По месторождение литературните видове биват тукашни и другоземни. Към първите се числят народните умотворения: как да съчиняваме песни, приказки, предания и т. н. не сме от инородци се учили, създаваме ги по собствен подтик и умение, без да тръгваме от чуждородни източници, възникват на българска почва и са плод на чисто наши усилия, без съобразяване с вносни образци. Пък други видове са били наченати сред иноземци, у нас идват впоследствие и се водим по вече съществуващи нейде постижения. Такъв е примерно сонетът: поемаме го в окончателно установена рамка (задължително черинадесет стиха), която не сме ние постановили.
Към вносните литературни видове числим есето. Възниква през 1580-а във Франция с Монтеновите „Опити“. У нас го въвежда Константин Величков, „Писма от Рим“, но триста и петнадесет години по-късно, в 1895-а. Не може да се твърди, че есето е силен жанр в отечествената изящна словесност, и по брой на упражнявали го, и по равнище, и по важност за общолитературния живот. В реалсоциализма към него нямаше и помен от намек за възбрана, обаче съществуваше пренебрежение, малцина словесници му посягаха. Дали защото неговите майстори бяха на Запад, а трябваше да черпим с пълни шепи от богатия съветски опит, пък досежно есета не беше богат, там се предпочитаха очерци, та социалистическата ни есеистика по количество и качество не бе челна. С право: есето е най-свободният литературен вид и току виж си крачнал извън позволяваното от главната линия.
Подир славния и героичен 10-и, кога отмря социалистическият релизъм, по-точно догматизъм, наблюдаваме небивало оживление в разработката на есета, поне рязко скочи бройката на такива сборници, а и тематичното им разнообразие. Рано е за преценка, но безспорно изживяваме разцвет на отечествената есеистика, поне тематичен и количествен, за което несъмнено спомогна и включването на есе в образователното обучение.
България дължи на Православието двете си азбуки, сякаш то е малко, в продължение на столетия нейната книжевност е дело на православни духовници. Даже кога тукашняци хулят Църквата Майка, вършат го с буквите, сътворени от православните равноапостолни св. св. Кирил и Методий, небесни съпокровители на Европа. Но упоменатата оскъдица в родната есеистика обхваща и православния ѝ дял, по тая причина излизането на книга, посветена изцяло на вероизповеданието, което съгласно Конституцията е традиционно, сиреч основополагащо, буди интерес. Уви, не изобилстват такива книги, та в тоя смисъл „Забравената мая“ от Калин Михайлов е рядкост. Още повече имайки пред вид, че той е университетски преподавател по западноевропейска литература, което изисква професионално боравене с католичество и протестантство.
Между зловредностите, които соцкомунизмът натрапи (религията е опиум за народите, уверява сатанистката Марксова мисла), е внушението, че боговерие и наука са по начало, изцяло несъвместими. Това и досега тежи яко в научните ни среди, там няма място за „попщини“ или много трудно си пробиват път (изключая Богословския факултет). Говоря с лично познаване: точно петдесет години преподавах в три висши училища (Софийски университет, Национален автономен университет на Мексико, Университет на гр. Бразилия) и добре знам, че на вярващи колеги се гледа по-така и въпросното предубеждение, макар неизречено, не облагодетелства служебно израстване. Водих курсове по бразилска и португалска литература и знам как наши студенти учат книжовници мистици без да разбират що е от християнско гледище мистика. Но да се не отплесвам.
Една есеистична книга, издържана в православен дух, е необичайност и това обстоятелство само по себе си привлича внимание към творбата на доцент Калин Михайлов. Сред нейните достойнства ще отбележа преди всичко искреност, даже изповедност: университетски преподавател (изключвам богослов) да заяви открито, на всеслушание, че той е православен, изисква твърдост, която в соца наричахме цепене от колектива, зад твоя гръб те имат за по-такъв, своего рода особняк, чешит. Това е книга изцяло, съзнателно лишена от стилистични, литературни хватки, целящи да впечатлят любезния читател, изградена е с ясна, точна изказност, страняща от показна начетеност. За поводи на размишленията послужила е най-вече Библията, но и ежедневието. По размер есетата биват къси, средни, дълги, у Михайлов са първите, което също допринася работите да бъдат достъпни за отворилия тези страници. Авторът излага своите убеждения с изненадваща откровеност: мигар срещаме често писание, започващо с „Аз съм човек, който мърмори“, ами нали ще го зърнат негови студенти. Едно заглавие показателно гласи „Искреност и честност“, тия думи важат за целия сборник.
Ще упомена изрично две есета. Озаглавеното „В името на различието“ се отнася за еднополовите бракове и писателят изказва пряко, безусловно възражение срещу узаконяването им. Помня как десетки университетски дейци и други интелектуалци направиха подписка в подкрепа на Истанбулската спогодба* преди тя, Богу слава, да бъде възпряна от Конституционния съд. Наистина е нужна гражданска смелост да се опълчиш на модно течението. Същата доблест личи в Калин Михайловите думи „срамувам се за теб, страна, която обичам“ и „страна, от която съм се възхищавал“. Поводът за тия горчиви признания е, че през 2013-а Франция възприе еднополовите бракове. Колцина, кои, къде нейни приятели, почитатели, поклонници у нас имали са прямота да напишат такива изобличителни слова, още по-силни като вземем пред вид, че доцент Калин Михайлов в учебни часове говори за френска литература от самото ѝ зараждане до съвремието ни? Трябва човек да е наистина дълбоко убеден в Православната Вяра, че да е способен на такъв болезнен изказ.
Тъй като „Забравената мая“ разглежда въпроси, отнасящи се до нравствеността из ежедневния живот на всинца ни или поне на мнозина, тя е книга, заслужаваща да бъде прочетена от православни, иноверци, безбожници.
*на демократясал български конвенция.
