Религиозните права и свободи – вечната съблазън за българските правозащитници

Преди повече от месец правозащитните организации Български хелзинкски комитет и фондация “Толерантност” разпространиха специалния си доклад за религиозната свобода в България през 2004 г.  

В него са засегнати проблеми, свързани с упражняването на религиозните права в България след приемането на Закона за вероизповеданията. Специален акцент е поставен на въпроса за правото на вероизповедание и Българската православна църква (БПЦ) в контекста на практическото правоприлагането на Закона.

Настоящият коментар  няма за  цел да анализира в цялост доклада, а да изрази една лична позиция по отношение на някои подвеждащи и заблуждаващи моменти в поднесената информация.

Още при първи прочит прави впечатление, че около 80% от съдържанието на доклада е ангажирано с въпроси за БПЦ, което дава право да се предположи, че това е с цел да се привлече вниманието на българската и международната общественост по въпрос, който вече е намерил своето разрешение – разкола в БПЦ. Потвърждение за това са отправените от авторите на доклада препоръки към българското правителство. В случая ще си позволя да цитирам само една от тях, която потвърждава тезата ми за целта на доклада: “...Резултатът от незаконната акция от 20-21 юли 2004 г. да бъде незабавно анулиран. Българското правителство да възстанови статуквото отпреди акцията и да положи усилия за мирното урегулиране на всички проблеми, свързани с разцеплението на Българската православна църква...”.

Фактът, че 90% от пребиваващите в разкол свещенослужители не осъдиха искането на Св. Синод за връщане на заграбеното имущество, а напротив - покаяха се официално за своята дейност и бяха приети отново в каноничната БПЦ, недвусмислено показва, че при разрешаването на проблема не се е стигало до насилие.

За насилие говорят тези, които политизираха Църквата и нейния клир.
В стремежа си да защитят претенциите на разколниците авторите на доклада въпреки извода, до който стигат, че “грубата намеса на изпълнителната власт във вътрешните работи на най-голямото вероизповедание в България сложи началото на разкола в БПЦ” [1] отминават с мълчание важни моменти и фактите от събитията в живота на Църквата след 1989 г. 

В контекста на този въпрос и като допълнение към изясняването на събитията от “кристалната нощ – 21.7.2004 г.” (както я наричат някои правозащитиници) е необходимо да се спомене, че авторите на доклада са “пропуснали” да споменат един много важен факт от периода на “демокатизирането” на Църквата. Това е писмо № 118/7.7.1992 г. на директора на Дирекцията по вероизповеданията до главния прокурор на Р. България, в което се иска съдействие от органите на МВР за въвеждането на временния (разколнически) ръководен орган на БПЦ (създаден и утвърден с административен акт на държавната власт) в Софийска митрополия, а при необходимост и във всички останали административни и служебни сгради на Св. Синод.

Не са намерили място в доклада и моментите от насилственото завземане на сградата на Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски" и на стотиците храмове и манастири в София и страната през 1992 г., както и оказаното тогава насилие върху стотиците миряни, които бранеха своите храмове, манастири и служещите в тях свещенослужители.

Защо правозащитните организации, претендиращи за обективност на своите оценки, пропускат подобни факти, даващи ясна представа за последвалите събития? На какво почиват тогава отправените от тях препоръки към българското правителство?

Защо в доклада не се споменава, че тези, които днес се жалват от Църквата за нарушените си права и свободи, използваха политическите настроения на народа, за да го настроят срещу Негово Светейшество Българския патриарх Максим и останалите митрополити на БПЦ?

Защо не е отбелязана грозната сцената с “мирянката” от екзалтираната политическа тълпа, скъсала булото на патриарха?

Уважаеми правозащитници, това беше посегателство не само към личността на патриарха, но и към цялата патриаршеска институция, към вярата и към Православието. Това беше унижение и накарняване на религиозни права на хората, които приемат тази личност за свой духовен водач.

Църквата няма вина за това, че поиска връщане на статуквото, нарушено през 1992 г. С това тя не нарушава правото на вероизповедание на тези, които не признават нейното ръководство и не искат да са в молитвена и евхаристийна връзка с него. Клириците, прекъснали общението си с ръководният състав на БПЦ, който е признат и е в молитвено и евхаристийно общение с всички останали поместни православни църкви, нямат основание да предявяват претенции, че представляват БПЦ. Според отците, участвали във Всеправославния събор (София, 1998 г.), “наличието на разколи в лоното на светите поместни православни църкви представлява най-голям грях, който лишава пребиваващите в разкол от освещаващата благодат на Св. Дух”. Това е гласът на Вселенското православие по въпроса за църковния статус на членовете и поддръжниците на т. нар. “алтернативен синод”.

За какво нарушаване на правата се говори днес, след като през 1998 г. те публично се покаяха, приеха решенията на събора и бяха приети в лоното на Църквата!? Нима забравиха, че едно от решенията на събора гласеше: “Всички свещени храмове, свети обители и различните им недвижими имоти, владени досега от приетите по този начин в Църквата лица, преминават към едната и единствена канонична Българска църква”.

По отношение на възприетото определение “алтернативен синод” е необходимо да се посочи, че Църквата не оперира с подобен термин, той е несъвместим с православната еклезиология, поради което не се среща в църковно-правната терминология. Църквата е една, тя няма алтернатива. Потвърждение за това са думите на св. ап. Павел в посланието до ефесяни: “Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ ( Ефес. 4: 4-6).

Терминът “алтернативен синод” е въведен от политиците и е плод на усилията им да “демократизират” Църквата по начин, противоречащ на учението й. Въвеждането, налагането и използването на терминология, чужда на същността на Църквата, е вмешателство във вътрешните й дела.

В тази връзка може да бъде разгледано наложеното в доклада “правозащитно мнение”, че решенията на Всеправославния събор са валидни едва след приемането им от църковно-народен събор. По този въпрос е необходимо да се посочи, че решенията на Всеправославния събор, в който взеха участие предстоятелите на Поместните православни църкви, не се нуждаят да бъдат санкционирани от месния църковно-народен събор - още повече, че текстовете от Устава на БПЦ не поставят подобно изискване.

Според православната еклезиология едно от основните свойства на Църквата е съборността. По тази причина между БПЦ и останалите поместни църкви съществува тясна връзка на единение. Тя е неразделна част от мистическото тяло на Църквата. Затова и решенията на този всеправославен събор са задължителни за нея. При неизпълнения на тези решения БПЦ може да бъде обявена за схизматична и да се прекъсне църковното общение с нея. Всичко това вероятно е непонятно за правозащитниците, затова по-лесно за тях е да я възприемат единствено и само като институция.

Неразбирането и незачитането на основни принципи от православната еклезиология поставя под съмнение голяма част от съдържанието на доклада и го превръща в подвеждаща информация, целяща да заблуди българската и международната общественост.

Несериозно е, когато хора, които нямат нищо общо с Православието, се изказват “авторитетно” по въпроси от устройството и управлението на Църквата без да са запознати със същността и учението й.
Недопустимо е субективни преценки да се предлагат на обществеността като обективни анализи и оценки.

Повече от ясно е, че целта на този специален доклад е да се дестабилизира Църквата, като се направят опити за връщането и закрепването на позициите на останалата макар и съвсем малка част от разколническата група, която беше зачената с акт на държавната власт и дълги години беше подържана от нея. Наивно е да се спекулира с възможността да се отстояват човешките права и свободи по такъв елементарен начин. 

В тази връзка много точни се оказват думите на журналистка от наш всекидневник. Според нея правозащитните организации “...просто нямат с какво да се захванат, та да заработят заплатите си... ”.[2]