Конституционносъобразност на държавно-църковните отношения в годините на демократичния преход

С тек­с­та на та­зи кон­с­ти­ту­ци­он­на раз­по­ред­ба се га­ран­ти­ра са­мос­то­я­тел­ност във вът­реш­но-ус­т­ройс­т­ве­ния жи­вот и в ад­ми­нис­т­ри­ра­не­то на ре­ли­ги­оз­на­та об­щ­ност и се ог­ра­ни­ча­ва дър­жав­но-ад­ми­нис­т­ра­тив­ния над­зор по от­но­ше­ние на съ­ща­та.

По-на­та­тък се обя­вя­ва из­точ­но-пра­вос­лав­но­то ве­ро­из­по­ве­да­ние за тра­ди­ци­он­но в Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия (чл. 13, ал. 3). С то­зи текст се оказ­ва чест на пра­вос­лав­но­то из­по­ве­да­ние за не­го­ви­те мо­рал­ни и ду­хов­ни зас­лу­ги в из­г­раж­да­не­то на ми­рог­ле­да и са­мо­съз­на­ни­е­то на бъл­гар­с­кия на­род. Та­зи кон­с­ти­ту­ци­он­на раз­по­ред­ба е с дек­ла­ра­ти­вен, а не с им­пе­ра­ти­вен ха­рак­тер, и не пред­по­ла­га при­ви­ле­ги­ро­ва­но по­ло­же­ние на ин­с­ти­ту­ци­я­та, из­ра­зи­тел на то­ва ве­ро­из­по­ве­да­ние, и на граж­да­ни­те, ко­и­то го из­по­вяд­ват.

То­зи текст не про­ти­во­ре­чи на ев­ро­пейс­ка­та кон­с­ти­ту­ци­он­на прак­ти­ка при рег­ла­мен­та­ция на дър­жав­но-цър­ков­ни­те от­но­ше­ния. В дър­жа­ви с до­ка­за­ни де­мок­ра­тич­ни по­ряд­ки, ка­то Да­ния, Нор­ве­гия, Ита­лия, Гър­ция и др., кон­с­ти­ту­ци­он­на­та рег­ла­мен­та­ция на те­зи меж­ду­ин­с­ти­ту­ци­о­нал­ни от­но­ше­ния е в мно­го по-кон­сер­ва­ти­вен и им­пе­ра­ти­вен дух.[2]

Чет­вър­ти­ят ком­по­нент, из­г­раж­дащ кон­с­ти­ту­ци­он­на­та рам­ка на дър­жав­но-цър­ков­ни­те от­но­ше­ния, е из­ра­зен в чл. 13, ал. 4, с чий­то текст се заб­ра­ня­ва ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти и ин­с­ти­ту­ции да се из­пол­з­ват за по­ли­ти­чес­ки це­ли. С та­зи кон­с­ти­ту­ци­он­на раз­по­ред­ба се це­ли не­до­пус­ка­не­то на вер­с­ко про­ти­во­пос­та­вя­не и опаз­ва­не­то на ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти и ин­с­ти­ту­ции от по­ли­ти­зи­ра­не.

Та­ка офор­ме­на­та кон­с­ти­ту­ци­он­на рам­ка на дър­жав­но-цър­ков­ни­те от­но­ше­ния поз­во­ля­ва из­г­раж­да­не­то и офор­мя­не­то на пра­вил­ни меж­ду­ин­с­ти­ту­ци­о­нал­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния, съ­от­вет­с­т­ва­щи на меж­ду­на­род­ни­те изис­к­ва­ния и стан­дар­ти.

От прак­ти­чес­ка глед­на точ­ка обаче не­ща­та се ус­лож­ня­ват от лип­са­та на сво­ев­ре­мен­на за­ко­но­во-нор­ма­тив­на уред­ба по то­зи въп­рос, ко­я­то да съ­от­вет­с­т­ва на кон­с­ти­ту­ци­он­ни­те тек­с­то­ве и меж­ду­на­род­ни­те до­ку­мен­ти.

Дейс­т­ва­ща­та прав­на уред­ба в Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия е не­сис­те­ма­тич­на и в го­ля­ма­та си част не­съ­от­вет­с­т­ва­ща на но­ви­те кон­с­ти­ту­ци­он­ни раз­по­ред­би. За­ко­нът за из­по­ве­да­ни­я­та (от 24.2.1949 г.) е при­ет въз ос­но­ва на кон­с­ти­ту­ци­он­на­та раз­по­ред­ба на чл. 78 от Кон­с­ти­ту­ци­я­та от 1947 г. То­зи член пред­виж­да при­е­ма­не­то на спе­ци­а­лен за­кон, кой­то да уреж­да „прав­но­то по­ло­же­ние, въп­ро­си­те на ма­те­ри­ал­на­та из­д­ръж­ка, а та­ка съ­що и пра­во­то на вът­реш­но са­мо­у­реж­да­не и са­мо­уп­рав­ле­ние на раз­лич­ни­те вер­с­ки об­щ­нос­ти“. В чл. 1 от за­ко­на е прог­ла­се­но пра­во­то на сво­бо­да­та на съ­вест­та и из­по­ве­да­ни­я­та, но за­ко­нът не съ­дър­жа адек­ват­ни юри­ди­чес­ки га­ран­ции. Та­ка ос­нов­на­та пред­пос­тав­ка за не­на­ме­са на дър­жа­ва­та има ог­ра­ни­че­но при­лож­но по­ле, а чл. 2 не съ­от­вет­с­т­ва на не­го­вия дух. Съз­да­ден ско­ро след по­ли­ти­чес­ка­та про­мя­на от 9.9.1944 г., в раз­га­ра на Сту­де­на­та вой­на, той е под­чи­нен на це­ли, ко­и­то са в раз­рез с ос­нов­ни­те ас­пек­ти от съв­ре­мен­ни­те при­о­ри­те­ти за раз­ви­тие на стра­на­та.

От­де­ля­не­то на цър­к­ва­та от дър­жа­ва­та предполага не­за­ви­си­мост на ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та в осъ­щес­т­вя­ва­не на тех­ни­те фун­к­ции при съ­от­вет­с­т­вие на вът­реш­но­цър­ков­ни­те ак­то­ве с ми­ни­мал­ни­те изис­к­ва­ния на за­ко­но­ва­та уред­ба. За­ко­нът оба­че до­пус­ка на­ме­са в дей­ност­та на ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та (чл. 8, чл. 12, чл. 14, чл. 20 и др.).

Пос­лед­ва­ло­то пра­воп­ри­ла­га­не, осо­бе­но след из­ме­не­ни­е­то на за­ко­на през 1951 г., се ха­рак­те­ри­зи­ра с то­тал­но по­се­га­тел­с­т­во на дър­жа­ва­та вър­ху сво­бо­да­та и не­за­ви­си­мост­та на цър­ков­на­та ин­с­ти­ту­ция.

Сле­до­ва­тел­но, по­ра­ди неп­ре­о­до­лим раз­рив в кон­цеп­ту­ал­ния под­ход, За­ко­нът за из­по­ве­да­ни­я­та не пред­ла­га прав­на уред­ба, ко­я­то да е в съ­от­вет­с­т­вие с но­ви­те об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки да­де­нос­ти в стра­на­та и Ев­ро­па. Без но­ва за­ко­но­ва уред­ба то­зи нор­ма­ти­вен акт е об­ре­чен на desuetudo*.

Прав­на­та те­о­рия и прак­ти­ка в Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия ин­кор­по­ри­рат в ре­ле­ван­т­ния пра­вен ин­с­ти­тут на пър­во мяс­то меж­ду­на­род­ноп­рав­на­та уред­ба. Пос­лед­на­та по си­ла­та на чл. 5, ал. 4 от Кон­с­ти­ту­ци­я­та има при­о­ри­тет спря­мо оне­зи прав­ни нор­ми от вът­реш­но­то пра­во, ко­и­то ѝ про­ти­во­ре­чат.[3]

Проследявайки фак­ти­чес­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния меж­ду цър­к­ва­та и дър­жа­ва­та през пър­ви­те го­ди­ни на де­мок­ра­тич­ния пре­ход в Бъл­га­рия, се ус­та­но­вява, че, ма­кар и да про­ти­во­ре­чат на Кон­с­ти­ту­ци­я­та, тек­с­то­ве­те от ста­рия За­кон за из­по­ве­да­ни­я­та се при­ла­гат без ог­лед на но­ви­те об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки ус­ло­вия в стра­на­та.

Със съ­жа­ле­ние и ог­ром­но огор­че­ние тряб­ва да приз­на­ем, че пра­во­от­но­ше­ни­я­та меж­ду дър­жа­ва­та и Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва в пър­ви­те го­ди­ни на де­мок­ра­тич­ни­те по­ряд­ки (1991-1993 г.) не се от­ли­ча­ват осо­бе­но мно­го от пе­ри­о­да на то­та­ли­тар­но­то уп­рав­ле­ние в Бъл­га­рия.

Според някои автори през 1991 г. СДС-управляващата държавна власт предприема действия за отстраняването от длъжност на висши църковни служители, сервилни на комунистическия режим.[4] Съ­ща­та е ог­ла­вя­ва­на от де­пу­та­та в ра­со Хрис­то­фор Съ­бев.

Нормативна гаранция за тези действия е Законът за из­по­ве­да­ни­я­та, който поз­во­ля­ват на дър­жа­ва­та да уп­раж­ни пря­ка на­ме­са във вът­реш­но-ус­т­ройс­т­ве­ния жи­вот на цър­к­ва­та. В стре­ме­жа си да ос­во­бо­ди цър­к­ва­та от „слу­жи­те­ли на бив­ша­та ко­му­нис­ти­чес­ка власт“, дър­жа­ва­та, в ли­це­то на своя из­пъл­ни­те­лен ор­ган –­ Ди­рек­ция по ве­ро­из­по­ве­да­нията към Министерския съвет – из­да­ва мно­жес­т­во про­ти­во­ка­но­нич­ни и кон­с­ти­ту­ци­он­но­не­съ­об­раз­ни ак­то­ве и ре­ше­ния.

С пис­мо № 22 / 27.2.1992 г. ди­рек­ци­я­та изис­к­ва от Св. Си­нод ця­ла­та до­ку­мен­та­ция по под­го­тов­ка­та и про­веж­да­не­то на из­бора за пат­ри­арх през 1971 г. Ис­ка­не­то е пос­тъ­пи­ло в Ми­нис­тер­с­кия съ­вет от Пар­ла­мен­тар­на­та ко­ми­сия по ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та.

Кон­ф­лик­тът се за­дъл­бо­ча­ва, ко­га­то с пис­мо № 30 / 9.3.1992 г. Ди­рек­ция по ве­ро­из­по­ве­да­нията из­каз­ва ста­но­ви­ще от­нос­но из­бо­ра на пат­ри­арх Мак­сим: „… из­бо­рът на Пат­ри­арх не е из­вър­шен съг­лас­но Ус­та­ва на БПЦ, как­то и спо­ред ка­но­нич­ни­те пос­та­нов­ле­ния на Цър­к­ва­та, по­ра­ди то­ва Ди­рек­цията по ве­ро­из­по­ве­да­ния в ка­чес­т­во­то си на дър­жа­вен ор­ган, кой­то сле­ди за за­ко­но­съ­об­раз­ност­та на из­бо­ра и из­вър­ш­ва ре­гис­т­ра­ци­я­та му по чл. 16 от За­кон за из­по­ве­да­ни­я­та, обя­вя­ва „ер­га ом­нес“­ не­дейс­т­ви­тел­ност на то­зи из­бор. С ог­ла­ся­ва­не­то на нас­то­я­ща­та дек­ла­ра­ция пат­ри­арх Мак­сим не мо­же да за­е­ма длъж­нос­ти­те пред­с­то­я­тел на БПЦ и Со­фийс­ки мит­ро­по­лит и да пред­с­тав­ля­ва съ­щи­те“.

Тук ес­тес­т­ве­но въз­ник­ва въп­ро­сът: то­ва ре­ше­ние на ди­рек­ци­я­та в съ­от­вет­с­т­вие с кой член от Ус­та­ва на БПЦ е и на пред­пи­са­ни­е­то на кое ка­но­нич­но-дис­цип­ли­нар­но пра­ви­ло се ос­но­ва­ва?

В слу­чая цър­к­ва­та е тре­ти­ра­на не ка­то са­мос­то­я­тел­на и от­де­ле­на от дър­жа­ва­та ин­с­ти­ту­ция, а ка­то об­с­луж­ва­що зве­но на дър­жав­на­та ад­ми­нис­т­ра­ция.

Из­да­ва­не­то на то­зи акт е ини­ци­и­ра­но от ре­ше­ние на Ко­ми­си­я­та по ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та в ХХХVI На­род­но съб­ра­ние с пред­се­да­тел Хрис­то­фор Съ­бев. В ос­но­ва­та му стои иде­я­та, че из­бо­рът на пат­ри­арх е „не­за­ко­но­съ­об­ра­зен“ по­ра­ди на­ме­са на ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт в из­би­ра­тел­ния про­цес.

То­зи акт на дър­жа­ва­та е пря­ка на­ме­са във вът­реш­но­то ад­ми­нис­т­ри­ра­не на цър­к­ва­та, ко­я­то е са­мос­то­я­тел­на ин­с­ти­ту­ция. Той се явя­ва про­дъл­же­ние на дейс­т­ви­я­та на ко­му­нис­ти­чес­ка­та то­та­ли­тар­на но­мен­к­ла­ту­ра.

Пря­ка­та на­ме­са на дър­жа­ва­та във вът­реш­но-ад­ми­нис­т­ра­тив­ни­те де­ла на Цър­к­ва­та про­ти­во­ре­чи на ка­но­нич­но-дис­цип­ли­нар­на­та цър­ков­на прак­ти­ка и ней­ни­те пра­ви­ла и е в не­съ­от­вет­с­т­вие с кон­с­ти­ту­ци­он­ния прин­цип за от­де­ле­ност на цър­к­ва­та от дър­жа­ва­та, за­ло­жен в чл. 13, ал. 2 от Кон­с­ти­ту­ци­я­та (1991 г.).

За­поч­на­ли­ят про­цес на от­с­т­ра­ня­ва­не от цър­к­ва­та на ли­ца с висш ду­хо­вен сан про­дъл­жа­ва с пис­мо № 47 / 3.4.1992 г., в ко­е­то ди­рек­ци­я­та пред­ла­га на Св. Си­нод да се от­с­т­ра­ни от длъж­ност Плов­див­с­ки­ят мит­ро­по­лит Ар­се­ний в ед­но­сед­ми­чен срок, смята­но от 3.4.1992 г. В про­ти­вен слу­чай, се каз­ва в пис­мо­то, Ди­рек­ци­я­та ще бъ­де при­ну­де­на да при­ло­жи пра­ва­та си, де­ле­ги­ра­ни ѝ от чл. 12 на За­ко­на за из­по­ве­да­ни­я­та.

Съ­що­то ис­ка­не е от­п­ра­ве­но и в пис­мо № 38 / 2.7.1991 г. по от­но­ше­ние на Ню­йорк­с­кия мит­ро­по­лит Йо­сиф.

Св. Си­нод не се съ­об­ра­зя­ва с „по­ръ­че­ни­е­то“ на дър­жа­ва­та и не го из­пъл­ня­ва в пред­пи­са­ния срок.

В от­го­вор на „не­пос­лу­ша­ни­е­то“ на вис­шия цър­ков­но­уп­ра­ви­те­лен ор­ган с пис­мо № 48 / 3.4.1992 г. Ди­рек­ция по ве­ро­из­по­ве­да­нията уве­до­мя­ва мит­р. Йо­сиф, че по по­вод пис­мо № 38 / 2.7.1991 г. и не­из­пъл­не­ни­е­то от стра­на на Св. Си­нод на нап­ра­ве­но­то от ди­рек­ци­я­та пред­ло­же­ние, на ос­но­ва­ние на чл. 12 от За­ко­на за из­по­ве­да­ни­я­та съ­щи­ят е от­с­т­ра­нен от длъж­ност мит­ро­по­лит, смята­но от 27.4.1992 г.

Съ­ща­та на­ка­за­тел­на сан­к­ция е на­ло­же­на и на мит­р. Ар­се­ний с пис­мо № 51 / 13.4.1992 г.

След те­зи ак­то­ве по от­с­т­ра­ня­ва­не­то от длъж­ност на два­ма­та мит­ро­по­ли­ти ди­рек­ци­я­та из­п­ра­ща пис­ма, съ­от­вет­но до бъл­гар­с­кия пос­ла­ник във Ва­шин­г­тон за съ­дейс­т­вие при из­пъл­не­ние на ре­ше­ни­е­то на Ди­рек­ция по ве­ро­из­по­ве­да­нията по по­вод от­с­т­ра­ня­ва­не­то на мит­р. Йо­сиф, и до глав­ния про­ку­рор на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия за из­пъл­не­ние на раз­по­реж­да­не­то за от­с­т­ра­ня­ва­не на мит­р. Ар­се­ний.

Кул­ми­на­ци­я­та в дър­жав­но-цър­ков­ни­те от­но­ше­ния е тек­с­тът на пис­мо № 92 / 25.5.1992 г., с ко­е­то ди­рек­ци­я­та ка­то ов­лас­тен от за­ко­на дър­жа­вен ор­ган обя­вя­ва за не­ле­ги­ти­мен и не­за­ко­нен до­то­га­ва дейс­т­ва­щи­я със­тав на Св. Си­нод ка­то ръ­ко­во­ден ор­ган на БПЦ и „ут­вър­ж­да­ва“ до про­веж­да­не­то на цър­ков­но-на­ро­ден съ­бор нов със­тав на съ­щия. Ар­гу­мен­ти­рай­ки се за то­ва свое ре­ше­ние, Ди­рек­цията по ве­ро­из­по­ве­да­ния из­тък­ва мо­ти­ва, че на ръ­ко­вод­ни­те мес­та в цър­к­ва­та са пос­та­ве­ни ли­ца, угод­ни на ате­ис­тич­на­та власт и на Дър­жав­на си­гур­ност.

То­зи про­ти­во­ка­но­ни­чен акт на дър­жа­ва­та е пот­вър­ден и от ре­ше­ни­е­то на Вър­хов­ния съд на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия по граж­дан­с­ко де­ло 212 / 1992 г., спо­ред ко­е­то лип­са­та на ре­гис­т­ра­ция пра­ви не­за­ко­но­съ­об­ра­зен из­бо­ра и наз­на­ча­ва­не­то на цен­т­рал­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на БПЦ. В сво­и­те мо­ти­ви по го­ре­по­со­че­но­то де­ло Вър­хов­ни­ят съд из­рич­но от­бе­ляз­ва, че те­зи дейс­т­вия на дър­жа­ва­та не мо­гат да се ква­ли­фи­ци­рат ка­то на­ме­са в са­мо­у­реж­да­не­то и са­мо­уп­рав­ле­ни­е­то на цър­к­ва­та.

Про­це­ду­ра­та по из­бо­ра и фор­ми­ра­не­то на Св. Си­нод е уре­де­на в ус­та­ва на БПЦ, спо­ред кой­то пра­во­мо­щи­я­та по про­веж­да­не на из­бо­ри (чл. 18-22; 43-55; 56-65; 83-87; 90-96) и по про­вер­ка на тях­на­та ре­дов­ност (чл. 18, ал. 2; чл. 49; 65; 86; 96, ал. 2) са пре­дос­та­ве­ни на са­ми­те цър­ков­ни ор­га­ни. Встъп­ва­не­то в длъж­ност на пат­ри­ар­ха (чл. 22) и на мит­ро­по­ли­ти­те (чл. 51) не е свър­за­но с ни­ка­къв пред­ва­ри­те­лен акт от стра­на на дър­жа­ва­та. Св. Си­нод съг­лас­но ус­та­ва са­мо уве­до­мя­ва за ре­зул­та­ти­те съ­от­вет­ния дър­жа­вен ор­ган.

Дър­жа­ва­та, ре­гис­т­ри­райки Ус­та­ва на БПЦ, я приз­на­ва за су­бект на пра­во­то. Нор­ма­тив­на­та де­ле­га­ция на чл. 9 пре­дос­та­вя пра­во­то на та­зи са­мо­уп­рав­ля­ва­ща се об­щ­ност да се ръ­ко­во­ди от своя ус­тав, по­ра­ди ко­е­то дър­жа­ва­та ня­ма прав­но, ка­но­нич­но и мо­рал­но ос­но­ва­ние да из­каз­ва ре­зер­ви и да из­да­ва ре­ше­ния от­нос­но ръ­ко­вод­ни­те ор­га­ни на БПЦ и на вся­ко дру­го ве­ро­из­по­ве­да­ние.

Процесът на „демократизация“ на цър­к­ва­та продължава с пис­мо № 118 / 7.7.1992 г. до глав­ния про­ку­рор, в което ди­рек­цията ис­ка съ­дейс­т­вие от ор­га­ни­те на МВР за въ­веж­да­не­то на вре­мен­ния ръ­ко­во­ден ор­ган на БПЦ в Со­фийс­ка св. мит­ро­по­лия, а при не­об­хо­ди­мост – и във всич­ки ос­та­на­ли ад­ми­нис­т­ра­тив­ни и слу­жеб­ни сгра­ди на Св. Си­нод.

По по­вод на пис­мо № 879 / 24.7.1992 г. на но­во­уч­ре­де­ния Св. Си­нод същата из­п­ра­ща пис­ма до пред­се­да­те­ли­те на Бъл­гар­с­ка­та на­ци­о­нал­на те­ле­ви­зия (133 / 27.7.1992 г.) и Бъл­гар­с­ко­то на­ци­о­нал­но ра­дио (134 / 27.7.1992 г.), с ко­и­то се за­я­вя­ва за не­ле­ги­тим­ност­та на из­бо­ра на пат­р. Мак­сим и на не­го­вия Св. Си­нод. От което след­ва, че съ­щи­те ня­мат пра­ва да пред­с­тав­ля­ват и да взе­мат ста­но­ви­ща от име­то на Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва.

Ци­ти­рай­ки и отчасти ана­ли­зи­рай­ки ос­нов­ни­те до­ку­мен­ти, чрез ко­и­то се осъ­щес­т­вя­ват дър­жав­но-цър­ков­ни­те от­но­ше­ния в Бъл­га­рия след 1989 г., коментар в случая не е необходим, излишна е преценката за конституционносъобразност на действията на държавната власт по отношение на БПЦ.

В стре­ме­жа си да „демократизира“ цър­к­ва­та, дър­жа­ва­та, със сво­и­те дейс­т­вия, съз­да­де раз­кол в цър­ков­но­то един­с­т­во, кой­то вне­се смут не са­мо в цър­к­ва­та, но и в ця­ло­то бъл­гар­с­ко об­щес­т­во.

Ко­га­то бъл­гар­с­ки­ят на­род има­ше най-го­ля­ма нуж­да от ду­хов­на­та под­к­ре­па и за­щи­та на сво­я­та ве­ков­на во­ди­тел­ка и па­зи­тел­ка –­ Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, тя се раз­ди­ра­ше от вът­реш­ни бор­би и про­ти­во­ре­чия, съз­да­де­ни от про­ти­во­ка­но­нич­ни­те и кон­с­ти­ту­ци­он­но­не­съ­об­раз­ни­ ак­то­ве на дър­жав­на­та власт.

С основание може да се каже, че дър­жав­но-цър­ков­ни­те от­но­ше­ния в Бъл­га­рия в пе­ри­о­да на пре­ход към де­мок­ра­тич­но об­щес­т­во, и по-точ­но в го­ди­ни­те 1991-1993-та, са иден­тич­ни с те­зи от вре­ме­то на ко­му­нис­ти­чес­ко­то то­та­ли­тар­но уп­рав­ле­ние. Цър­к­ва­та е тре­ти­ра­на ка­то об­с­луж­ва­що зве­но на дър­жа­ва­та, как­то е било и по вре­ме­то на ко­му­низ­ма.

За кон­с­ти­ту­ци­он­но­съ­об­раз­ност и съ­от­вет­с­т­вие с меж­ду­на­род­ни­те нор­ма­тив­ни ак­то­ве на те­зи меж­ду­ин­с­ти­ту­ци­о­нал­ни от­но­ше­ния през по­со­че­ния пе­ри­од в Бъл­га­рия да се го­во­ри е несериозно.

Не­до­у­ме­ние бу­ди фак­тът, че в пе­ри­од на де­мок­ра­ти­чен пре­ход се при­ла­гат ме­то­ди­те и прин­ци­пи­те на дейс­т­вие на то­та­ли­тар­на­та ко­му­нис­ти­чес­ка власт, ка­то съ­щи­те се обя­вя­ват и афи­ши­рат за де­мок­ра­тич­ни и пра­во­ви.

Да се на­дя­ва­ме, че то­ва ня­ма да се пов­то­ри.

Бележки:

1. Дър­жа­вен вес­т­ник, бр. 56 от 13.7.1991 г.

2. Срв. Кон­с­ти­ту­ции го­су­дарств Ев­ро­пейс­ко­го со­ю­за, М. 1999, с. 134, 195, 297.

3. Срв. Пе­те­ва, Ж. „Сво­бо­да­та на ми­съл­та, съ­вест­та и ре­ли­ги­я­та“ – В:­ Ос­нов­ни пра­ва на чо­ве­ка, С. 2002, с. 179.

4. Срв. Ди­мов, Я. Све­ще­нос­лу­же­ние с по­зи­ция, С. 1999, с. 178.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Духовна култура, бр. 3, 2004 г.