Втора част на беседата "Светостта е да се довериш на Бога"
„We never really die“ или „Ние никога не умираме наистина“, както казваше Люси от едноименния филм на Люк Бесон. Не умираме в истинския смисъл. Разбира се, това е нещо, което човек трябва сам да открие. Дълбоко в нас то вече съществува като желание – желание да се отъждествим с абсолютното, да влезем в общение с него и целият ни живот да се превърне в образ, в икона на този Абсолют.
Ако някой търси по-евангелско тълкувание на всичко това, бих казал следното: в Евангелието, което се чете днес, откъса от Проповедта на планината, има нещо, което бих нарекъл „абсолютна терапия срещу депресия“. Христос казва: „Не се тревожете за утрешния ден.“ (Мат. 6:34)
С този израз Той на практика ти казва: „Ти си във вечността. Живей в пълнотата на настоящия момент.“ Това е наистина удивително, разтърсващо слово. Христос ни казва: настоящето, този момент, когато си във връзка с Мен, е самата пълнота. Да, утрешният ден ще дойде и ще донесе свои неща и грижи, но той ще бъде друга, нова пълнота. А днес, днес ти си извън времето, дори докато живееш в него. Защото си в Моето присъствие – в присъствието на Абсолютния. Тази истина е разтърсваща. Това е Божието предложение към нас, но Той не спира дотук, а отива по-далеч.
Бог казва: ще бъдете дори още по-щастливи. Помислете: ако твоето дете дойде при теб и ти поиска риба, ти ще му дадеш змия? Ако ти поиска яйце, ще му дадеш камък? Колко повече тогава Бог, Който е самата любов в тази връзка на пълно доверие. Абсолютно доверие. Ти Му поверяваш живота си – и Той ти дава всичко. Не аз го казвам, Христос го казва. Каквото и да поискаш, за Бога това е просто повод да ти даде още повече.
Само че Христос не го казва така директно – Той говори с невероятна скромност. Искаш риба – и Той ти дава цяло море, пълно с риба. Искаш спасение – и Той ти подарява цял океан от благодатни дарове. Защото същината на връзката с Бога е преизобилието.
Бог е абсолютно щедър. Абсолютно „преувеличаващ“ – от любов. Гледа на нашите срички, на нашето плахо духовно „пълзене“ като на велико постижение. А когато молбата ни е истинска, искрена, когато е като от дете – Той я умножава. Преумножава я с радост. Гледа те с поглед, който казва: „Не се тревожи.“ И ти можеш да Го погледнеш обратно – по различен начин, с друг вид поглед. С погледа на доверие. С погледа на онзи, който гледа Вечния. Защото само вечното същество е истински безгрижно. Само то е аμέριμνο – без тревога.
И тогава: „Дай ми една рибка“ и Той ти дава цялото море. „Дай ми едно яйце“ и ти дарява всичките яйца на земята. Но не, за да ги трупаш за себе си. А защото вече си узрял. И знаеш, че тези дарове са за другите. Защото ти вече живееш като вечен.
А вечният човек от какво да се страхува? Страхува ли се от нещо? Ще трупа богатства ли? Не. Той живее с едно дълбоко вътрешно съзнание, което откривам особено силно у светите отци – особено при Дионисий Ареопагит. Колкото повече споделяш, толкова повече участваш. Колкото повече даваш, толкова повече принадлежиш. И това е парадоксално, защото според тясната психология би трябвало да е обратното – да даваш и да се изчерпваш, да стигаш лимита си. Но в Божия ред, колкото повече даваш, толкова повече ти се дава. Бог ти дава от неизчерпаемите съкровища на Абсолютното – от Своята любов, от Своята мъдрост, и ти я предаваш нататък. Ставаш проводник, канал, чрез който Бог минава и докосва целия свят.
Такова беше присъствието на светците, които моето поколение имаше благословението да срещне – св. Паисий, св. Порфирий, св. Яков... Те ни направиха вярващи. А ние бяхме, както казваме на жаргон, „безпросветни магарета“ – самоуверени, мислехме, че държим цялата мъдрост на света в главата си. Ако това беше така, погледнете до какво сме довели човечеството – на прага на разрухата. Един тласък е нужен само и вселената може да се срути. Нима икономическата, социалната и нравствената ни реалност не са катастрофални? Ако имахме истинска мъдрост, щяхме да сме намерили прости решения отдавна. Но не сме. И най-лошото е, че когато някой реши да наложи решенията със сила, се ражда нов тоталитаризъм. Още по-суров и жесток.
Но днес, според мен, няма нужда от твърд, насилствен тоталитаризъм, защото живеем във времето на „копринения тоталитаризъм“ – епохата, в която се подчиняваме доброволно. Първият тоталитаризъм беше онзи, който описва Карл Попър, като система, при която в името на колектива личността бива смазана и потисната. Вторият е този, който описва Олдъс Хъксли, особено в „Прекрасният нов свят“, където не се потиска активната воля на личността, а пасивната ѝ страна – желанията, чувствата, сетивната душевност. Третият тоталитаризъм, както аз го наричам, е коприненият. Той казва „да“ и на двете предишни забрани. „Да“ на личността, „да“ на желанията, „да“ на всичко. Но такава форма на свобода е лишена от всякаква мъдрост, от всяка истина, от всякакъв ориентир. Човекът се предава. Буквално. Предава себе си на вещи, на страсти, на импулси толкова силни, че го държат в плен – без дори да е нужна външна власт, без надзор, без насилие. Няма нужда от ГУЛАГ, нито от лагери...
Именно затова днес светостта е по-необходима от всякога. Светостта е удивителното нещо – моделът на една вечна връзка, основана на вечно доверие и вечно общение. И именно тази святост създава истинска общност. Светците са единствените, с които още знаем какво значи „общност“. Те са единствените, с които още помни какво значи да бъдем заедно. Какво означава общност? Доверие, усещане за Бога и вечността, а оттам познаваме и какво означава човек да е мирен, благ и щастлив. Затова всички искат да бъдат край тях… Така светият човек създава общност.
Наскоро имах разговор, даже спор, с един преподавател, който работи по технологични проекти извън Гърция. Той ми каза: „Скоро ще можеш чрез една усъвършенствана версия на ChatGPT и други технологии, да си създаваш свой собствен човешки тип. Какъвто пожелаеш. Ще можеш да създадеш една прекрасна жена, която ще ти казва онова, което искаш да чуеш, ще говори както желаеш, ще реагира така, както очакваш. Ще я виждаш пред себе си, с точните психически и физически характеристики, които си избрал. Ще я моделираш напълно – по твоя мярка. Ще я извикваш и тя ще се появява пред теб. Ще бъде идеалното същество…“
Ще можеш да имаш и „връзка“ с тази идеализирана проекция. Ще имаш отношения, каквито пожелаеш – без нужда от друг човек. И така няма да се срещаш с никого реално. Психодинамично това ще е абсолютен затвор, и то доброволен. И то вече е на прага да се случи. Защо тогава изобщо ще има нужда някой да се включва в реален живот, да има реална връзка на доверие, да участва в реална общност? Можеш, ако искаш, да „имаш“ и две-три „деца“, пак виртуални – перфектни, разбира се. Слагаш устройството няколко часа на ден, пет-шест часа – и си „добре“. Без конфликти, без напрежения. Всеки в своя балон. Това е шизофрения. Това е абсолютна, привидна автономия. Наричате го „контролирана реалност“. Колко точно ще е контролирана, не знам, ще го видим експериментално. Навлизаме в неизследвани води... Всъщност, това е дълбоко заложено във философията на субективизма, на феноменологията, на индивидуализма на западната мисъл.
И накрая ще стигнем дотам да „притежаваме всичко“, но реално да нямаме нищо. Това е страшното. Както казва апостол Павел: „като че нищо нямаме, но всичко притежаваме“ (2 Кор. 6:10). Но в нашия случай ще е обратно: всичко ще имаме, и нищо няма да имаме. Човечеството може би няма да приключи с гръм, а, както казва Т. С. Елиът, „със стон“. Ще имаш всичко – но няма да имаш нищо истинско.
