Стихотворението в края, за което дължа да кажа няколко предварителни думи, не е пропито от какъвто и да било триумфализъм. По-скоро е вярно обратното: израз е на тъгата, съпровождаща питането ми как стигнахме толкова близо до положение, в което сме готови да прегърнем една нова и разрушителна за семейството, обществото и цивилизацията ни идеология. Преди да е вина на злонамерени социални експериментатори, каквито безспорно има[1], отговорността за това положение е наша – на мъжете и бащите, възприемали своята позиция не като позиция на служещия, а като тази на азиатския тип деспот, на когото всички, начело с “дом и чада”, са длъжни да служат, задоволявайки безпрекословно и най-дребния му каприз. Докато от Христос насетне би трябвало да е обратното: който иска наистина да е първи и да запази своето първенство – и в семейството, и в обществото, трябва да е първенец в служенето на другите (срв. Мат. 20, 25–28; Марк. 9, 33–35). Това не е само църковен принцип и той важи особено по отношение на по-беззащитните и уязвимите, каквито са били, все още до голяма степен са и вероятно и занапред ще бъдат жените и децата, независимо от броя конвенции, които ще им посветят. Те са ни ближни в евангелския, а често и в буквалния смисъл на думата.
Наша отговорност – на тези, които са минали през тоталитарния комунистически опит и са го разпознали и назовали като човеконенавистен, – е да свидетелстваме и за пагубните последици от всеки, подобен на него, утопичен експеримент – и на Изток, и на Запад. Светият евангелист и апостол Йоан Богослов е неудобно категоричен по въпроса за повсеместната разпространеност на злото: целият свят лежи в него, казва той (1 Йоан 5, 19, к. м., К. М.). С други думи: държави и територии, застраховани от присъствието му, по-брутално или по-завоалирано изразено, за съжаление, няма. Така е било преди две хиляди години, така е и днес. Вероятно ще трябва да разочаровам някои читатели, че от тази констатация не можем да изключим нито Русия, нито САЩ, нито ЕС, няма как да изключим даже възхваляваната напоследък от мнозина духовно “здрава” древна България. Духовният реализъм и трезвостта на вярващия човек изискват да признаем констатацията на св. Йоан Богослов за всеобщо валидна, в една или друга степен. А наш дълг като християни е да различаваме злото и да го назоваваме, независимо къде “лежи” то и откъде идва – от Изток или от Запад, от Север или от Юг.
Нека във времето на Великия пост да се съсредоточим не върху чуждите вини, а първом върху нашата отговорност за днешната ни ситуация – лична, семейна и обществена. Да се каем като мъже и бащи за това, че не сме възлюбили докрай тези, които са били поверени на грижите ни. Да се каем, по примера на св. Ефрем Сирин, за нашия егоизъм, дребнавост и властолюбие, за търсенето на “своето” и осъждането на ближния. За отдадеността ни на най-различни, поробващи ни страсти, а не на Христа, Когото изповядваме като наш Спасител.
Да се каем с вяра, че милостивият Бог няма да остави без ответ молитва, извираща от смирено и съкрушено сърце.
Посттравматичен апел
Знам едно:
че утопиите свършват зле,
винаги свършва зле,
когато се опиташ
невместимото да вместиш.
По-добро е смирението.
По-добре да приема,
че съм тук,
че съм в тяло – ето това! –
че не съм безграничен,
не съм
дух абсолютен.
Не съм –
ни флуиден,
ни нулев.
И никак не си
трансхуманен,
братле,
трансхуманна,
сестрице.
Най-добро е смирението.
Че човек въплътен си, братле,
че човек въплътен си, сестрице.
Затова да захвърлим
тази стара илюзия,
тази мумийна прах,
извадена
от някой музей
на Революцията
и загърната в нов-новеничък покров, –
илюзията стара колкото света
на искащия да е бог
без Бога.
20.02.2018 г.
[1] Потресаващо в това отношение е свидетелството на сестрата на една от т. нар. “икони” на радикалния феминизъм, споминала се през миналата година, Кейт Милет (Kate Millett): http://www.transmedia.bg/2018/02/11/%D1%81%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0-%D0%BC%D0%B8-%D0%BA%D0%B5%D0%B9%D1%82-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%80%D1%83%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4/. Това разтърсващо свидетелство отблизо посочва съвсем ясно един от онези интелектуално-властови “центрове” на новата неомарксистка Революция, за които проф. К. Янакиев настоява да му бъдат посочени (вж. https://dveri.bg/uaqqw).
