Една вечер преди няколко седмици бях в близък до дома ни парк с близък на сърцето ми човек. Уморени от прекарания под силен стрес ден и разменящи си с усилие някоя и друга реплика, поседнахме на една пейка. После си тръгнахме, без да се оглеждаме назад.
Едва на следващия ден сутринта се усетих, че в парка – нямаше къде другаде да е! – съм си забравил нещо твърде ценно за мен – не само като горна дреха, но и по съвсем лични, емоционални причини. А именно: зеленикав на цвят суитшърт, впрочем доста запазен и съвсем не за изхвърляне. Пътувайки из града към друго място, звъннах по телефона да споделя загубата с човека, който знае колко ценен ми е въпросният суитшърт. Човекът обърна цялата ни къща, за да провери дали все пак не е някъде там, но не беше. Тогава ми каза, че е добре да отида да проверя и в парка, на пейката. Не вярвах, че щеше да има смисъл (случвало ми се е в подобни обстоятелства да намеря забравена в парк ценна вещ, но в Германия) и все пак щях да отида – за да ми е чиста съвестта, че съм направил всичко възможно по въпроса. Междувременно обаче човекът бе решил да не губи време и да потърси суитшърта по моето описание: близо до началото на парка, на реда от пейки вдясно...
Телефонът ми звънна: „Има нещо зелено на гърба на една пейка вдясно. Той е!“.
Благодаря Ти, Господи! Малка изненада, но твърде ценна, нали? Почти толкова, колкото суитшърта. И тук, значи, не само в богатата Германия, е възможно да не се полакомим за чуждото, да устоим на желанието да си го присвоим.
Има обаче и такива малки изненади във всекидневието, които надхвърлят въздържането от зло, почиващо на принципа „не прави на другите това, което не искаш да ти направят“. Като следната: да си представим делничен ден, не по-малко напрегнат от споменатия по-горе, ден, в който още със събуждането лавината от предстоящи задачи се стоварва върху теб и ти се иска да не ставаш от леглото, ден, в който ти се струва, че някои от хората около теб правят всичко възможно, за да струпат върху гърба ти и своите задължения. В един такъв ден изнервено приготвяш за изхвърляне плика с преливащия от кофата боклук и го оставяш встрани от вратата на апартамента, за да го вземеш на излизане, но – изненада! – когато идва моментът да посегнеш към него, пликът го няма – някой те е изпреварил, някой от тези, срещу които си фучал вътрешно. Някой, който се е опитал да действа на принципа „прави на другите това, които искаш да правят на теб“.
И накрая: струва ми се, че малките изненади подготвят сърцата ни да приемат по-големите, тези, чието случване изисква дълготърпение във вярата; твърдост и постоянство – в упованието. Имам предвид трудно поносимите ситуации и периоди в живота ни, в които ще се окаже, че Бог не само е бил на мястото, където е трябвало да бъде, но и че е направил много повече, отколкото някога сме се надявали или сме очаквали.
