ако открие в този момент сърцето си за Бог, Бог ще дойде при него и ще страда заедно с него. Това означава, че Бог, който отива на Кръста, показва, че той поема върху Себе си човешките страдания: ако искаш − можеш.
Вижте откъде започнахме нашия разговор – дали преживяваме по време на Страстната седмица страданията на Христос. Бих искал да обърна този въпрос в друга посока: Христос страда на Кръста и затова Той поема върху себе си човешките страдания, за да може всеки от нас да има възможност да допусне Христос в своя живот в миговете на страдание, и тогава нашият живот се оказва изпълнен с Бог. И тогава нашите страдания и страданията на Христос се осмислят заедно.
Христос идва при нас, защото Той е страдащ Бог. Той е страдащ Спасител. И тогава човешките страдания стават поносими, всички човешки ужаси стават поносими, тогава човешката смърт се изцелява с Христовия живот. В това е целият смисъл на слизането на Христос в ада. Христос слиза в ада не просто преди две хиляди години, Той слиза в ада винаги, постоянно. Когато човек се намира в ада в този живот, той може да отвори място, за да влезе оттам Христос.
– С всеки човек ли страда Христос или само с онези хора, които Го призовават?
– Той страда с всеки човек, защото Христос поема върху Себе си греховете на този свят. От човека зависи дали ще пусне Христос в своя дом, Христос така или иначе страда с всеки. За някого Той ще остане на улицата страдащ, друг ще Го пусне в своя дом.
– Вие вече споменахте за Сталин. Съгласно последните социологически проучвания, 45 % от населението смятат, че жертвите на сталинската епоха са оправдани с велики цели и резултати. Излиза ,че страданията на новомъчениците не са ни научили на нищо?
– В по-голямата си част ние сме деца не на онези, които са били унищожени, а на онези, които са унищожавали. Повечето от онези, които са били унищожавани, не са оставили никого след себе си, останали са онези, които се излезли от този период… и не са забелязали какво се е случило с другите.
А сега расте поколение, на което всичко му е все едно – включват си телевизора, слушат какви победители сме. Ние все побеждаваме в нещо, щом побеждаваме – значи сме прави.
Горчиво ми е да говоря за това. Ние наистина не сме децата на нашите новомъченици. Ние до голяма степен сме децата на поколението, което с равнодушие е минавало покрай затворените храмове, нашите баби и дядовци са ходели там на танци, смеели са се на свещениците, на карикатурите от типа на „Шарли Абдо“ в списанията „Безбожник“ и „Крокодил“ и тъй нататък… Така са били възпитани цели поколения. Сега се родиха техните деца, които възприеха православието като още една от идеологиите на тази държава.
– Настроението на победители и триумфатори – съчетава ли се то с настроението по време на Страстната седмица?
– Ние говорим за Христос, който е Триумфатор и Победител. Просто Неговите триумф и победа не приличат на парад, тъй като виждаме Христос с венец, но този венец е трънен. Светите отци уподобяват Кръста, на който Христос се възнася, на престол. Виждаме понякога дори изображение на Христос с победна хоругва – като Победител на смъртта. Но тази победа се постига в пълна тишина. Никой не е забелязал, никой не е видял и не знае как Христос е възкръснал, как е победил смъртта − никой не е видял това.
Затова ние все пак трябва да разбираме, че победата на Христос не е победата на Наполеон, не е победата на Кутузов. Това е друга победа – не със сила и власт, с могъщество и много оръжие, а победа с кротост и любов, прошка към враговете.
– За какво ще говорите в проповедите по време на Страстната седмица на своите енориаши?
– Аз никога нищо не казвам на енориашите в Страстната седмица. Никога нищо не мога да добавя, просто нямам думи. Всичко, което мога да кажа, са думите от нашето богослужение – думите от великата утреня на Страстния петък, Царските часове, вечерното изнасяне на Плащаницата, тропарите, които пеем – само тези думи.
– Какво очаква Бог от човека в Страстната седмица?
– Бог очаква, че човек най-сетне ще чуе и ще повярва на думите, които Христос изрича пред своите ученици по време на Тайната вечеря – когато сваля от Себе си одеждите си, препасва се с престилка, и започва да умива нозете на Своите ученици – и така извършва Своето богослужение.
Ето и ние, когато говорим за богослужение, си мислим: отиваме в храма, молим се на Бог, стоим на службата, изповядваме се, причастяваме се – така извършваме богослужението, служим на Бог. В действителност, за разлика от всяка друга религия, система от религиозни отношения, християнското богослужение е точно обратното – тук Бог служи на човека. Виждаме кога се извършва главното и първото богослужение на християнската Църква – Тайната вечеря – Христос това показва – как Той служи на човека: как Той умива краката на Своите ученици, как Той, служейки на човека, отива в Гетсиманската градина, как Той, служейки на човека, човечеството и на всеки от нас, се предава на Иуда и на Пилат.
Как Той говори на апостол Петър, който иска да защити Христос от поругаване, − струва ми се, това също е актуално в наши дни, − да си спомним как апостол Петър е искал да защити Христос от поругаване: той напълно естествено, като истински ученик и последовател на своя учител, хваща ножа и отсича ухото на роба, можел е и главата да му отсече, ако е бил по-точен – на същия този Малху, който плювал по Христос и Го е бил по лицето, всячески се гаврил с него. И Христос казва: „върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат; или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“.
Ето как Христос защити Себе си и показа пътя на апостола, първовърховния апостол, а значи в негово лице и на цялата Църква. Как християните могат да се отнасят или трябва да се отнасят към това, което те смятат за поругаване на Христос. С нож ли да отговорят или другояче. Това също е Неговото служене на нас.
И по-нататък служението продължава до Неговото слизане в ада. Тук има една много важна наука, която Господ ни преподава като Учител – за това, че Бог не престава да обича човека в ада. Това някак трябва да се разбере, да се усети – че Бог не престава да обича човека в ада. Нещо повече. Той всеки път слиза в най-големите дълбини на ада, за да намери там най-дълбоко падналия човек – далеч не праведник – най-най-отявления грешник.
А после той ни казва: „Ако се наричате Мои ученици – и вие постъпвайте така“. Ето това очаква от нас Христос. И нещо, което ние никога не правим – никога не служим, никога не искаме да станем последни, никога не искаме да станем роб за другия, никога не искаме да се молим за своите врагове, никога не искаме да простим, никога не искаме да се смирим, и в ада след другите също никога не искаме да ходим. Всичко това очаква от нас Христос.
Разговора води Ксения Смирнова, източник: Правмир
* Глеб Александрович Рар (1922-2006) – известен църковен и обществен деец от старата руска емиграция., журналист, църковен историк. В документалния разказ „Пасха в Дахау в 1945 году“, написан през 1998 г., авторът разказва спомените си от Великден, който оцелелите посрещат в концлагера, след като американските войски ги освобождават.
** Виктор Франкъл (1905–1997) − австрийски психиатър, философ и психолог, както сам пише – затворник номер 119 104 в Освиенцим, оцелява по чудо и написва книгата „Човекът в търсене на смисъл“ (1962).
*** Примо Леви (1919–1987) е химик, писател, мислител и един от най-превежданите италиански автори. Примо Леви пише своята най-известна книга „Нима това е човек“ през 1946 г. и в нея разказва впечатленията си от трансформациите, които претърпява човешкото в Аушвиц.
Превод: Анна Георгиева
