След приемането на новия закон за вероизповеданията в България най-често от правозащитниците беше атакуван постановеният конституционен статус на православната вяра и начинът, по който Българската православна църква (БПЦ) придобива правен статус.
През последните няколко години в общественото и международното пространство се разпространяваха становищата само на определени правозащитни организации по този въпрос. Според тях разпоредбите на чл. 13, ал. 3 от Конституцията и чл. 10, ал. 1 и 2 от Закона за вероизповеданията (ЗВ) поставят Православната църква в привилегировано положение спрямо всички останали вероизповедания в страната, което би противоречало на ратифицираните международни документи и би показвало, че държавата не е в състояние да съдейства за подържането на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания (нарушава чл. 37 от Конституцията и чл. 4 от ЗВ). Тези критики се усилиха след събитията от месец юли 2004 г., когато БПЦ възстанови собствеността си върху всички храмове в страната.
В докладите на правозащитниците по този повод правните текстове, отнасящи се до правния статус на БПЦ, се обявяваха за дискриминационни и несъответстващи на Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) и Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС).
В нито един от тези доклади обаче не се обръщаше внимание на факта, че колективното упражняване на правото на вероизповедание на православните християни включва църковни разпоредби, които са задължителни за всеки, който изявява претенция за принадлежност към Православната църква.
С мълчание беше отминато и правото на БПЦ самостоятелно да администрира и управлява вътрешно организационния си живот, съобразно учението и устройсвено-дисциплинарните си правила.
Тук е мястото да се отбележи, че във връзка с критиките на чл. 10 от Закона за вероизповеданията правозащитниците повдигнаха въпроса за текста на ал. 2 (изр. 2 и 3), който според тях допуска пряка намеса на държавата в делата на Църквата. Истината е, че това тяхно становище беше провокирано не от загрижеността им за БПЦ, а заради положението, в което изпадна разколническата група на Крупнишкия епископ Инокентий (титулуващ се като Софийски митрополит). По този повод при анализирането на този въпрос в контекста на събитията от месец юли 2004 г. в анализите им умишлено бяха пропуснати фактите от периода 1992-1994 г., което подведе и заблуди повечето международни организации и институции.
Наред с това в докладите им липсваше информация за решенията на Всеправославния събор (1998 г.), които според принципите на църковното устройство и управление са валидни и задължителни за всички Поместни православни църкви.
Тези решения са част от вътрешните правила, с които предявяващите претенцията, че са православни християни са длъжни да се съобразяват при колективното упражняване на правото си на вероизповедание.
За радост обаче позитивен момент в съществуването на правозащитни организации е фактът, че има и такива, които в изследванията и анализите си отделят внимание на тези въпроси и се стремят да ги изяснят в контекста на тяхното историческо развитие и актуалното им значение.
На 18.11.2005 г. в Националния институт по правосъдие в София се състоя работна среща, посветена на съответствието на българските нормативни актове и практиките по прилагането им с гаранциите на чл. 9 и 11 от ЕКПЧОС. На срещата присъстваха представители от заинтересуваните държавни институции и бяха обсъдени предварителните доклади на фондация “Български адвокати за права на човека” и на експерти от Холандския институт по правата на човека (SIM).
Проектът, по който работят двете организации, се осъществява с финансовата подкрепа на холандското министерство на външните работи. В рамките на проекта експерти по правата на човека извършват преглед и оценка на българското законодателство и практика за съответствието му с европейските стандарти за правата на човека. Техните препоръки и становища ще бъдат предоставени на българските законодателна, съдебна и изпълнителна власти.
В настоящите предварителни експертни становища наред с анализирането на нормативните текстове за упражняване на правото на религия внимание се обръща и на текстовете, отнасящи се до БПЦ.
На първо място и двата доклада отделят внимание на постановения конституционен статус на православната вяра като традиционна религия на българския народ. Холандските експерти споделят мнението, че “това официално провъзгласяване, закрепено в основния закон на държавата, не противоречи на изискванията на Европейската конвенция”. Българските им колеги ги допълват с факта, че “конституционализирането на понятието традиционна религия е в най-висока степен деликатно и толерантно в сравнение с подобни понятия в други конституции на държавии-членки на Европейския съюз, които легитимират религията на мнозинството с понятия като държавна, официална или господстваща”.
Наред с това се напомня, че Европейският съд в решенията си по няколко казуса е счел, че подобна разпоредба сама по себе си и не противоречи на конвенцията.
По отношение на чл. 10, ал. 1, изр. 2 и 3 от ЗВ холандските експерти изказват мнението, че е съмнително до каква степен критиките към този текст са основателни. Според тях той трябва да се тълкува като отражение на историческата и настоящата действителност. Те смятат, че гарант за ненамеса на държавата във вътрешната организация и управление на Църквата е текстът от закона, в който се казва, че църковната структура и ръководството се определят от нейния устав. Въз основа на това експертите изказват становището, че въпросите в устава, отнасящи се до църковното устройство и управление, могат да се променят единствено от Църквата. Нарушение на чл. 9 от ЕКПЧОС ще има, само ако държавата откаже да промени текста на чл. 10, за да се отрази настъпилата промяна.
Относно текстовете от закона, които са критикувани, че не предоставят правото на разколническата формация да се регистрира под наименованието “Българска православна църква”, експертите правят цялостен преглед на събитията около разцеплението в структурата на БПЦ и на няколко пъти в своите становища напомнят забравения от много други правозащитници факт, че т. нар. „алтернативен синод” е назначен от изпълнителната власт, което е „...крещяща намеса от страна на държавата във вътрешната организация на религиозната организация”.
Друг важен въпрос, за който само се загатва и в двата доклада, е сезирането на Европейския съд от групата на Крупнишкия епископ Инокентий за нарушаване на правото им на вероизповедание. По повод на него експертите изказват възможността за възникване на колизия между бъдещо решение на съда, чиято юрисдикция се простира върху държавите-членки на Съвета на Европа, и решенията на Всеправославния събор, които са задължителни за всички поместни православни църкви. Изразената от експертите възможност за съжаление се отминава без внимание от повечето православни богослови. Това е причина за липсата на богословска интерпретация по този проблем.
Според някои анализатори групата на Крупнишкия епископ Инокентий ще спечели делото срещу България в Страсбург (и ще бъдат възстановени в храмовете, завзети от тях през 1992-1993 г.), защото в практиката на Европейския съд вече има постановени решения по казуси, идентични с този в България - делото Хасан и Чауш срещу България и Бесарабската архиепископия и други срещу Молдова.
Във връзка с тези твърдения обаче се забравят основни факти, по които се различават тези три казуса.
В първия случай аналогията е несъвместима, понеже става въпрос за две вероизповедания, корено различни по структура и устройство, а при втория се забравя наличието на решение на църковен орган (всеправославен събор) по съответния казус.
Ако все пак делото в Страсбург бъде решено по аналогия на един от тези случаи в полза на разколническата група, неминуемо ще възникне въпросът: постановките на Европейската конвенция дават ли правомощието на Европейския съд, който е светска институция, да променя правила, да дава оценки, да разглежда и да контролира решенията на висш църковен орган?
В нито един от тези доклади обаче не се обръщаше внимание на факта, че колективното упражняване на правото на вероизповедание на православните християни включва църковни разпоредби, които са задължителни за всеки, който изявява претенция за принадлежност към Православната църква.
С мълчание беше отминато и правото на БПЦ самостоятелно да администрира и управлява вътрешно организационния си живот, съобразно учението и устройсвено-дисциплинарните си правила.
Тук е мястото да се отбележи, че във връзка с критиките на чл. 10 от Закона за вероизповеданията правозащитниците повдигнаха въпроса за текста на ал. 2 (изр. 2 и 3), който според тях допуска пряка намеса на държавата в делата на Църквата. Истината е, че това тяхно становище беше провокирано не от загрижеността им за БПЦ, а заради положението, в което изпадна разколническата група на Крупнишкия епископ Инокентий (титулуващ се като Софийски митрополит). По този повод при анализирането на този въпрос в контекста на събитията от месец юли 2004 г. в анализите им умишлено бяха пропуснати фактите от периода 1992-1994 г., което подведе и заблуди повечето международни организации и институции.
Наред с това в докладите им липсваше информация за решенията на Всеправославния събор (1998 г.), които според принципите на църковното устройство и управление са валидни и задължителни за всички Поместни православни църкви.
Тези решения са част от вътрешните правила, с които предявяващите претенцията, че са православни християни са длъжни да се съобразяват при колективното упражняване на правото си на вероизповедание.
За радост обаче позитивен момент в съществуването на правозащитни организации е фактът, че има и такива, които в изследванията и анализите си отделят внимание на тези въпроси и се стремят да ги изяснят в контекста на тяхното историческо развитие и актуалното им значение.
На 18.11.2005 г. в Националния институт по правосъдие в София се състоя работна среща, посветена на съответствието на българските нормативни актове и практиките по прилагането им с гаранциите на чл. 9 и 11 от ЕКПЧОС. На срещата присъстваха представители от заинтересуваните държавни институции и бяха обсъдени предварителните доклади на фондация “Български адвокати за права на човека” и на експерти от Холандския институт по правата на човека (SIM).
Проектът, по който работят двете организации, се осъществява с финансовата подкрепа на холандското министерство на външните работи. В рамките на проекта експерти по правата на човека извършват преглед и оценка на българското законодателство и практика за съответствието му с европейските стандарти за правата на човека. Техните препоръки и становища ще бъдат предоставени на българските законодателна, съдебна и изпълнителна власти.
В настоящите предварителни експертни становища наред с анализирането на нормативните текстове за упражняване на правото на религия внимание се обръща и на текстовете, отнасящи се до БПЦ.
На първо място и двата доклада отделят внимание на постановения конституционен статус на православната вяра като традиционна религия на българския народ. Холандските експерти споделят мнението, че “това официално провъзгласяване, закрепено в основния закон на държавата, не противоречи на изискванията на Европейската конвенция”. Българските им колеги ги допълват с факта, че “конституционализирането на понятието традиционна религия е в най-висока степен деликатно и толерантно в сравнение с подобни понятия в други конституции на държавии-членки на Европейския съюз, които легитимират религията на мнозинството с понятия като държавна, официална или господстваща”.
Наред с това се напомня, че Европейският съд в решенията си по няколко казуса е счел, че подобна разпоредба сама по себе си и не противоречи на конвенцията.
По отношение на чл. 10, ал. 1, изр. 2 и 3 от ЗВ холандските експерти изказват мнението, че е съмнително до каква степен критиките към този текст са основателни. Според тях той трябва да се тълкува като отражение на историческата и настоящата действителност. Те смятат, че гарант за ненамеса на държавата във вътрешната организация и управление на Църквата е текстът от закона, в който се казва, че църковната структура и ръководството се определят от нейния устав. Въз основа на това експертите изказват становището, че въпросите в устава, отнасящи се до църковното устройство и управление, могат да се променят единствено от Църквата. Нарушение на чл. 9 от ЕКПЧОС ще има, само ако държавата откаже да промени текста на чл. 10, за да се отрази настъпилата промяна.
Относно текстовете от закона, които са критикувани, че не предоставят правото на разколническата формация да се регистрира под наименованието “Българска православна църква”, експертите правят цялостен преглед на събитията около разцеплението в структурата на БПЦ и на няколко пъти в своите становища напомнят забравения от много други правозащитници факт, че т. нар. „алтернативен синод” е назначен от изпълнителната власт, което е „...крещяща намеса от страна на държавата във вътрешната организация на религиозната организация”.
Друг важен въпрос, за който само се загатва и в двата доклада, е сезирането на Европейския съд от групата на Крупнишкия епископ Инокентий за нарушаване на правото им на вероизповедание. По повод на него експертите изказват възможността за възникване на колизия между бъдещо решение на съда, чиято юрисдикция се простира върху държавите-членки на Съвета на Европа, и решенията на Всеправославния събор, които са задължителни за всички поместни православни църкви. Изразената от експертите възможност за съжаление се отминава без внимание от повечето православни богослови. Това е причина за липсата на богословска интерпретация по този проблем.
Според някои анализатори групата на Крупнишкия епископ Инокентий ще спечели делото срещу България в Страсбург (и ще бъдат възстановени в храмовете, завзети от тях през 1992-1993 г.), защото в практиката на Европейския съд вече има постановени решения по казуси, идентични с този в България - делото Хасан и Чауш срещу България и Бесарабската архиепископия и други срещу Молдова.
Във връзка с тези твърдения обаче се забравят основни факти, по които се различават тези три казуса.
В първия случай аналогията е несъвместима, понеже става въпрос за две вероизповедания, корено различни по структура и устройство, а при втория се забравя наличието на решение на църковен орган (всеправославен събор) по съответния казус.
Ако все пак делото в Страсбург бъде решено по аналогия на един от тези случаи в полза на разколническата група, неминуемо ще възникне въпросът: постановките на Европейската конвенция дават ли правомощието на Европейския съд, който е светска институция, да променя правила, да дава оценки, да разглежда и да контролира решенията на висш църковен орган?
