Мобилно меню

4.6190476190476 1 1 1 1 1 Rating 4.62 (21 Votes)
1_10.jpgВ средата на юни в  Софийския университет „Св. Климент Охридски” се състоя премиера на последната книга на Калин Михайлов  "Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти"   (издателство „София - С. А”., С., 2007). Християнската литература и поезия никога не са били често явление. Затова предлагаме на посетителите на Двери откъси от текста, както и рецензията на Михаил Шиндаров за книгата. 

                   Достатъчно живях
                   в измислени пространства,
                   откривах свят след свят
                   и царство подир царство.

                   Един отблясък слаб,
                   искра от нечий факел,
                   е, може би, игра,
                   е, може би,
                   спектакъл.

                             
                   Но пустото небе
                   на нашата бунтовност
                   очаква друга вест -
                   и блага,
                   и съдбовна.
                   (П р и з в а н и е)   

                           ***
 
                   Малко ли е
                   да изминеш пътя
                   от славата на името
                   до неговата смърт,
                   от книгата на странстващото рицарство
                   до книгата на вечния живот,
                   от Дон Кихот
                   до Алонсо Кихано Добрия?
                    (А п о с т р о ф и)

                         ***

                   Чудовище -
                   самотната наслада
                   поглъща себе си
                   и нещо повече:
                   изяжда проходилките,
                   превръща ни в кърмачета,
                   негодни за отбиване...
                   А чудото за двама
                   е чудо за пораснали.     

                   Хвърчилото на влюбването
                   бързо ще отлитне.
                   Горко ни,
                   ако нашите ръце
                   са свързани единствено
                   от спомена за тънката връвчица.
                   (Ч у д о  з а  д в а м а)

                        ***

                   Там, откъдето Бог си отива,
                   идва абсурдът,
                   идва хазартът
                   и хазарските речници.

                   Там, откъдето Бог е преминал,
                   стъпка остава,
                   в която кракът ти се губи,
                   човече!

                        ***

                   
Докато
                   безумецът безумства,
                   че Те няма,
                   докато
                   поетът те измисля,
                   за да пие с Тебе чай
                   (от портокалови кори),
                   докато
                   мъдрецът те нарича брат на Буда
                   или на Конфуций -
                   Ти идваш,
                   Ти идваш,
                   Ти идваш.
                   (С т ъ п к и)

                            ***

                   И облечен в светла дреха, в светла дреха на утеха,
                   ще пристъпя смел и плах
                   и на Твоята трапеза ще позная с радост тези,
                   сред които Те познах.
                   (В  о ч а к в а н е)


jerusalem_old_city24.jpgИз „Фрагменти от паметописа на един обикновен християнин”

“Ако Бог заб­ра­ве­ше за мо­мент, че съм ед­на пар­ца­ле­на кук­ла и ми по­да­ре­ше къс­че жи­вот­…” Г. Г. Мар­кес


Не “къс­че жи­вот”, а жи­вот в изо­би­лие ис­ка да ми по­да­ри Той – сър­це­то ми знае то­ва.

Не къс­че ми­мо­ле­тен жи­вот, кой­то не мо­га да съх­ра­ня и кой­то гу­бя тол­ко­ва по­ве­че, кол­ко­то по-не­ис­то­во се опит­вам да го за­па­зя в ше­пи (ка­то свещ сре­щу вя­тъ­ра), а та­къв жи­вот, кой­то ни­кой не мо­же да ми от­не­ме и ни­кой не мо­же да уга­си.

Го­тов ли съм да при­е­ма по­да­ръ­ка на изо­бил­ния жи­вот?... Го­тов ли съм да при­е­ма по­да­ръ­ка на изо­бил­ния жи­вот или ми е мно­го и къс­че­то жи­вот, за ко­е­то се са­мо­за­лъг­вам, че меч­тая?

Исти­на­та е, че всич­ки ние сме влю­бе­ни по един стра­нен, про­ти­во­ес­тес­твен на­чин в сво­е­то кук­лен­ско по­ве­де­ние и в сво­е­то пар­ца­ле­но съ­щес­тву­ва­не. Страх ни е до­ри да си пред­ста­вим как­во мо­же да ни се слу­чи, ко­га­то изо­би­ли­е­то на жи­во­та ни осе­ни и об­гър­не, ко­га­то за­поч­не да ни до­кос­ва, пре­об­ра­зя­ва и из­пъл­ва. Страх ни е от пъл­но­та­та и но­вос­тта на то­зи жи­вот, кой­то ни се пред­ла­га да­ром.
Свик­на­ли сме да се спра­вя­ме са­ми, да раз­чи­та­ме на от­ра­бо­те­ни­те реф­лек­си, свик­на­ли сме да ни хва­лят за убе­ди­тел­но­то пред­ста­вя­не и да ни мъм­рят за по­зо­ра на про­ва­ли­те ни. Свик­на­ли сме да бъ­дем част от иг­ра­та.

И тък­мо ко­га­то сме най-си­гур­ни, че ве­че ни­що не мо­же да ни из­не­на­да, ня­кой или не­що ни из­пра­вя пред скан­да­ла на щед­рос­тта. Пред ед­на щед­рост, не­о­бяс­ни­ма за ума и стряс­ка­ща чес­то­лю­би­е­то. Щед­рост, ко­я­то за­да­ва ис­тин­ския въп­рос и раз­чи­та на ис­тин­ския от­го­вор
.

Кол­ко е до­вол­на мал­ка­та ми пет­го­диш­на дъ­ще­ря, ко­га­то ня­кой от нас, въз­рас­тни­те, не прос­то й обър­не вни­ма­ние, а се по­за­ни­ма­ва “на ед­на но­га” с нея. Нап­ра­вих го два пъ­ти в рам­ки­те на де­се­ти­на дни (сед­ми­ца?) и бях въз­наг­ра­ден сток­рат­но: и два­та пъ­ти тя ми бла­го­да­ри спе­ци­ал­но и съв­сем спон­тан­но, към края на съ­от­вет­ния ден, за то­ва, че съм пра­вил не­що за­ед­но с нея – не! – че сме пра­ви­ли не­що два­ма­та, за­ед­но...

Неп­ре­тен­ци­оз­ни за­ни­ма­ния, ко­и­то оба­че ис­кат сво­е­то, т.е. на­ше­то. На­ши­те си­ли, вре­ме, вни­ма­ние. Не сме ли “о­бе­ща­ли” по­не част от тях на де­ца­та си още от мо­мен­та, в кой­то сме по­ис­ка­ли да дой­дат на бял свят?

Мно­го от хо­ра­та, у ко­и­то се е за­па­зил усе­тът за нрав­стве­ност, смя­тат, че ако не са уби­ли чо­век, не са лъ­га­ли по­ве­че, от­кол­ко­то се е на­ла­га­ло, и не са кра­ли ни­ко­га през жи­во­та си (или по­не не го­ле­ми су­ми), ако са си пла­ща­ли ре­дов­но да­нъ­ци­те, гри­жи­ли са се все­от­дай­но за близ­ки­те си и са про­я­вя­ва­ли по­ня­ко­га със­тра­да­ние към хо­ра­та око­ло се­бе си, са из­пъл­ни­ли из­ця­ло своя чо­веш­ки дълг и ня­ма как­во по­ве­че да се очак­ва от тях...

Мно­зи­на от нас, хрис­ти­я­ни­те, ко­и­то сме при­зо­ва­ни да бъ­дем „сол на зе­мя­та“ и „свет­ли­на на све­та“, все още сме в по­ло­же­ни­е­то на та­зи же­на: на­ме­ри­ли сме Хрис­тос, ис­тин­ския въз­лю­бен на на­ша­та ду­ша, и до­ри сме Му пре­да­ли жи­во­та си, но как­во да пра­вим с оне­зи скъ­по­цен­ни ре­лик­ви от ми­на­ло­то? Да­ли да не си за­па­зим ед­на мал­ка, мик­рос­ко­пич­на ста­ич­ка в на­ше­то сър­це, от ко­я­то са­мо ние да има­ме ключ и къ­де­то да не пус­ка­ме ни­ко­го? В та­зи мрач­на и раз­хвър­ля­на ста­ич­ка, с па­я­жи­ни по сте­ни­те и праз­ни бу­тил­ки по ма­са­та, ще мо­жем не­о­без­по­ко­я­ва­ни от ни­ко­го да се от­да­ва­ме на спо­ме­ни­те и на бол­ка­та от тях, ще мо­жем да пре­жи­вя­ва­ме нес­по­лу­ки­те и да оп­лак­ва­ме нес­бъд­на­ти­те си меч­ти, с ед­на ду­ма: ще си пре­кар­ва­ме „стра­хот­но“ ня­кой и друг час днев­но, ма­кар след то­ва в сър­це­то ни да ос­та­ва са­мо гор­чил­ка, срам и чув­ство за ви­на.   

Мис­ля си, че ня­ма, всъщ­ност не мо­же да има “пос­тхрис­ти­ян­ски свят”, за ка­къв­то го­во­рят ня­кои съв­ре­ме­н­ни мис­ли­те­ли. Све­тът прос­то не мо­же да бъ­де “пос­тхрис­ти­ян­ски”, за­що­то Бог не се е от­ка­зал и ня­ма да се от­ка­же от Сво­е­то тво­ре­ние... Ние сме и ос­та­ва­ме в епо­ха­та меж­ду Идва­не­то и Зав­ръ­ща­не­то на Си­на, кол­ко­то и дъл­го да трае тя.

За­бе­ляз­вам, че мно­го хо­ра се ус­мих­ват, виж­дай­ки мо­я­та мал­ка, пет­го­диш­на дъ­ще­ря – и то не са­мо, ко­га­то я но­ся на ра­ме­не. При то­ва най-чес­то ус­мив­ки­те им ос­та­ват не­за­бе­ля­за­ни за са­ма­та нея.

Ние, въз­рас­тни­те, ня­ма­ме го­лям шанс дру­ги въз­рас­тни да ни се ус­мих­нат прос­то та­ка – за­що­то сме такива, каквито сме.
Но ако ста­нем ка­то де­ца­та, то­га­ва е си­гур­но, че Гос­под ще ни се ус­мих­ва. До­ри да не го за­бе­ляз­ва­ме ви­на­ги.

Бих ис­кал да се ус­мих­вам на Бо­га та­ка, как­то мо­я­та мал­ка дъ­ще­ря ми се ус­мих­ва по­ня­ко­га – но как да опи­ша ней­на­та ус­мив­ка? Еднов­ре­мен­но ми­ла, неж­на, с от­сян­ка на се­ри­оз­ност и сът­во­ре­на от ед­но “дви­же­ни­е”, ко­е­то със­ре­до­то­ча­ва ся­каш ця­ло­то й съ­щес­тво, без ос­та­тък, в то­ва поч­ти не­до­ло­ви­мо уси­лие, из­ли­за­що от сър­це­то. Труд­но е, поч­ти не­въз­мож­но, та­ка­ва ус­мив­ка да не из­ви­ка от­клик, да не се ог­ле­да в от­вет­на ус­мив­ка.

То­ку-що мо­я­та мал­ка дъ­ще­ря ми ка­за, че Гос­под й е дал да бъ­де ус­мих­на­та и ме по­пи­та то­ва пра­вил­но ли е.
При­зо­ва ме и са­ми­ят аз да се ус­мих­на.

Усмих­нах се.

Свър­зва­не­то на ре­ал­нос­тта на то­зи ве­чен жи­вот, ре­а­ли­зи­ран от и в Бо­жия Син, един­стве­но с от­въд­нос­тта, е ед­но не­до­ра­зу­ме­ние, ко­е­то от­не­ма мно­го от си­ла­та на днеш­но­то хрис­ти­ян­ско сви­де­тел­ство.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpap 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.