Беседа, произнесена в храм „Св. вмчк Димитър“ в Атина по време на „ΔΗΜΗΤΡΙΑ 2024“ (Димитриеви дни, които се провеждат през м. октомври)
Безспорно заглавието е странно и провокира, защото е прекалено. Надявам се в хода на беседата да може да го изясним. Нека почнем от там – не е ли краен, прекомерен нашият Бог? В този свет храм има много мощи на светци. Гледаме ги и разбираме, че те също са нещо прекомерно, свидетелстват за една даже плашеща крайност. От една страна е човекът, светецът, с неговата прекомерност, която изглежда, че отговаря на друга една крайност – тази на Бога. Трябва да знаете, че Църквата е среща на две крайности: прекомерната и безгранична любов от страна на Бога – толкова голяма, че каквото и да кажем за нея, ще бъде лъжа. И затова всички, които я познаят, изпитват нужда да я скрият, вместо да я разкриват и описват. Бог е пределът, крайността на любовта. А след това идва и крайността на човека. Това е крайността на едно същество, чиято дълбочина е в буквалния смисъл неопределима. Невъзможно е да бъде разбрана, да бъде проумяна. Единственото, което знаем, е, че за нас Божието име е огромна благост, велик дар. Името на Бога за нас е осъществяване, откриване на един дар, който сякаш няма нито начало, нито среда, нито край.
И тук идва човешкият отговор, който е също прекомерен, който също изглежда краен. Не може ли обаче да има малко по-умерен човешки отговор на „неумерената“, прекомерна Божия любов? Не можем ли да кажем, че мъченичеството или крайният подвиг на нечий аскетизъм са излишни. Щом Бог е толкова голяма любов, защо е нужна моята крайност? Не е ли достатъчна Неговата?
Там е работата, че няма друг начин човек да покаже, че е разбрал тази прекомерна любов, освен като отговори по същия прекомерен, „краен“ начин. Всички светци са крайни. Никой не отговаря на „общите мерки“, никой не може да бъде поставен в рамките на т. нар. дребнобуржоазен морал, например. И не може да бъде разбран. Той не може да бъде вписан никъде, няма свое място. Платон някъде говори за атопията (безместността, странността) на Сократ. Е, тук светецът е дори още по-атопос – той няма място. Не разбираме защо е такъв. Да се радва човек на дарбите на светците е лесно и приятно – всички ги желаем. Казваме си, защо сега нямаме един светец под ръка, та да го питаме за всичко, което ни интересува – от това какво да направим утре с началника, до това дали утре ще пуснат бомбата, както пеят и Pink Floyd в онази песен – „ще падне ли бомбата утре?“. Да имаме някой, когото да питаме; някой, който да ни осветлява ежедневието – за да си останем в него. Ами, лошо ли е това – ако този живот върви добре? Не е ли достатъчно? А върви ли наистина добре този живот, щом в него действа и смъртта? Толкова красиви момичета остаряха, а момчета станаха старци – всички сме подвластни на тлението.
Един от отците ми каза вчера: „И ти ще остарееш. Но не го вярваш“. Казах му: „Никой не го вярва… докато не му се случи“. Значи смъртта действа. Смъртта действа в това творение. Защо действа смъртта? Защото сме образи на едно Същество напълно свободно. Не бихме могли да нямаме възможността за тление – за избора на тлението и за оставането в него. Не бихме могли да станем автоматично богове – тогава нямаше да разберем нищо. Вземи един робот и го направи съвършен. Разбира ли роботът, че е съвършен? Не – защото винаги е бил такъв. Няма съзнание за себе си. Съзнание за себе си има човекът, когато има лична история – когато има свобода, когато има избори, когато е преживял живота си. Роботът, следователно, няма история. Няма способността да разбере разликата между битието и нищото, между живота и смъртта. Нито може да прави съдбовни избори, нито да постави въпроса за края – защото за него няма нищо „отвъд“.
Докато за нас всичко изглежда да е отвъд. Влюбен си и умира съществото, което обичаш. Или не умира, но те предава, изневерява ти с най-добрия ти приятел. Така ми сподели вчера един човек: „И аз – казва – не мога, оттогава съм като мъртъв“. Обичаш детето си – и детето ти загива в катастрофа.
Разбирате, значи – нашият живот е отвъд границите на този живот, от момента в който е толкова прекомерно застрашен във всеки един миг. Как можем наистина да го наречем „живот“? Можем ли наистина да го наречем живот, щом ми се изплъзва от ръцете – животът, здравето, мъдростта… всичко си отива. Любовта, добротата – така просто изтичат. Та… дали пък по природа не сме прекомерни същества? Всички ние? Дали самата ни природа не е прекомерност, в която има прекомерно желание, лудо желание? Знаете може би, психоанализата е открила, че смисълът на желанието е смъртта – всъщност. Това е тежко дори за психолозите. Защото желанието няма край. Не мога да кажа: ето, сега искам малко вода – нали така? Но след малко искам и храна. После искам приятелство, искам признание, искам да стана такъв, искам и това, и онова – искам да съм пръв тук и пръв там… Особено, когато се изправи пред нещо голямо, човекът винаги реагира прекомерно и точно затова казваме, че човекът е образ Божи. И така, желанието няма край. Именно затова дълбочината на желанието е именно стремежът да отидеш отвъд живота, разбирате ли? Да преминеш отвъд границите на живота.
И в този смисъл не можем да определим човека с обикновени психологически или дори философски термини. Човекът е същество, което по същество е отвъд своята природа. Той не може да бъде определен според правилата на природното същество. Той не е куче, не е котка. И точно днес този образ, това определение на човека е в опасност. Това е проблемът днес – че искаме и възпитаваме децата си така, че да се самоопределят като животни… луксозни животни, които просто имат малко повече разум и малко повече изобретателност. И всичко се свежда до психологията – ако изобщо стигне дотам.
И така – въпросът е: защо обичаме този Бог? Защо Го обичаме толкова много? Заслужава ли тази любов, която влагаме в Него? И дори тук сме противоречиви. Да дам любовта си на Бога означава да забравя любовта си към себе си. Ако престана да обичам себе си повече и започна да обичам Бога повече от себе си – като Йосиф Исихаст, този безкомпромисен аскет, който даде всичко – даже не всичко, а сто пъти всичко. Или като св. Димитър… Тогава аз изцяло губя себе си. Не мога да задържа нищо. Ще оставя този въпрос, за да му отговорим накрая, и тогава ще ви обясня и заглавието.
Заглавието е наистина иронично. Когато о. Матей ме попита за заглавието, току-що бях препрочел онова произведение – не знам дали го знаете – „Вертер“, „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте. Написал го е този велик немски писател, поет и т. н., и завършва със… самоубийството на Вертер. Тази новела е предизвикала, след публикуването ѝ, вълна от самоубийства в Германия. Всички се самоубивали и то постоянно. И еден вестник тогава публикувал иронична статия със заглавие: „Ръководство за самоубийство за добрите читатели на Вертер“. Ето, оттук съм заимствал заглавието на нашата беседа.
Човешкото самоубийство се случва тогава, когато човек смята, че трябва да живее по определен начин. Тогава той се самоубива, така да го кажа. В една друга моя лекция казах, че днес хората по същество се самоубиват – малцина умират от естествена смърт. Повечето – девет от десет – всъщност се самоубиват, затваряйки кранчето на живота си преждевременно, отказвайки се от редица съществени неща, които вече смятат за недостижими. Именно това е проблемът на нашата епоха. Нека обаче разгледаме нещата подред, за да станат по ясни.
На първо място – разпадането на междуличностните отношения. Нещо, което живеем все по-силно и всекидневно. Разбира се, съществува и убеждението, че социалните мрежи могат да заместят тази (човешка) комуникация. Това убеждение също го има – и то е невярно. Какви форми приема този проблем? Пълна липса на надежда в човешкото общуване. Днес често се среща това – аз живея сред младежи, със студенти, ден и нощ… така да се каже, в университета. Знаете ли колко пъти съм чувал някой да ми каже: „Какво общуване, отче? Днес? Кой изобщо иска да общува?“ – и има предвид дълбока, същинска, смислена връзка.
Второ – постепенно се губи осъзнаването, че именно тези междуличностни отношения изграждат личното здраве, психическото здраве, т. е. първото осъзнаване – че общуването не съществува – води до оттегляне. Самооттегляне. В лъжата на социалните мрежи, където представяме себе си по начин, който не съществува. И, същевременно, за пръв път се поставя под въпрос самото ядро, свещеният център на личността на човека. Онова, което е напълно уникално в мене и което изисква да бъде уважено в една връзка. Разбирате – онова много особено и неповторимо усещане, че аз съм. Всички хора го чувстват това. Но понеже постоянно го оспорват и ме отхвърлят, започвам и аз самият да се съмнявам, че това аз съм съществува. Започвам да възприемам себе си като… представете си един кораб, който е претърпял корабокрушение. Потънал в морето. Един хваща дъска, друг – стол и т. н. И никой няма усещането, че животът му е ценен за някого. Никой не е ценен за никого. Знаете ли колко ужасяващо нещо е това? Човешките взаимоотношения започват да придобиват чисто практическа стойност – психологическа, сексуална, икономическа, социална, каквато искате, т. е. започват да имат полезност. Усещам, че някой ме използва, някои хора ме използват, и някои от тях – малко по-чувствителни – ми позволяват и аз да ги използвам. Това е, така да го кажем, размяна на нарцисизми. Съвременна размяна на себелюбие. „Аз имам нужда от теб – дай ми това, което искам, каквото и да е – и после ще ти позволя и ти да ме нараниш… малко, леко, защото все пак боли до известна степен“. Но вече не търся абсолютността на връзката, онази, която преди беше самата същина на всяка любовна история.
Например – казвам на студентите си, рецитирам им любовна поезия, писана преди няколко десетилетия.
„Името ти – хляб на масата.
Името ти – вода от извора.
Името ти – шепот от листа.
Името ти – два дъба, в чиято сянка се опира дъгата.
Името ти – стружки светлина.
Името ти… алилуя над Еверест“.
Кажете, можете ли да напишете такова стихотворение днес? Младите се ужасяват, като го чуят. За тях това е… чуждо. Кога е написано това стихотворение? През 1320 г.? Не – през 1970-1980 г. Разбирате ли? Не знам дали мога да ви предам това… Рухва уникалността – и с нея изчезва всяка надежда за истинска връзка. Това е много голяма травма. Човек не го издържа. И именно затова мнозина днес посягат към вещества – наркотиците, алкохола и т. н.
А всичко започва от дома – от семейството. Защото какво прави майката? Тя представя безвъзмездната любов, безвъзмездната грижа, така да го кажем. Безплатна, незаисквана обич. Тя дава на детето едно аз, напълно даром. „Добре дошло в света ни!“ – Защо добре дошло? Не го питаме. Детето не трябва да отговаря. То дори не се замисля дали майката е „достойна“ или „заслужила“ да му даде живот.
Мнозина казват: моралът, етиката… За да има морал, човек трябва да е бил обичан. Ако майката не е обичала детето си, то ще бъде неморално. Защо? Защото ще изгуби онази първична вяра, че е възможно да бъдеш напълно приет, напълно обичан. Ако не е имало такова преживяване, в бъдеще то ще отхвърля всички други.
Какъв морал да има тогава? Принудителен морал, наложен отвън. Морал „по задължение“. И затова после казваме: „Децата станаха проблемни, престъпни“… Какво означава „проблемни“ (παραβατικά)? Означава, че не могат да излъчат отвътре сили за любов навън.
И трето: вече не съществува жив опит от безвъзмездната доброта. Това е третата голяма особеност на днешното време. И затова хората днес не чувстват нуждата да защитят себе си от обективизирането, както преди. Говорим за демократични свободи. Но демократичните свободи предполагат чувствителност и силно изразено чувство за личност. Ако това започне да се руши, тогава управляващите могат да вършат ужасни неща… и никой не реагира.
Да дам ли примери? Такива примери се случват постоянно – всеки ден. Има правителства, които правят неща, които са дълбоко унизителни и недостойни и никой не ги държи отговорни. Защо? Защото точно това сме изгубили – сърцевината на усещането, че ние сме свещени личности.
А усещаме себе си и другите като свещени личности, защото някога сме били обичани по свещен начин – от майка ни, от другите… И няма нужда дори да казвам, че първо е изгубено усещането, че Бог е Този, Който ни обича по този начин. Всичко това са белезите на една епоха, която е изгубила Бога.
Мисля, че това е очевидно. Защото, ако Бог съществува – както казахме – Той е дар. Той е крайност. Той ме обича прекомерно. И тогава и аз започвам да полудявам – да обичам и аз прекомерно.
Такъв е и Божият човек – обича прекомерно, пряко всяка логика. Ще ви разкажа, например, за стареца Паисий. Когато бях при него, той беше съсипан от болката на болестта, цялото му тяло изнемощяло, буквално лежеше на земята пред една стара врата. Аз му говорех за нещо незначително, а той: „Говори, говори, кажи какво те тревожи“ – сиреч, продължавай да ми разказваш за това незначително, глупаво и може би съвсем несъществуващо твое проблемче. А на мен ми беше неудобно да го гледам така и казах: „Отче, да си тръгна? Не мога така…“. „Не, не, стой тук, ще ми разкажеш!“.
И си казвам, виж какъв е Бог. Значи, любовта съществува. Любовта издържа – в двата смисъла на думата: първо, че съществува, и второ – че страда. Никога не изчезва. Тя е жива. Докосваш я и си казваш: „Ето, имам значение – за кого? За Бога. И за човека на Бога“.
Имам значение. И той в този момент влиза в отношение с мен, въпреки всичко, отвъд силите си. Трябвало е да изпие три волтарена и да лежи три дни на легло – а той е навън, седнал пред една стара врата. Разбирате, това е отвъд всяка мяра – и въпреки това старецът слушаше глупави, бъбриви студенти като мен. И ни насърчаваше – да не се отказваме, да продължим. Казваше: „Не си тръгвай!“. И така човек разбира, че е свят, че е значим, че има стойност, че е вечна личност на един вечен Отец – и че е съществувал предвечно в Неговата мисъл, и ще съществува вечно и след този живот.
А сега няма такъв източник на безусловна, прекомерна любов, няма нищо, никаква светлина на хоризонта. Следователно и междуличностните отношения се разпадат. От това най-много страда семейството, защото то се намира в центъра на отношенията. Семейството по същността си е връзка. Именно то страда най-много от всичко това, за което говорим сега.
Следва
Превод: Златина Каравълчева
