Достоевски беше казал, че православните винаги сме били малцинство сред малцинството, неправилно разбирани, заплашвани, отхвърляни и преследвани с копие или с присмех. Българската православна църква вече разбра, какво е да те преследват с „копие”. Стотици свещеници, монаси и миряни избраха да бъдат свидетели на вярата по време на комунистическия режим и този избор им струваше живота.
Сега на дневен ред пред православните в България е преследването с „присмех”. Какво имам предвид? Членството на България в Евросъюза ще изправи Българската православна църква пред нов, много по-префинен натиск от страна на „общественото мнение” и „общочовешките ценности”.
Няма защо да се заблуждаваме – западно-европейската цивилизация в съвременния й вид може и да не е еднородно духовно и ценностно пространство (виж епископ Иларион Алфеев), но най-мощната, най-агресивната и най-влиятелната тенденция в това пространство е секуларната, антицърковната и антихристиянската. Сценарият до този момент винаги е бил един и същ: християнските деноминации постепенно премахват границата между себе си и обществото. Резултатът е, че „темата на деня”, ритъмът на обществената дискусия се задават не от християните, а от секуларното общество.
Винаги, когато критична маса хора приемат един или друг възглед, християнските деноминации санкционират този възглед, за да не бъдат изхвърлени на „бунището”. Така се случи с женското свещенство, с хомосексуалните бракове, с евтаназията и т. н., и т. н. Християнските общности в Западна Европа и най-вече различните протестантски деноминации биват изтласквани в областта на социално-милосърдната дейност, а по-късно, когато след Втората световна война държавите стават достатъчно силни и социално ориентирани, държавните и светските организации поемат социалния сектор. Християнските общности се оказват без място в обществото (кому са нужни вече?), изживяват криза на самоидентичност и в крайна сметка се превръщат в сол, която не соли.
Може ли в България да ни се размине подобен сценарий? Едва ли. И тук започват сериозните предизвикателства пред всички нас. Как да даваме отговор за вярата си в условията на постоянен натиск от всички възможни страни, без при това да развием съзнание за принадлежност към „гето”? Как да говорим за важните неща (безсмъртието на душата, свободата, личността, смъртта, живота в общност, въпроса за другия) в условията на толератност? Когато двама души твърдят взаимно изключващи се неща, те не могат да са едновременно прави! Могат обаче заедно да грешат. Как да съчетаем любовта към ближния (без когото аз не мога дори да съществувам) с неприемането на вредно, погубващо личността поведение? И тук се сещам за транссексуалните, наркоманите. Сещам се обаче и за „добропорядъчните” граждани, покрити с лака на самодоволството, който не пропуска Божията благодат до сърцето.
Единственият шанс пред Църквата ни е, от една страна, да съхрани ясна граница между себе си и обществото, а от друга – да не се затвори в себе си, преследвана от постоянни „насмешки”. Обсъждайки в публичното пространство темите за хомосексуалните бракове, носенето на религиозни символи на обществени места, евтаназията, женското свещенство, абортите, междурелигиозния диалог и др., трябва да оставаме верни на църковния живот и живото предание. Трудна задача – да не изпаднеш в позьорство и куха декларативност.
В постоянния диалог с общественото мнение и преобладаващите нагласи Православната църква ще се нуждае от спътници и съмишленици. И това е другото голямо изпитание пред всички нас. Да се научим да намираме партньори за осъществяване на крайни цели, тук на земята и сега. Да проумеем, че съвместна инициатива с католици или някои от традиционните протестантски изповедания не означава отстъпление от вярата, а може да бъде крачка към оздравяване на нравствения климат, в който всички живеем.
Новата среда, в коята вече пребиваваме, носи за Църквата освен сериозна опасност и вдъхновяваща възможност за свидетелство в света. Дали ще се справим? Зависи не от Евросъюз, Евроконституция или пък нечие благоволение. Зависи от нас.
