Наскоро гледах няколко откъса от поредицата за свети Паисий Светогорец и ми се стори добра. Но все пак си задавам въпроса, как можеш да говориш за божественото, какво ще покажеш? Самата мисъл ме кара да треперя и нямам представа как ще се развият следващите епизоди. Не че хората, които работят по проекта, са некомпетентни, напротив, много от тях искрено желаят чрез този сериал да предложат нещо стойностно. Но тук говорим за присъствието на Бога в човека, за това, че Той обитава вътре в нас и затова е много трудно да се представи това художествено.
Аз всъщност лично познавах отец Паисий, общувахме в продължение на цели четиринадесет години. Тази връзка е оставила в мен дълбоки и неизличими следи. Но аз не подхождам към стареца така, както мнозина днес правят – сякаш реалността около светеца магически се обезсилва и пред нас застава един неестествен образ, натоварен всъщност с нарцистичните идеали на нечие его… Това води до голямо объркване, до степен самата Църква да се изгуби в цялата тази картина. И заедно с нея се губи и светостта. Хората започват да я възприемат като нещо свръхестествено, почти като нещо абстрактно… Това е напълно противоположно на образа, който ние, познавалите отец Паисий, носим в себе си.
Да, той имаше свръхестествени дарове, знам го добре и лично мога да го потвърдя, но същевременно винаги показваше колко дълбоко е вкоренен в Църквата, в реалността на благодатта и на тайнствата, и в онова, което за мен е безспорното и най-ясно свидетелство за светиите – той наистина обичаше другите хора и истински се вълнуваше за тях. Влизаше и излизаше в проблемите им, усещаше болката им като своя собствена. Същото беше и с отец Порфирий. Това са именно онези черти на поведението им, които са най-трудни за разбиране. А всички се занимават само с чудесата, с пророчествата, с летенето и подобни неща. Разбирате какво искам да кажа, нали? Първото поражда второто…
За мен най-поразителното е, когато се обръщам назад и си спомням преживяванията си с хората, които ме доведоха в Църквата и които ако не бях срещнал, може би сега нямаше да съм в нея. Да ме простят приятелите – богослови, но си спомням как казах на един от тях по-късно: „Приятелю, да знаеш, че ако бях прочел книгата ти, сега нямаше да съм в Църквата…“ Като я чета, виждам нещо от Хайдегер, нещо от речите на стоиците, много неща от фройдистката традиция… Нима мислиш, че казваш нещо страхотно?
Докато в опита, в преживяванията на онези хора, на светиите, Въплъщението беше налице. То присъстваше в живота им. Какво означава това?
Че в лицето на стареца, на светия човек, виждаш едно безкрайно отваряне на тварното към нетварното, една природа, която действа, както казва Максим Изповедник, отвъд самата себе си, отвъд собствените си граници. Това нещо безспорно го усещахме, когато общувахме със стареца, но не то беше най-важното. Истинската ценност бяха антропологичните, духовните и нравствените предпоставки, които раждаха тези неща. И по-конкретно, онова усещане, което човек имаше, когато общуваше със стареца Паисий – сякаш в целия свят си само ти, че имаш една изключителна връзка с него. Аз самият съм разговарял с много хора, които са ми казвали: „Аз лично имах една особена, неповторима връзка с отец Паисий.“ А в същото време имаше милиони други, които имаха точно тази напълно лична, уникална връзка с него. Това е тайната на единосъщието: той беше вътре във всички, и всички бяха вътре в него.
Точно това трябва да обясним и да го свържем с реалността на Църквата. Разбирате ли какво казвам? Да покажем колко безценен е животът в Църквата, сам по себе си - а не някакво спортно тичане след човек, който по една или друга причина е получил случайно „вдъхновение“ свише да говори за бъдещето и настоящето.
И този живот е много важен дори когато не е извършено никакво чудо. Казвам ви, чудесата на тези хора са наистина поразителни. Когато срещнах отец Порфирий, след като буквално ме „срази“ с нещата, които ми каза за живота ми – неща, които дори аз самият не знаех… Никога няма да го забравя... Но не бива да гледаме на тези явления, на чудесата, като на отделни експлозии на някакъв свръхчовек, който пред очите ти се превръща в свръхнова. Не. Отец Порфирий ме гледаше в очите и ми каза: „Сега, като остарях, чета поезия, но не я разбирам добре, защото вие, младите, сте сложни. Понеже ти знаеш тези неща, можеш ли да ми ги обясниш?“ И след това започва да ми рецитира мои стихове – стихове, които още не бяха публикувани и които той нямаше как да познава… Да ми покаже, че именно Божията благодат го е вдъхновила да каже определени неща.
Ако човек се вкопчи единствено в самото чудо, рискува да изпусне смисъла на цялото преживяване. А смисълът е в това как си тръгваш оттам – с усещането за Възкресението, с опита на Пасхата. С чувството, че този човек съществува за теб. Това е странно чувство, трудно обяснимо. Не знам дали някога някой е усещал, че аз съществувам за него. Може би някои са го усещали. От все сърце им го пожелавам. Старецът беше там за теб. Даваше сто процента от себе си, изцяло и единствено за теб.
Същото важи и за Триединия Бог – абсолютното единство на същността… Това не е просто единство, а една същност в движение. Едното е също толкова силно, колкото и трите; едното не отменя другото. И така виждаш, че зад тези дарове, зад тези харизми, стои цяла една дълбока духовна основа, която заслужава да бъде разчетена, за да има смисъл и за нас.
В противен случай всеки би могъл да „пророкува“, създавайки безумно множество от почитатели на неща, за които дори не знаем защо ги следваме, а нашата преданост към тях не би се различавала от възхищението ни към каквото и да е друго впечатляващо нещо в естествения или в свръхестествения свят.
Тези хора бяха проводници на една изключително висока култура на живот, изключително високо качество на живот. И не само те. После, когато човек успее да разпознае това, може да го види и у други хора, които нямат подобни харизми.
Не е необходимо човек да притежава таланти, за да придобие тази качественост на живота. Може да няма външни дарби, а въпреки това да носи в себе си една прекрасна жизнена пълнота, без която светът не може да живее. С това именно трябва да се занимават богословите. В Църквата ние не говорим само за няколко „харизматични“ избраници и за „останалите“. Тази ужасна дихотомия е нещо, което продължаваме да носим и за което плащаме цената и днес. Цялото усилие на нашето предание след Ориген, от преп. Макарий до Дионисий Ареопагит и нататък, е насочено именно към преодоляването ѝ. Става дума за опит да се изгради наново Църквата, както пиша в книгата си за еклесиологията на единосъщието, да се възроди реалността на Църквата от първите векове и по същество тя да бъде тълкувана по начин, който не разделя харизмата от структурата, тоест самата структура на Църквата да бъде харизматична. Това е всичко...
