Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (14 Votes)
1_9.jpg“Има ли нещо по-интересно от истината?” гласи първият от прозаичните “фрагменти от паметописа на един обикновен християнин” в последната поетична книга на Калин Михайлов. Изречението е показателно за духа на цялата книга и би могло да послужи за нейно заглавие.

Християнска поезия се случва рядко; и още по-рядко се получава - досущ като самото християнство. Обикновено се появяват прослави на Бога в мерена и непремерена реч. По-рядко - изясняване на някакви интимни отношения с Него (обикновено от страна на жени), на което трябва да присъстват и други. Най-често - нечии романтични импресии или възторзи на религиозна тема, в които, наред с другото, е отделено подобаващо място на Бога и присъства характерна християнска лексика. Сякаш на вдъхновението не му достига християнство и още пo-рядко - усет за поезията на християнството.

А би трябвало да е толкова лесно. “Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина...”(Иоан 1:14). Християнското ухо би трябвало да различава Неговите думи с лекотата на близък - без нужда от поетична нагласа и без естетическа дистанция. Между писаното християнско слово и езика на фактите като че ли е естествено да има по-малка разлика. Без Словото “не стана нищо от онова, което е станало” (Иоан 1:3) и последните дреболии около нас са способни да говорят (поне на Неговите близки - християните) прямо и ясно - не просто като символи и метафори. Може би християнското слово, дори и  художествено,  е естествено да наподобява и да се стреми към техния лаконичен и значим език, “и каквото е в повече, е от лукавия” (Мат. 5:37). Думите на Христос: ”Аз съм това, което ви и говоря” (Иоан 8:25) би трябвало да са съвсем близки за свидетелите Му, независимо от всякакви поетични дарувания, и даже въпреки тях. Тогава поетичните прозрения биха престанали да са въпрос на тънки настроения и милост от страна на музите.

Мисля, че книгата на Калин Михайлов притежава точно такива черти. Заради преданост към смисъла на казаното, желание за автентичност на израза и дух на правдивост, на места дори е пожертвана отчасти поетичната форма. За да спазя обичаите на рецензията, бих добавил, че само незначителна инерция на религиозно изразяване и остатъци от абстрактно говорене за вярата и свещеното нарушават цялостното и неподправено християнско звучене на книгата.

Най-радостното за мен е, че начинът на изразяване в нея се движи почти непрекъснато между същинското поетично слово и поезията на нещата, като напипва непринудено единодействието им и показва, че тяхната способност да говорят съзвучно  е най-естествена именно за християнството. Стремежът към това скрито съзвучие и настояването на неговото значение може да се открие дори в структурата на книгата - нейната втора, съдържаща прозаични фрагменти част, предлага впечатления, мисли и картини на онова, което внушава първата, поетична част. Същият стремеж да се говори с езика на самите неща, да се търси поезията на ставащото, може да се проследи и при стихотворенията, всяко от които предлага в своя край, сякаш страничен, но неочаквано съзвучен с току-що казаното, поглед. Впрочем цялата книга успява да припомни близкото и реално значение на истини, което сме склонни да забравяме от честото им повтаряне и публично тълкуване.

Не зная дали има християнска естетика, но онова, което обикновено наричаме естетически усет, е по същество християнско сетиво. Християнството започва с въплъщението на Словото и до голяма степен се изразява в потвърждаване, че то е станало видимо и осезаемо с цялата си божественост.  Изкуство наистина може да се прави и без религия, а религията - да остава извън сферата на всичко видимо. Но доколкото откровеното изобщо може да стане осезаемо, дотолкова видимото трябва да стане нещо повече от негов условен знак и несъвършено подобие - само в  християнството видимите и материални неща не губят значението си пред онова, което откровяват, нито си присвояват неговото значение. Между прозренията на духа и най-незначителните подробности на ставащото съществува някаква естествена синергия на израза, която може да говори непринудено на християнското ухо, дори когато съобщава нежелани вести. Изглежда съвършено естествено да има християнска поезия, достъпна за всеки, защото в самата поезия има християнство, което я прави разбираема. Ако наистина поезията подражава по възможност и показва нещата, каквито биха могли да бъдат, какво би я противопоставило на християнство,  успяващо да ги покаже каквито са в Божиите очи? Споменатото от Калин Михайлов наблюдение за единството на доброто и красивото (стр. 49) е по-старо от християнството, но не и от Сина - Слово. Човешкият Син просто е направил и двете въпрос на съавторство – човешко и божествено. Достатъчно е мислите и думите да придобият духа на Въплъщението, наричан животворящ, за да се обвържат спонтанно с видими и конкретни неща. Достатъчно е картините и впечатленията да заемат значим за Духа ред, за да заговорят с езика на вечните истини. Небесата проповядват славата на Бога от край време (Пс. 18:1), морската риба мълчи и чака някой да я запита, за да обясни (Иов 12:7-8), но дори грижата за таралежа в задния двор на блока (стр. 42), костенурките които кръжат в лятната трева ("Общение") или един приятелски поглед могат да открият същите тайни.

“Има ли нещо по-интересно от истината?” е съвсем естествено християнско наблюдение, което сега звучи почти като откритие. Честъртън казва, че радостта е най-неочакваната тайна на християнството. За добро и зло християнската радост наистина се е превърнала в неочаквана тайна, която днес може да бъде преразказвана и проповядвана абстрактно по-малко от когато и да било. Също както преди хилядолетия, когато стане дума за Христос, светът отказва да вярва на абстрактни доводи и вести от втора ръка. И е прав, защото в тях няма нищо от Него, няма нищо християнско. Остават близките човешки свидетелства за присъствието на Вечния и конкретности, които сочат отвъд мига. Остава сигурността, че ненатрапливото присъствие на Този, Който е, е  еднакво реално и “отсам и отвъд”; че надеждата е вид знание за непреходния смисъл на даденото. Малко или много това е въпрос и на християнство, и на поезия.

Самото заглавие на първото стихотворение “Отсам и отвъд” напомня, че в християнството вечното Царство, което измислят поетите, може да започне всеки миг. За какво става дума нататък? За “душата, която се учи да проумява, че нейното царство не е от този свят” ("Общение"), но го прави с негова помощ, с помощта  на нечия “тукашно-отвъдна усмивка”; и когато успее, проумява, че общението е Царство още сега и тук. Че съкровището на чудото изисква прохождане и че дори “чудото за двама” е “чудо за пораснали” ("Чудо за двама"). Че на Божията трапеза седят хора, а човешката радост не може да мине без Човеколюбеца; че без Бога, надвил смъртта, човешките думи са думи на мъртъвци, но в Неговите очи човек е “мъртвец, невкусил смърт” ("Отсам и отвъд"). Че “обикновеното човешко жилище - къщата” може да се превърна в “светая светих”, и да остане “светая светих”, за да бъдат пуснати в нея и други ("Мечти"). Че мечтателството ограбва настоящето, без да предоставя отвъдното, а  християнството се прощава с мечтите заради осъществяването им; че походът на странстващото рицарство трябва да приключи, за да се влезе във вечността на живота - за да намери онова, което търси, на Дон Кихот му предстои да стане Алонсо Кихано Добрия ("Апострофи"). За тихата и бездънна радост, която е неподозираното богатство на аскета, а “гордото огласяване” - публикуваната „нищета на поета”; за да стане ясно, че самата аскеза е въпрос на благодарност и съгласие за съвместност, (чрез каквато сигурно може не само “и без Платон”, но и с него), обаче “там, откъдето Бог си отива...непременно “идват хазартът и хазарските речници”("Стъпки"). Какво друго се споменава? “Горчиво-сладкия вкус на измисленото приключение”; парадоксалната любов на болния към хапчетата и неоправеното легло, която малко или много ни е позната на всички; психологията на отхвърления риск, на предадената отговорност и отказания дар; нашата странна привързаност към “кукленото поведение” и “парцаленото съществуване”; страха от пълнотата на живота, която ни се предлага в изобилие; опасенията от щедростта, “стряскаща честолюбието”, оплакванията от самотата и отказът да проверим дали Някой не чака пред вратата, за да вечеря с нас (може би друг начин да се каже, че повечето хора са нещастни, само защото не подозират че са щастливи); нашият трудно разбираем обичай да запазваме “в скришната си стаичка” кът, където можем да се “наслаждаваме” самостоятелно на всичко това…

Говори се и за най-сигурния лек срещу огорчението - благодарността към Бога. За уроците по благодарност и радост Божия, които човек може да получи от петгодишната си дъщеря – истински непреднамерен свидетел на апостол  Павел. За опитите ни да подменим Пътя, Истината, Живота с „разсъжденията върху технологията на пътуването”. За илюзията, че след Човешкия Син светът може да бъде постхристиянски. За свързването на Христос “изключително с отвъдното, което отнема много от силата на християнското свидетелство”. За заблудата, че “божието” е външно привнесено спрямо човешкото, а вярата в Бога е “в повече” на човечността.

И в края - може би най-важното: за тъмната, кална и студена стая на нашия “стар човек”, която предпочитаме да обитаваме, вместо да се покажем на слънце... А “ако знаехме само с каква любов и с какво приемане е очаквана нашата поява” на светло... „Ако можехме само да повярваме и да пристъпим” в светлината още „такива, каквито сме”… Нима е толкова трудна увереност, че:

…облечен в светла дреха, в светла дреха на утеха

ще пристъпя смел и плах                                                    

и на Твоята трапеза ще позная с радост тези,

сред които Те познах?

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awp3h 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.