Злото винаги е еднообразно, повтарящо се и затова, в крайна сметка, скучно. Доброто, колкото и пъти да го преживяваме, е единствено – единично и неповторяемо, затова няма как да ни омръзне.
Достатъчно е да помислим за добрите, за истинските преживявания, които всеки познава – случвали ли са се някога по един и същи начин? Не е ли хубавината им до голяма степен тъкмо в това – че са неповторими? И тук нямам предвид само „историческите моменти“ в биографиите ни: когато ни връчват дипломата за висше образование; когато казваме „Да“ пред олтара; когато държим за пръв път в ръце сина или дъщерята, внука или внучката…
Имам предвид всички мигове на съкровено общуване с другия, с природата и Всевишния, които ни откриват загадката да бъдеш човек. Тази загадка е свързана с тайната на неповторимостта и непредвидимостта, а тя е в ръцете на нашия Създател. Когато Той „пресече“ пространството и времето в живота ни, тогава се раждат онези моменти, онези отрязъци от пътя ни на земята, които като че ли пулсират от живот; за които си спомняме, че сме живели особено интензивно, наситено. Който се е опитвал да ги повтори изкуствено, да направи „римейк“ на подобни моменти, скоро се е убеждавал, че не става: нещо не се получава, вече не е същото. Неповторимостта не идва от нашите усилия да я постигнем (макар че определена подготовка винаги е от полза), нито от местата, на които отиваме (колкото и да са прекрасни сами по себе си ), нито дори от хората, с които сме (без ни най-малко да подценявам тяхната важност). Тя е комбинация от твърде много фактори, които просто не е по силите ни да наредим и „сплетем“ така, както те, в крайна сметка и по чуден начин, се оказват сплетени.
Дори и да подозира понякога, че някъде съществува тайна на неповторимостта и непредвидимостта, светът не може да излезе от затворения кръг на повторението, в който се върти. Защо? Защото отказва да нарече греха зло. За него той е просто лош навик, биологична потребност, нужда от разтоварване в тъжния делник – не повече. Светът държи на самозаблудата, защото инак би трябвало да признае, че: Бог е цветен – ние Го правим сив; животът е интересен – ние го пълним с досада, недоволство и злоба; свободата ни е под ръка – ние предпочитаме да я отхвърлим, в името на влечения и идеи, които ни създават имидж на разкрепостени, свободомислещи хора.
Докато е така, грехът ще има власт, ще притежава сила да наранява и осакатява душите ни. Да ги държи в своето еднообразно, повтарящо се до безкрай и скучно като „Работническо дело“ робство. Да ги убива.
Есе от книгата „Забравената мая. Кратки есета за размисъл и молитва“
Снимка: Никола Владиков
