Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (43 Votes)
Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисълът на човешкия живот? Децата...

Наскоро прочетох една мисъл: Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота. Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата..., семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото, трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.

Като дете една вечер се разсърдих на родителите си. Тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожаваните от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!

Нямам спомен да са ме търсили, нямам спомен и как съм се прибрала. Вероятно мракът и страхът са ме подгонили към светлината на малкия ни дом. Но в спомена ми е останало чувството за огромна самота. Сякаш за миг се докоснах до времето, когато няма да ги има. Сегашното време... Няма ги...

В семейството се учиш да говориш, прочетох наскоро в интернет, да общуваш, да знаеш, да можеш. Да бъдеш Човек. Срещам се с приятели, учители, близки и познати, коментираме притеснени поведението на децата около нас и се питаме, какво се случва и защо? Защо тези дечица се толкова агресивни? Защо са толкова груби в отношенията си?

Нашите деца сме ние самите. Обичам празника Въведение Богородично, защото той е свързан с детето, с малката Мария, тригодишната дъщеричка на Йоаким и Анна, която с бяла рокличка, с венче в косите, със свещичка в ръка и придружена от дружките си сама изкачва 15 стъпала на храма. Тя влиза вътре и остава там, служейки дори в Святая Святих със своя чичо Захария.

Храмът може да бъде и нашето сърце, нашата душа. Когато ние, родителите, не сме го почистили, когато ние не сме запалили кандилото на любовта, нежността и разбирателството, как искаме децата ни да не крещят (защото те не разговарят, те крещят!), да не се блъскат по превозните средства, да не говорят с толкова цинични думи! Понякога се страхувам, че това не може да се промени, че няма начин. Или има начин, но труден. Труден, защото децата в семейството си не срещат разбиране, не намират топлина и доброта. А децата са най-голямото богатство, което имаме. Ние родителите,  работейки, говорейки, вървейки по улицата, трябва  да знаем, че нашите деца ни гледат, наблюдават и копират нашите думи, жестове и поведение.

Днес не мога да обясня на внучките си, защо са ни забранявали да влизаме в църквите. Защо на големи, християнски празници доносниците обикаляха и донасяха кой е бил, къде е бил и после го изключваха от комсомола и от училище. Слава Богу, моите внучки не знаят и какво е това Комсомол...

Когато родих първия си син, бях студентка, после млада актриса и смятах театъра за най-важното нещо в живота си. Така че сега, като се обърна назад, не виждам празниците на детето си, а неговата огромна самота, самотата, в която раснах и аз, защото родителите ми имаха други задачи.

Деца мои, няма по–важно нещо от усмивката на детето, няма по–безнадеждно нещо от неговата сълза. Малката Мария със запалена свещичка вече две хиляди години наднича в храма на душите ни. Нека отворим широко вратите му.

Девойки, възхвалете! Майки, празнувайте! Хора, прославяйте! – се пее в днешната служба на празника, – благословете Пречистата Божия Майка, защото тя е застъпница за човешкия род.

Аз израснах като дете, чиито дядовци са били: враг на народа, бащата на майка. И комунист – бащата на татко. Обичах и двамата, макар първия да си отиде много рано, нямах и пет години. Вторият също не живя дълго, вечно си подсвиркваше и ни разсмиваше с моите братовчеди, когато се събирахме на празници. Таткото на майка беше търговец и живееше с трите си дъщери-красавици в малко, провинциално градче. Беше построил двуетажна каменна къща с висока каменна ограда. Беше изписал от Италия разноцветни стъкла за прозорците в гостната на втория етаж, къщата имаше голям двор и пристройки за слугините на баба. Татковият татко беше водопроводчик и живееше с четиримата си синове-красавци и невзрачната си дъщеря в столицата. Обитаваха едно мазе, където целогодишно миришеше на влага и мухъл. И баба ми не ставаше от кревата. Сега си мисля, че също като мене е страдала от астма. В моите спомени те са мои дядовци и нищо повече. Шизофренията на времето дойде с годините...

Семейството е нещо свято, май отдавна сме го забравили. Забравили сме как се отразява на нашите деца собствената ни безпомощност и безпощадност. А домът и децата трябва да носят радост, да ни изпълват с желание за живот и да ни дават сили в борбата за хляба. Денят на семейството трябва да е светъл и радостен. Почит към родителите, обич към децата, разбиране помежду им.

Вървя по есенните улици. Вървя към храма. Вратите му са широко отворени и отвътре се носи песнопение: Пречиста и нескверна Майко Божия, спаси нашия, човешки род!

Спаси ни, Майчице, помогни ни, защото сме грешни и слаби...
 
Вятърът гони последните, сухи от сланата листа, пътеката към храма е права и чиста.

Честит празник!

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uufq 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж