По повод 3-годишнината от кончината на Пергамския митр. Йоан Зизиулас († 2 февруари 2023)
Изследването на делото на Тримата светители ни води до някои изводи за това какво място заема Църквата в света. Няма съмнение, че Тримата светители, които почитаме днес, са оказали дълбоко влияние върху културата на своето време и не само. Особено силно е било тяхното въздействие върху т.нар. византийска култура и върху културата на народите, които в по-голямата си част принадлежат към Православната църква.
Характерни черти на това въздействие са не само уважението към Църквата и нейните служители, което в миналото, а може би и днес, никога не е било помрачавано от недостойнството на отделни личности (с една удивителна разсъдливост православните винаги са правели разлика между конкретната личност и онзи, към когото тя сочи, така че почитта към първообраза да не бъде нарушена заради евентуалните недостатъци на образа…). В социалното пространство Църквата пренесе общинното начало в организацията на обществения живот, като по този начин укрепи духа на „демокрацията“ в нейния автентичен израз. Тя също така създаде едно човешко нравствено отношение на търпимост към слабостите на хората, избягвайки всякакъв вид „свети инквизиции“ и „лов на вещици“, и положително култивирайки етос на съучастие в болката и радостта на другите.
Тези неща биха били немислими в нашата култура без дълбокото въздействие на Църквата – нещо, което днес вече ясно се доказва, тъй като с постепенното озападняване на нашите общества всички тези нрави малко по малко изчезват. Обществото, от своя страна, върви по своя път – път, който, както изглежда, не може да бъде спрян от каменните удари на нашите пламенни социални проповеди.
Ужасното обаче е, че и самата Църква, без да го осъзнава, започва да се отчуждава и престава да бъде солта, която би съхранила, макар и под формата на „остатък“, начина на съществуване, насочващ към Троичния Бог, така както ни го предадоха Отците, които почитаме днес.
Признаците на тази подмяна на църковната ни идентичност днес, за съжаление, са много. Като показателни ще спомена следните:
а) Психологизмът все повече и повече разяжда нашата Църква. Нашите вярващи вече не идват в Църквата, както преди, за да срещнат другия, а за да „изживеят“ индивидуално преживяване на контакт с „Божественото“. Този психологически тип религиозност, изцяло индивидуален и субективен, вече се култивира от самата Църква под формата на изкуствена „умилителност“: малки полутъмни храмове, предпочитание към манастирите, избягване на струпванията при храмовите празници и т.н. – дори и чрез самата изповед, която от средство за възстановяване на нашата връзка с общността и църковната община, каквато е била в древната Църква, има склонност да се превърне в „лечебница“ за душевни, сиреч психологически, травми на индивида. Психоанализата – това по същество крайно индивидуалистично и интровертно построение, вече завладява и православното богословие, превръщайки Църквата в „болница“ или терапевтичен център за отделни личности, сякаш църковната общност сама по себе си не е достатъчна, за да изцели човека, превръщайки го от затворена в себе си личност в същество на общението.
б) Морализмът заплашва да разклати самите основи на Църквата. Морализмът, който трябва ясно да се разграничава от етоса, се основава на налагането на морални правила, винаги съобразени с онова, което дадено общество преценява и приема като „морално“. Така се притъпява съзнанието за всеобщата греховност, която характеризира нашата паднала природа, и се въвежда разграничение между хората на по-малко и по-повече грешни – сякаш грехът подлежи на степенуване и количествено измерване.
По този начин се увеличават онези, които държат в ръцете си камъка на анатемата, готови да замерят с него тези, които са по-грешни от самите тях. В тази сцена на „замеряне с камъни“ отсъства Христос (Църквата Го прикрива) – Онзи, Който би казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“. Вместо това се появява самата Църква, която като друг Савел преди обръщането си, ръководи или се прави, че ръководи, едно очистващо „замеряне с камъни“.
Така покаянието, самоосъждането на митаря, все повече бива заменяно от фарисейското: „не съм като другите“. И докато Христос, Главата на Църквата, макар и безгрешен, се отъждествява на кръста с грешниците, Неговото Тяло, Църквата, днес избягва това отъждествяване, неспособна да понесе Кръста на своята Глава.
По този начин на практика се подкопава еклесиологията на св. Йоан Златоуст, за която говорихме по-горе: Главата бива разпъвана, а Тялото отказва да бъде разпнато. Но всяко отделяне на Тялото от Главата, подчертава св. Йоан Златоуст, означава смърт за Тялото.
Идентичността на Църквата, така както я разбираха Тримата светители, е поставена под заплаха.
в) Идентичността на Църквата е застрашена и от нейното нагаждане към технологичната цивилизация на нашето време. Този въпрос е изключително деликатен и изисква особено внимание. Технологията представлява заплаха за идентичността на Църквата, защото въвежда една особена, и най-опасна, форма на индивидуализъм, която премахва телесното общение между хората, като култивира форма на общуване, освободена от материята.
Особено чрез интернет, както и чрез телевизията, телесното събиране на хората „на едно място“, което е самата природа на Църквата, се заменя с едно „духовно“ общуване, при което всички материални символи на Църквата, чрез които се изразява иконичният характер на отношенията, се обезсилват. Така вече не е необходима местната съборност на народа, нито телесното целуване на иконите или на служителите, след като Божествената литургия може да бъде предавана, и то понякога по настояване на самата Църква, по телевизията (а скоро и изповедта ще се извършва по интернет).
И нека не се казва, че това се прави, за да се обслужат болните или онези, които по някаква причина са възпрепятствани. Защото това, което се предлага на хората от тези категории, в никакъв случай не е реалността на Литургията (която предполага физическо присъствие и телесно общение), а един визуален образ, тоест една „виртуална реалност“, карикатура на Божествената литургия.
Така на хората се предлага единствено психологическо удовлетворение, с което обаче Църквата подменя онтологичната реалност на собствената си идентичност, защото Литургията е събрание „на едно място“, а Църквата е общност. Светините се дават „на псетата“ със спокойна съвест.
В името на приспособяването на Църквата към нуждите на съвременния човек идентичността на Църквата се подкопава бързо и по изключително опасен начин.
Тримата светители, които днес тържествено почитаме, са съставили Божествени литургии. Това не е случайно. В Светата Евхаристия по най-пълния начин се изразява идентичността на Църквата. Там Църквата се открива и осъществява като Тяло Христово, като образ на Светата Троица, като предвкусване на Царството Божие. Там човекът преживява своята връзка с Триедиия Бог в Христос, с другите хора и със самото материално творение. От тази своя връзка той черпи вдъхновение и посока за живота си.
Достатъчно би било човек да анализира Божествената литургия на св. Василий Велики или на св. Йоан Златоуст, за да предаде и днес същността на приноса на тези светители към Църквата и към човека от всяка епоха, включително и нашата.
Горепосочените моменти са най-важните, които трябва особено да бъдат изтъквани в наши дни. Тримата светители са били вселенски учители. Тяхното значение не се ограничава до гръцката образованост, както обикновено се подчертава в този ден. Тяхното учение е насочено към всеки човек и засяга начина на човешкото съществуване изобщо, като образ на Триедиия Бог.
Този начин на съществуване се въплъщава и се изявява по най-същностен начин от Църквата, и то не толкова чрез онова, което тя учи, колкото чрез това, което тя е – чрез самата си идентичност. Ето защо е от такава голяма важност тази идентичност на Църквата да не бъде изкривена и подменена. Опасността от подобна подмяна в наши дни изглежда сериозна. Посочените по-горе примери са показателни; вероятно биха могли да се добавят и други.
Нека обаче и тези да бъдат достатъчни, за да пробудят нашата съвест, особено съвестта на онези, които носят отговорностите на църковното ръководство и за духовното възпитание на народа. Ако съхраним идентичността на Църквата така, както са я разбрали Отците на Църквата, няма да се нуждаем от нищо друго, за да изпълним дълга си пред Бога и пред хората, както и пред светителите, които днес почитаме.
Последният текст на слово на приснопаметния йерарх и богослов Пергамски митр. Йоан Зизюлас, което той подготвя за деня на Тримата светители на 30 януари 2023 г. Словото е прочетено на празника от митрополита на Перистери Григорий, тъй като митр. Йоан вече се намира в болница. Три години след неговото упокоение тази реч беше преведена и публикувана вчера в официалния орган на Ватикана Fides.org на седем езика. На гръцки език тя е публикувана на сайта „Фос Фанариу“.
