В живота си често съм се борила с човешките ни демони. Наричам ги човешки, защото си ги завъждаме ние, хората. Всички останали Божии творения живеят по Бога. Нам е дадена и свободна воля, и разум и ние ги използваме, за да викаме демоните на злото в повечето случаи.
През годините това бяха гордостта ми, суетата, завистта, злословието, да изреждам ли още? Не че съм ги победила, но ги разпознавам и гледам да ги избягвам. Най-голяма мъка обаче, ми е създавал демонът на алкохола. Още от времената на опиянения Ной, на когото засрамените синове прикриват голотата, та до днес пиянството мъчи човечеството. А аз си мисля, че от тази зависимост произлиза и наркоманията, и хазартната такава.Не, никой от моите близки хора или аз не се е лекувал от подобни зависимости. А може би е трябвало, защото баща ми си отиде в разцвета на силите си, горд, пиян и неразкаян. Макар че беше блестящ актор, алкохолният демон разяждаше и творчеството му, и живота ни, и семейния уют.
Казват, че дъщерите приличат на бащите си Е, признавам, че този демон мъчеше и моето семейство десетилетия наред. Ние, хората, не обичаме да говорим за недостатъците си, срамуваме се да признаем зависимостите си и направо ги отричаме пред света. Подиграваме се на другите люде за техните грехове, но стръвно защитаваме себе си и своите собствени такива. Защо?
Защото не умеем да се молим и разкайваме, защото сме горди и зли, защото считаме за унижение да изповядаме грозотата на душата си пред свещеник, защото не желаем да се смиряваме и направо размахваме като знаме невежеството си. И жалко, и тъжно...
Заради демона на пиянството твърде размазани са спомените от семейните ни празници, от празниците на синовете ми, от техните училищни тържества. Помня ясно, че около рождените дни и около големите по онова безбожно време чествания, ние, децата и аз, гледахме да се покрием някак си, да заминем някъде на почивка, да избегнем алкохолната еуфория на главата на семейството или моята такава. Да смирим ударите на пиянския бяс и мрачните бездни на махмурлука. Но въпреки всичко аз поне като майка, не успявах да избегна семейните скандали.
Няма нищо по-грозно от тях! Всеки един от нас беше убеден в своята правота, не се изслушвахме, крещяхме си грозни думи, които никога друг път не бихме произнесли, ненавиждахме се, замеряхме се с какво ли не, наранявахме се физически и психически, всичко това в повечето случаи пред очите на децата ни! Добре, че това остана в миналото, в миналото на моето семейство и в миналото на моето детство и младост. Днес нашите внуци за нищо на света не биха повярвали, че дядо и баба могат да се мразят така. Та ние сме тяхната представа за сигурността в живота. 40 години споделяме лудостите и радостите си, докато смъртта ни раздели.
Ще попитате как се измъкнахме от това блато. Постепенно и с помощта на смирението и молитвата. Няма по-мощна сила от искреното покаяние и горещата молитва! „Нека се молим усърдно и честно, казва свети Йоан Златоуст- искрено и сърдечно - с молитвата намираме достъп до Бога: с нея диша душата, тя услажда живота, тя притъпява страданията, тя побратимява хората- тя готви вечността!“
От дън душа викам към тебе, Господи!
Постепенно през дългите нощи на пиянства, побоища и скандали започнах да произнасям тихо, почти на ум една простичка, лека молитва. Молитвата на монасите. Иисусовата молитва. Нейните думи навлизаха все по-дълбоко в душата и живота ми. Когато в началото на 90-тте години семейството ни преживя тежък инцидент, в който едва не загубих най-близкия си човек, тя зае централно място в мислите ми. От дън душа виках към небето всяка нощ, безгласно, в ума си, объркания мой, човешки ум, от който най-често си патим! Виках без глас Иисусовата молитва.
Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй мен, грешната.
Ето, виждате ли, прости думи? Но я се опитайте да ги произнесете, ако сте горди и надменни, ако не се признавате за грешни, ако нямате Бог, в който да вярвате, ако не ви пука от този живот! Ако сте богати и задоволени, ако подигравката е винаги на езика ви, ако сте пияни, надрусани или сте пред игралната машина в хазартната зала. Опитайте тогава, да видим дали ще се обърне езика ви. Трудно е, нали? Много, много трудно.
Молитвата е велико оръжие, казва свети Ефрем Сирин, неоскъдно богатство, неизчерпаемо съкровище, спокойно пристанище, корен на мира, майка на хиляди добрини. Да, така е, когато е произнесена от смирено и скърбящо сърце.
Ето вече повече от две хиляди години нашият Спасител се ражда от Дева, но ние сме слепи за това. Не Рождеството празнуваме, не своето спасение търсим, а Коледата на огромните трапези, на преяждането и препиването, нали така? Често такива празнични трапези завършват с грозни сцени, дори трагични понякога.
Всяка година Младенецът ни милва с поглед и усмивка, нежно обгърнат от святата си майка. Но ние виждаме ли това, залисани в сметките, във вечното безпаричие, в суетата около коледните базари и лъскавите витрини на магазините? Отворихме ли сърцата си за небесната радост, помолихме ли се от душа, както казваше баба, за здравето на децата и добруването на хората? Или отново решихме, че е по-важно да напълним стомасите си и да опияним ума си?
И все пак в нощта на Бъдни вечер, както става от две хиляди години насам, небесата ще се отворят, ангелите ще слязат на земята и в тишината на светлата нощ, ако все още имаме уши да се заслушаме, можем да чуем тяхната песен:
Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците – благоволение!
На всички пожелавам светли и спокойни празници, много радост, здраве и любов и нека отворим сърцата си за ангелската песен:
Слава във висините Богу, на земята мир, а между човеците – блага воля!
