В началото на 16 в. известният доминикански богослов Франсиско де Витория,[1] един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомрачени, те не са далече от това… Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и животните… Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2] И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са… Грубияни са… Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука… На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават истински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3] А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който никога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жестоките, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъздържаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]
Възможността за подобно говорене, публичното обсъждане на въпроса дали кърмачките изпитват болка и страдание при отнемане на децата им, яростното дискутиране в продължение на години дали и тези са сътворени по Божи образ, или в йерархията на ценностите се намират на едно стъпало с животните, превръщат началото на колонизирането и християнизацията на Америка в голям и срамен провал. Въпреки папската була Sublimis Deus от 1537 г., която признава наличието на душа у индианците и забранява превръщането им в роби, въпреки сърцатото служение на прочутия епископ на Чиапас Бартоломе де лас Касас,[5] въпреки усилията на хилядите доминикански, францискански и йезуитски мисионери, които се опитват да ограничат зверствата и жестоките порядки, често пъти с цената на живота си. Въздухът вече е отровен.
Първата половина на 16 в. изобилства с потресаващи разкази на очевидци за зверствата на конкистадорите към туземното население: сеене на смърт за забавление, за да се провери дали сабите са добре наточени, хранене на кучетата с пеленачета, изтръгнати от майките им, дървета, окичени с обесени индианки, на чиито стъпала висят техните деца… Насилие без повод и без каквато и да е видима необходимост, единствено и само защото вече е в ход страшно разчовечаване на жителите на цял един континент. Имаш си работа или с някакви обекти (историкът Гонсало Овиедо съветва диваците да не бъдат удряни със саби по главата, защото черепите им са много твърди и дебели и остриетата могат да се повредят), или със слуги на дявола. „А барутът срещу езичниците е тамян за нашия Господ“, казва същият автор.[6]
А сега да се прехвърлим в наши дни и да чуем други гласове, които се представят за християнски, дори за православни.
„Украйна е страна с дезориентиран, измъчен или побъркан народ – и едното, и другото е вярно… Украйна е демон, който търси кръв, иска да пие кръвта на своите деца. И иска да пие още кръв. Търси войната… Украйна е антиправославно явление“.[7] Думи, произнесени шест месеца преди „специалната военна операция“. Или пък осем години по-рано: „Трябва ни мъжество, за да проумеем, че Украйна реално е попаднала в челюстите на дявола, в реалните челюсти на реалния дявол… Във вида, в който я виждаме, тя е храчка в лицето на Господ“.[8] И още: „Украйна е страна, в която демоните са развързани, където сатаната е пуснат от подземието и му е дадена възможност да пакости на хората… Трябва да разбираме, че цялото това беснуване – национално, либерално, европоцентрично, америкоцентрично – е зле прикрит сатанизъм. Това са хора с нравствена развала, душите им са прогнили… В крайна сметка ние ще видим със собствените си очи разпилените кости на тези мерзавци“.[9]
Защо си позволявам да ви занимавам с частното мнение на един от десетките хиляди руски свещеници? Защото митрофорен протойерей Андрей Ткачов през последните години успя да се сдобие със славата на негласен говорител на Руската православна църква, изразител на мислите и чувствата на широките църковни и народни маси. Медийните му изяви засенчиха и тези на патр. Кирил. За сравнение абонатите му в YouTube са над 1 120 000, докато тези на официалния канал на РПЦ МП са под 64 000. Позволено му е да коментира широк кръг теми по предизвикателно скандален и груб начин – не само в телевизионните студиа, но и от амвона на храма. Гласът му, уви, не остана самотен през годините, към подобен тип говорене се присъединяваха все повече и повече хора, афиширащи себе си като православни. Със своето мълчание зад подобен тип говорене застана и официалната йерархия на Руската православна църква. Вместо думи за вечен живот (Йоан 6:68), които трябва да е съхранила от нашия Господ и Спасител – думи на смъртна омраза и заличаване на човешкия образ. След като и тази последна аварийна спирачка в руското общество пред демонизирането, унижаването и разчовечаването на цял един народ не просто не се задейства, а допълнително ускоряваше процеса, се случи това, което наблюдаваме и преживяваме.
Войната раздели православните по целия свят по един драматичен и болезнено дълбок начин. Раздели ни на йером. Йоан (Гуайта) от московския храм „Св. Козма и Дамян“, който на 12 март т. г. произнесе вероятно най-кратката проповед: „Йоан Предтеча е светец и пророк, който заплати с живота си, понеже е казвал истината. Много жалко, ако ние толкова се страхуваме да казваме истината, че сме готови да платим каквато и да е цена, само и само да не рискуваме“.[10] Раздели ни на о. Артемий Владимиров, който също по време на литургия заяви следното: „Укрофашистите са змийчета, откърмени от Европа. Сега се води война на Русия, както обикновено, с колективния Запад. Какво може да породи този Запад – само Ислямска държава и неофашизъм. Това са техните рожби, това са техните изчадия и резултатът от духовните им пориви. Те могат да отгледат единствено людоеди… Подготвяме се за една особена Пасха, в която Великата, Малката и Бялата Рус ще могат в единен безсмъртен полк да манифестират от Владивосток до Калининград. Надяваме се съвсем скоро към нас да се присъединят и Молдова, Казахстан, Украйна – нещастната. Да се стяга Грузия, а какво ще се случи с Прибалтика – и сами можете да се досетите“.[11]
Войната ни раздели и на онези близо триста руски свещеници, които още в първите дни на войната нарекоха случващото се военна агресия, поискаха прекратяване на бойните действия и написаха: „Ние с тъга размишляваме за пропастта, която нашите деца и внуци в Русия и в Украйна ще трябва да преодоляват, за да започнат отново да дружат един с друг, да се уважават и обичат взаимно“.[12] Раздели ни и на останалите близо 98% свещеници в РПЦ, чийто глас не стигна до нас. Остава да се надяваме, че тяхното публично мълчание може би е форма на тиха съпротива.
Войната ни раздели на патр. Кирил, който в продължение на четири дълги дни запази пълно мълчание (може би се е надявал този блицкриг да свърши за три дни?). Проговори на 27 февруари, когато вече се проливаше кръв, казвайки: „Да не дава Господ между Русия и Украйна да легне страшната разделителна линия, обагрена от кръвта на братя“.[13]
След една седмица, в Неделя на прошката, патриархът заговори за „влошаване на политическата ситуация в Донбас, където на практика започнаха военни действия“.[14] Научихме, че войната е метафизическа, срещу содомския грях, който жителите на Донбас не желаят да допуснат на своя територия под формата на гей-паради. След което допълни, че „прошка без справедливост е капитулация и слабост. Затова прошката трябва да е съпроводена със задължителното право да можем да стоим на страната на светлината, на страната на Божията правда, на страната на божествените заповеди…“. И разбрахме, че молитвено е с братята по вяра от многострадалната Донбаска земя, но не и с жителите на разрушаваните по това време Киев, Харков, Ирпен, Николаев, Буча… След своя патриарх проговориха и някои от епископите – до един в подкрепа на държавната власт, преповтарящи идеологемата за Руския свят и триединния народ, както и за коварния враг, който ще си получи заслуженото. Особено се отличи архиепископът на Сиктивкар и Коми Питирим, който успя да окарикатури квазицърковната концепция за Руския свят и за Гражданската религия, призвани да превърнат Евангелието в безопасно, питомно и патриотично четиво.[15]
Войната ни раздели и на митр. Онуфрий от Украинската православна църква, която трябваше да бъде спасявана и освобождавана. Още в първите часове на войната той се обърна с думи на състрадание, болка и молитвена подкрепа към своето паство: „Сполетя ни беда. За голямо съжаление Русия започна военни действия срещу Украйна и в този съдбоносен момент ви призовавам да не изпадате в паника, да бъдете мъжествени и да проявите любов към своята Родина и един към друг… Украинският и руският народ са приели кръщение в Днепровския купел и войната между тези два народа е повторение на греха на Каин, който от завист уби своя роден брат. Такава война няма оправдание нито пред Бога, нито пред човеците“.[16] Вечерта на 24 февруари митр. Онуфрий събрал киевските свещеници и ги помолил да държат вратите на храмовете си отворени – да не се евакуират от града и да помагат на всекиго, който има нужда от подкрепа. Впоследствие двадесет от общо петдесет и две епархии на УПЦ-МП престанаха да споменават своя "велик господин и отец" (от официалната титулатура на патриарха в богослужението, б. р.) Кирил в знак на протест срещу неговото неадекватно и дори антихристиянско поведение, но всички продължават да споменават Онуфрий.
Друг глас срещу поведението на патр. Кирил дойде от архиеп. Йоан (Ренето), управляващ руските енории към МП в Западна Европа: „Ваше Светейшество, в „проповедта“, която произнесохте в Неделя на прошката в патриаршеската катедрала „Христос Спасител“ на 6 март, Вие обяснявате, че има оправдание за тази кървава, агресивна война, че това е „метафизическа борба“ в името на „правото да можем да стоим на страната на светлината, на страната на Божията правда, на страната на това, което ни е открито от Христовата светлина, от Неговото Слово, Неговото Евангелие…“. При цялото ми уважение към Вас, в което отново Ви уверявам, но и с безкрайна болка не мога да не Ви уведомя, че не мога да се съглася с подобен прочит на Евангелието. При никакви обстоятелства „добрият пастир“, каквито сме призвани да бъдем, не може да не бъде миротворец“.[17]
Главите на повечето православни църкви по света, макар и с доста различна твърдост и категоричност, осъдиха започването на военни действия от страна на Русия и призоваха за мир.
И ето, че два месеца след началото на военната агресия в Украйна ние, православните, продължаваме да изповядваме един Символ на вярата, едни и същи догмати, приети на вселенските събори, причастяваме се от една Чаша… И ставаме все по-разделени.
При повече честност и смелост би следвало като начало да наложим мораториум върху произнасянето на Господнята молитва. Някъде митр. Антоний Сурожки разказва за свой иподякон, малко момченце, което няколко недели подред при произнасяне на молитвата „Отче наш“ млъквало на думите „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. На въпроса на владиката защо прекъсва молитвата, момченцето смутено признало, че се е скарало много лошо със своя приятел и не успява да му прости. И се страхува, че и с него Сам Господ ще постъпи по същия начин, няма да му прости. „Никой друг от енорията не се отнасяше с такава отговорност и честност към молитвата“ – допълва митрополитът.
А ние? Нито думата Отец възприемаме според словото на Христос – „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:44-45), нито думата наш ни изпълва с радост, утеха и отговорност към нашите братя и сестри вече не по плът и по кръв.
А можем ли да постигнем отново съгласие върху притчата за добрия самарянин и върху онази за бащата, който имал двама сина? Както и за онзи плашещ със своята конкретност и невъзможност за интерпретации откъс от Евангелие според Матей за Страшния съд? „Не лъжи“ заповед ли е или само препоръка, или пък когато се практикува от официалната власт преди (по) време на военна операция, не е осъдително (няма да нападаме, и тази сряда няма да нападнем, изпреварихме врага с два дена, те щяха да ни нападнат и т. н., и т. н.)? Защо лъжата и лицемерието проникват толкова дълбоко и толкова лесно в църковното тяло? Лоялността към държавната власт защо така неусетно преминава в сервилност, а след това и в тежка зависимост? Защо вече не ни е срам от провалите ни? И защо допуснахме ненавистта толкова лесно да проникне зад църковната ограда, да си съгради там дом, а след това и собствено богословие?
Ако и след смъртта на тримесечната Кира от Одеса, загинала от руска ракета на Велика събота тази година, ако и след смъртта на десетмесечната Кира от Горловка, Донецка област, загинала от украинска ракета през 2014 г., ако и след смъртта на повече от сто и седемдесет деца, загинали през последните два месеца, не сме способни на честен разговор за нашата отговорност и провал да бъдем светлината на света (Мат. 5:14), значи сме станали сол, която не соли…
* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 171, 2022 г. (бел. ред.).
