В един от текстовете за св. Макарий Египетски е запазена следната история, която разказва самият светец и която се отнася за ада:
„Като ходел един път в пустинята, той намерил захвърлен на земята човешки череп. Побутнал го леко с финиковата си тояжка и казал:
- Чий си? Отговори ми!
Черепът проговорил и рекъл:
- Аз бях главен жрец на езичниците, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, който имаш в себе си Светия Дух. Винаги, когато жалееш в молитвата си тези, които са в ада, те се утешават малко.
- А каква е утехата им? – попитал авва Макарий.
- Колкото е разстоянието между небето и земята, толкова е и огънят под нас. Тъй като сме в огън от главата до петите, не можем да видим лицето на другия, защото гърбът на единия е залепен до този на другия. Когато ти обаче се молиш за нас, ние се виждаме за малко един друг, докато трае молитвата, – отвърнал жрецът.
Заплакал тогава старецът и казал:
- Горко на деня, когато се е родил човекът, ако това е утехата на ада“.
От този разказ на св. Макарий се вижда, че адът се проявява като вечна самота. Ще рече, невъзможност да се срещна с другия, да общувам с личността в присъствието ѝ. Който през живота си е вкусил поне малко от самотата, знае, че тя има вкуса на ада. Самотните хора, които от жестокосърдечие или безразличие към ближните си, както и поради своето егоистично поведение в живота са отдалечили от себе си онези, които са искали да се доближат до тях с благо намерение, признават, че отсъствието на другия в живота им е било най-големият ад.
Човек не може да се усъвършенства извън общението и връзката с другия. И причината е, че е създаден „по Божи образ“. Значи, носи в себе си способа (на съществуване) на Светата Троица. В общението на Светата Троица никое лице не може да съществува без другото. Отец е Отец в отношението към Сина, същото важи и за Светия Дух. За нас, хората, това означава, че ние не можем да съществуваме без връзка с другия човек. Ние сме същества-в-отношение, общуващи, с жажда за присъствието на другия човек. Самотата ни разболява и убива.
Самотата обаче не се проявява единствено като телесно отсъствие на другия. Най-страшната самота е с много хора. Може около нас да има десетки други, но ние да се усещаме напълно сами. Защото присъствието на множество хора не означава автоматично връзка, докосване, разбиране и общуване.
В Светата Троица, Чийто образ сме ние, единството се запазва в свобода и в любов. За нас, хората, това означава, че самотата изчезва не просто от присъствието на многото хора, а само там, където има любов, свобода, връзка и общуване с дълбоко уважение към другостта. Защото това е примерът за живот на Светата Троица – общуване, което не отменя уникалността на лицата.
Ще приведа един прост пример от църковния живот. В един храм, където се отслужва св. Литургия, може да има сто души. Това обаче не означава, че автоматично, по някакъв магичен начин, тъй като всички тези хора са в храма, те осъществяват събитието на Църквата. За да се случи това, между тях трябва да има общуване, основано на любовта и свободата. Божествената Литургия несъмнено създава единство между вярващите, но и го предполага. Не е възможно хора, които са безразлични един към друг и не участват по някакъв начин в живота на другия, да образуват Христово тяло и църковна общност. Напротив, за да участваме в божествената Евхаристия, трябва да имаме нагласа, желание, участие в живота на другия, така че Светият Дух, Който слиза върху Тайнството, да създаде силно и живо единство между нас. Да не забравяме, че св. Литургия е предвкусване на бъдещия живот, на есхатона на Божието царство. Значи, онова състояние, когато всички ще бъдем единени в любов с център Христос. В божествената Литургия, която е идентичността на Църквата, няма място за никакво разделение и самота. Нека не ни убягва и още нещо много важно, а именно, че присъствието на Светия Дух, Който събира, образува тялото на Църквата, формира екзистенциални състояния: 1) създава общност чрез преодоляване на индивидуализма; 2) носи свобода; 3) разкрива есхатона в историята и 4) обединява многото и разделените в едно, в Христово тяло.
Следователно, всяка форма на разделение и „атомокрация“ вътре в Църквата не може да е плод на Светия Дух. С прости думи – не е Църква.
В обобщение може да се каже, че разказът за черепа на езическия жрец от живота на св. Макарий показва, че адът и раят не са просто едно място, а преди всичко са способ, начин на съществуване. Адът е липсата на другия и на Другия от живота ми. Слабостта ми да се освободя от страха, който другият предизвиква в мене. Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас) казва: „… същността на греха е страхът от Другия, което е част от отхвърлянето на Бога. Докато потвърждаваме своето „аз“ чрез отхвърлянето, а не чрез приемането на Другия – което Адам свободно избра да направи, то неминуемо и естествено ще е другият да стане враг и заплаха. Помиряването с Бога е необходима предпоставка за помирението с когото и да било другиго… Фактът, че страхът от другия присъства патологично в нашето битие, ни кара да се страхуваме не само от другия, но и от всеки вид другост“.
Следователно, раят е възможността да обичам, да общувам, да споделям живота си, радостите и страданията си, мъките и изпитанията си, благословенията и харизмите си, с моя ближен и с моя Бог. Когато обичам, общувам и се съединявам, тогава вкусвам рая. Разбира се, на този житейски етап това не е нито лесно, нито просто. Нужна е аскеза и понасяне на кръста като борба със злото, което се крие в нас и в живота по принцип. Аскезата заедно с участието в божествената Евхаристия, в тялото на Църквата, формира живот, който предвкусва славата и съзерцанието на Божието царство. Царството все още не е тук, затова не спираме нито за миг да го търсим, да го очакваме като същества, които копнеят за есхатона, за вечността. Ние обаче вкусваме неговите отблясъци, които, макар и слаби, преобразяват нашето битие. Виждаме, живеем и предвкусваме това, което е тук и същевременно идва. Това е древният начин на живот на християните, една дълбока жажда за Идващия.
Превод: Златина Иванова
* Източник: „Αντίφωνο“ (бел. прев.).
