Мобилно меню

4.95 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (80 Votes)
c2.jpgПоетеса, революционер, кмет на гр. Анапа, майка на три деца от два брака, художник, монахиня, участник във Френската съпротива – това е жената, която през 2004 г. Св. Синод на Вселенската патриаршия канонизира заедно с трима нейни сподвижници.

Майка Мария оставя интересно литературно наследство, но не печели световна слава; картините й са изключително експресивни и запомнящи се, но няма да ги откриете изложени по световните музеи; религиозните й текстове, силно повлияни от Бердяев, о. Сергий Булгаков и Соловьов, са впечатляващи, но след трагичната й смърт са разпилени по знайни и незнайни емигрантски списания и брошури.

Най-великата творба на майка Мария става нейният живот, посветен на служението на ближния. Служение и себеотдаване без остатък, служение до мъченическа смърт в концлагера „Равенсбрюк”.

Елизавета Юриевна Пиленко се ражда през 1891 г. в Рига. Детството й минава в гр. Анапа, край брега на Черно море, където баща й – известен агроном – отглежда овошки и лозя. Тя става първата жена, завършила Петербургската духовна академия. По-късно попада сред руския литературен елит. Общува с Блок и Ахматова, Николай Гумильов се влюбва в петнайсетгодишната тогава Лиза. Блок посвещава красиво стихотворение на младото, енергично и остроумно момиче, чието сърце и душа са пропити от тъга и страдание за нещастията и неправдивите по света.

Нищо минало през ума и сърцето на Елизавета Юриевна не остава в сферата на мечтите и умозрителното. Дълбокото преживяване на чуждото страдание я води при социал-революционерите. Тя става активен член на партията на есерите. Дори й възлагат терористичен акт, но тя отказва. Продължава обаче да мечтае за революцията и бурята не закъснява. Мъчително осъзнава, че с методите на насилие и зловещ терор не може да се изгражда един по-добър свят. В разгара на гражданската война Елизавета Юриевна (вече Скобцова) отново е в Анапа заедно с дъщеря си Гаяна и втория си съпруг. Цял живот тя не се крие от опасностите, не бяга от поемане на отговорност за хората край себе си. В най-страшните години на безвластие и насилие става кмет на Анапа. Когато анархистите наближават града с намерението да се саморазправят и подложат жителите на мародерски грабеж, тя се среща с тези буйни глави и успява така да им повлияе, че в Анапа да няма грабежи и масови убийства.

През 1920 г. семейство Скобцови емигрира на Запад. Започва дълго и тежко четиригодишно пътуване през Грузия, Турция и Сърбия до Париж. По пътя им се раждат синът Юра и дъщерята Настя. С пристигането в Париж трудностите не престават. Съпругът, бивш член на правителството на Доброволческата армия, е принуден да работи като шофьор на такси, недоимъкът е всекидневие. Средата сред емигрантската общност в „руския Париж”е травмираща – хиляди и хиляди хора, изгубили своите близки, изгубили цялото си имущество, професията, надеждата. Много от тях се пропиват, повечето водят мизерно съществуване. През 1926 г. малката Настя се разболява и умира. Бъдещата майка Мария понася изключително тежко загубата на дъщеря си. Няколко години по-късно тя пише: „Колко години аз не знаех какво е да се разкаеш, а сега се ужасявам от собственото си нищожество... Близо до Настя чувствам, че цял живот съм се скитала по уличките и преките, и сега жадувам истински и очистен път не в името на вярата в живота, а за да оправдая, разбера и приема смъртта. За каквото и както да мисля – повече от тези думи не мога да създам: „обичайте се един други”, само че докрай, безусловно, и тогава всичко ще бъде оправдано и целият живот – осветен, иначе – само мерзост и мъка”... Няколко години по-късно в Съветския съюз при неизяснени обстоятелства умира и голямата дъщеря от първия й брак – Гаяна. Малцина успяват да превърнат темата за страданието в света, за изкуплението, за тайната на Гетсиманската градина от литературни и интелектуални упражнения в дълбоко преживян и осмислен факт от личния живот така, както това прави бъдещата майка Мария.

През този период се случват и други важни събития в живота на Елизавета Скобцова. Тя се записва като слушател в новосъздадения Богословски институт „Св. Сергий”. Посещава лекциите, участва в дискусии, сприятелява се с Н. Бердяев и о. Сергий Булгаков. Атмосферата там я преобразява. В живите и разпалени спорове среща въпросите, които са я измъчвали цял живот, приближава се до отговори, които интуитивно се е опитвала да изкаже. Пише едно малко съчинение, Светата земя, в което говори, че животът наистина е омърсен, унизителен, отвратителен, но ние не можем просто да го отхвърлим – това не е правилният път. Трябва да осветим, очистим, да вдигнем това, което се търкаля в калта. Темата за освещаването на живота, за освещаването на света става централна в нейния живот. В друго свое съчинение – В търсене на синтеза – размишлява за църковното служение в света. Говори за това, че християнството е търсило правилния обществен модел в бягството от живота, в крайния аскетизъм. Антихристиянските движения от своя страна създават утопия, която напълно изтласква духовното на заден план. „Задачата на днешния и утрешния ден – пише тя – е създаването на нова утопия, само че в хубавия смисъл на думата, която да съедини в себе си небето и земята”. Вътрешният, духовният живот на човека е изправен пред грандиозната задача да освети битието. Крайният аскетизъм обаче е неподходящ за социалното строителство. Скобцова настоява, че социалната активност, грижата за ближния е най-големият нравствен дълг пред човека и Църквата. При това тя твърдо стъпва върху Евангелието.

Както стана дума преди малко, нищо казано и написано от Скобцова не остава в сферата на литературните фантазии. През 1927 г. Елизавета Юриевна е избрана за член на съвета на Руското християнско студентско движение. Започва нейната мисионерска дейност с безкрайни срещи и беседи с разпилените по цяла Франция руски общности. Тези пътувания се превръщат за нея в слизане в ада – изтощителни срещи с хора, загубили последна надежда, много от тях на прага на самоубийството. Лекциите се превръщат в духовни беседи за емигрантския живот, за надеждата и отчаянието. Опашка от чакащи се трупа след края на сбирките, за да споделят хората пред нея като на изповед страданията и мъките си. „В такива вертепи – пише Скобцова – е безполезно да се говори за Бога, за Христос, за Църквата. Тук е необходима не религиозна проповед, а най-обикновеното нещо – съчувствието”.

Тя разказва следната случка от посещението си при миньори в Пиринеите, в Южна Франция. Предложението й да изнесе беседа на тези омърляни до ушите, потънали в нищета хора било посрещнато с враждебно мълчание. Един от миньорите злобно се провикнал: „По-добре помети и измий мизерията от пода, вместо лекции да ни четеш”. Тя веднага запретнала ръкави и започнала да мие пода, цялата се намокрила с вода. Миньорите мълчаливо я гледали, а онзи, дето злобно й подвикнал, си свалил сакото, подал го и казал: „Облечете го, измокрихте се цялата”. Поканили я на обяд, започнал непринуден разговор. Оказало се, че един от работниците е изпаднал в тежко отчаяние и е на крачка от самоубийство. Убедила го да тръгне с нея, завела го при свои познати, където човекът дошъл на себе си. В Марсилия по същия начин измъкнала двама руснаци наркомани от сигурна смърт. Качила ги на влака и ги завела при семейството си на село. „Това, което им давам, е толкова нищожно – поговоря с тях, замина си и след това ги забравя. Всеки един от тях иска целия ти живот, нито повече, нито по-малко. Да дадеш целия си живот на някой пияница или сакат, колко е трудно това...”.

Така постепенно се заражда мисълта да стане монахиня. Бердяев, който цени високо Скобцова и я нарича най-изтъкнатата жена сред руската емиграция, се отнася скептично към желанието й. Митрополит Евлогий, който по това време оглавява западноевропейските енории на Руския екзархат към Вселенската патриаршия, мечтаел тя да постави началото на организирано женско монашество в Западна Европа. През 1932 г. дори не успели да й намерят женски подрасник, та се наложило да облече мъжки, изостанал от някакъв напуснал монах. Приема името Мария в чест на св. Мария Египетска. След пострижението майка Мария посещава манастири в Прибалтика и Финландия. Разбира, че общежителното традиционно монашество не е нейният път. Тя е впечатлена от благолепието на манастирските постройки, от красотата на богослужението. Признава, че в опазването и консервирането на преданието има голям смисъл, но това не е нейното призвание. Твърде много уют, макар и не семеен, твърде подредено е всичко в тези манастири, липсва тревогата за съдбините на света, а наоколо всичко вече гори. Майка Мария не сбъдва очакванията на митрополит Евлогий. Тя не се затваря в монашеска килия, продължава да служи в света с двойно по-голяма енергия. Отново изнася беседи, посещава болни, създава приюти за бездомни и трапезарии за бедни. Издирва психично болни руснаци (и изобщо емигранти), разпилени по цяла Франция, често незнаещи езика и с погрешна диагноза – общо около 600 човека. Продължава да пише и публикува в емигрантски списания.

Във всяко свое начинание скача с главата надолу. Винаги – без никакви средства. Успява с огромната си енергия, с вярата в крайния успех и в смисъла на начинанието да увлече съмишленици, помощници. Самата тя се занимава с всичко: набиране на средства, ремонти, чистене, готвене, пазаруване по тържища, изрисуване на църквата, участие в богослуженията...

За мнозина и тогава, и сега личността й е препъникамък. Монахиня, от чиято килия се носят кълба цигарен дим, живее в света заедно със сина си Юра и болната си майка. Обвинявали я, че вместо редовно да участва в богослуженията, понякога рано сутрин обикаля пазарите, за да търси изостанали от предишния ден зеленчуци за трапезарията в приюта. Критикували я, че не следва стриктно монашеската традиция на Православната църква. Веднъж едно момиче помолило да облече монашеските й дрехи, тя с усмивка се съгласила. Коментирали, че позори монашеските одежди, че е чудачка, фантазьорка и направо луда.

Броят на нуждаещите се от помощ постоянно нараства и през 1934 г. майка Мария наема голяма изоставена къща на ул. „Лурмел” №77 в Париж. Наемът е огромен, нямат никакви осигурени средства. Сякаш отговаряйки на упреците в безразсъдство, тя пише: „Мислите ме за безстрашна. Не, просто знам, че това е необходимо и ще стане. На предишното място не можех да се разгърна. Сега храня 25 гладуващи, а там ще храня поне 100 човека. Понякога чувствам, че Господ ме сграбчва за врата и ме кара да правя това, което Той иска. Така е и сега, с тази къща. От нормална гледна точка – това е безумие, но знам, че ще го има. Ще има и храм, и трапезария, и общежитие, и зала за лекции, и списание. Отстрани сигурно изглеждам авантюристка. Нека! Аз не разсъждавам, аз се подчинявам...”. С Божия помощ всичко се случва точно според замисъла. Основаната няколко години по-рано организация „Православно дело” набира скорост. Най-близките й помощници са К. Мочулски, о. Дмитрий Клепинин, който служи в храма към приюта, И. Кривошеин, о. Сергий Булгаков, синът Юра Скобцов, И. Фондамински и др.

На 14 юни 1940 г. Париж е окупиран. Майка Мария и о. Дмитрий Клепинин отново не абдикират от своята отговорност за случващото се в света, за хилядите нуждаещи се от помощ и утеха. Стават активни членове на Френската съпротива, организират изпращането на стотици колети, предназначени за семействата на военнопленниците. През 1942 г. започват масови арести на евреи. Майка Мария и о. Дмитрий започват да издават фалшиви кръщелни свидетелства на заплашени от депортация евреи, укриват в приюта издирвани от нацистите евреи, организират бягството им в неокупираната част на Франция, помагат на деца, останали без родители... В същото време продължават и грижите по изхранването и подслоняването на десетките бедстващи в приюта. Отговорът на нацистите на закъснява.

На 8 февруари 1943 г. Гестапо обискира приюта на ул. „Лурмел” и разпуска организацията „Православно дело”. Арестуван е синът Юрий Скобцов. На следващия ден са арестувани майка Мария, о. Дмитрий и Ф. Пиянов. По спомени на очевидци гестаповският офицер се обърнал към майката на Мария Скобцова с думите: „Повече няма да видите дъщеря си. Много лошо сте я възпитали. Тя помага на нашите врагове, тя помага на евреите”. Майката отвърнала: „Тя е християнка, за нея няма нито елин, нито юдеин. Тя помага на всички! Ако вие изпаднете в беда, и на вас ще ви помогне!”. Майка Мария се усмихнала и казала: „Сигурно щях да му помогна”. Немецът замахнал с ръка да я удари.

Запазени са спомени на очевидци от престоя на майка Мария в концлагера във форт „Роменвил”, а по-късно в „Равенсбрюк”. Сестрата на Де Гол разказва, че в условията на глад, жажда, масов животински страх за живота майка Мария се обграждала със слушатели и започвала своите беседи, вдъхвайки кураж и надежда. В пределна, гранична ситуация на човешкия дух успявала да съхрани любовта си към другия, интелектуалните интереси, духовния живот.

Загиват и тримата – о. Дмитрий и Юра от изтощение и болести, а майка Мария няколко седмици преди края на войната е изпратена в газова камера. Според една от версиите, майка Мария си разменя дрехите с друга затворничка и отива вместо нея на смърт. Няма безспорни доказателства за това, но по сполучливата забележка на о. Александър Мен тя наистина си е разменила съдбата, съзнателно е избрала този свой път и този свой край вместо по-сигурния и по-уютен живот.

„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан. 15:13). Бог сподоби майка Мария с тази най-голяма любов, с тази най-голяма награда, с този най-тежък кръст.

Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 52

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/cu9y 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари