Алексей Лосев: монахът в света

Не се чувствам нито идеалист, нито платоник, нито материалист, нито кантианец, нито хусерлианец, нито рационалист, нито мистик, нито чист диалектик, нито метафизик… Ако на всяка цена са необходими някакви етикети, за съжаление мога да кажа само едно: аз съм Лосев.

А. Ф. Лосев

На 24 май тази година се навършиха тридесет и две години от смъртта на Алексей Фьодорович Лосев (23.9.1893 – 24.5.1988 г.). Още приживе той си спечелва славата на легендарна фигура, жива памет на руската философска мисъл и име със световна значимост, продължител на традициите на Сребърния век, ненадминат познавач на Античността, виртуозен филолог, преводач, харизматичен преподавател и наставник на няколко поколения. Претърпял затвор, лагери, двадесет и тригодишна забрана да публикува, унищожаване на целия си архив и библиотека на два пъти, практически сляп последните четиридесет години от живота си, Лосев създава повече от четиридесет монографии и близо осемстотин публикации, посветени на философията, естетиката, логиката, митологията, филологията, музиката, математиката, които по своята задълбоченост, всеобхватност и впечатляваща ерудиция не биха били по силите и на цял изследователски институт. Тайната на емблематичната му черна шапчица – този постоянен атрибут, с който не се разделя от тридесетте години на миналия век до последния си дъх – е разкрита едва след смъртта му.

Алексей Лосев е роден на 23 септември 1893 г. в Новочеркаск, столицата на донските казаци. Баща му е преподавател в местната класическа гимназия, музикант-любител и бохем, който напуска семейството няколко месеца след раждането на детето. До шестнадесетата си година Алексей се среща с него само веднъж. Грижите по възпитанието и отглеждането на момчето лягат върху майката и дядото, прот. Алексей Поляков, който кръщава своя внук и му предава любовта към църковния живот. Ето какво пише в края на живота си самият Лосев за своето семейство: „Баща ми, първоначално учител в начален курс, а след това гимназиален преподавател по физика и математика, беше запален музикант, виртуоз, цигулар и диригент. Само че съвсем скоро той зарязал учителстването и се потопил в бохемския живот на уличен и вечно странстващ музикант. Неговата бохема не се прехвърли върху мен. При мен обаче дойдоха неговият разгул и размах, неговото вечно търсене и наслаждение от свободната мисъл и битовата необвързаност с нищо. Тази полубохемска стихия на баща ми се сблъска със строгите и морални нагласи на майка ми, с нейната пълна потопеност в стария устойчив бит и в този смисъл с битовия и обществения консерватизъм. Така тези две стихии си останаха в мен през целия ми живот, преплитайки и смесвайки се по най-причудлив начин“.[1]

Когато е на шест години, дядото и майката на Алексей го водят при най-прочутия музикален педагог в града – италианеца Фредерик Стаджи, който след успешна европейска кариера се е установил в Новочеркаск и преподава цигулка. Оттогава са изключителните любов и интерес на Лосев към музиката, които той пази до края на живота си.

На десет години момчето постъпва в местната класическа гимназия. Макар да е единственото средно училище по поречието на Дон, гимназията постепенно се утвърждава като едно от най-авторитетните учебни заведения в царска Русия. В началото на миналия век в нея се изучават латински, гръцки, френски и немски, литература, музика, история на изкуствата. Срещите с преподавателите оставят у Лосев ярък спомен за цял живот и до голяма степен предопределят бъдещите му занимания. След много десетилетия Алексей Фьодорович пише следното: „В гимназията имах прекрасен преподавател по литература (който беше и директор на гимназията) – Фьодор Карпович Фролов. Освен общата задължителна програма по литература той успяваше да ни впечатлява с талантливо рецитиране на Есхил, Софокъл, Еврипид, Данте, Гьоте и Байрон… Но най-важното от моя ученически живот все още не съм споменал. Това беше преподавателят по древни езици Йосиф Антонович Микш, чех по народност, завършил (заедно със своя приятел, знаменития Ф. Ф. Зеленски) Лайпцигския университет, превеждащ много от руски на чешки и по това време виден литературен деятел на Чехия, в която обикновено прекарваше летните си ваканции. Той умееше да заразява своите ученици и да вселява в тях романтична нежност към всичките тези антични герои, от които ни делят хиляда и петстотин, две или две хиляди и петстотин години. Под негово влияние, както сега мисля, при завършване на гимназията аз вече се бях отдалечил от астрономическите си възторзи, вече ми минаваха мисли да зарежа цигулката и вече бях изоставил намерението да уча световна литература. Само едно не успя да преодолее в мен този толкова симпатичен ентусиаст в областта на класическата древност – интереса ми към философията, който започна да блика в мен на някакви непонятни фонтани под влиянието на Фламарион. Така се и случи при моето завършване на гимназията през 1911 г. Вече бях готов философ и филолог-класик едновременно. Така си и остана до края на живота ми“.[2]

В гимназията става първата среща на младия Лосев със св. братя Кирил и Методий – училищният параклис, в който той пее, е посветен на тях. Има ги за свои покровители до края на живота си – личности, осъществили в пълнота идеала му за единство на философията и филологията. Два дни преди смъртта си той диктува своя последен текст – Реалността на общото. Слово за Кирил и Методий. И си отива от този свят на празника на св. братя. Още една важна среща се случва през тези години – също за цял живот. Запознава се с творчеството на Владимир Соловьов, след като получава като награда за отличен успех осемтомно издание на съчиненията му. Последната книга,[3] която Лосев дава за печат две седмици преди смъртта си, е посветена на живота и творчеството на големия руски философ, към когото до последния си дъх изпитва огромен респект.

През 1911 г. Лосев вече е студент в Московския императорски университет, като едновременно следва философия и класическа филология. За да се случи това, майка му продава наследствената къща в Новочеркаск и отива да живее на село при сестра си. Така, със спечелените средства успява всяка година да изпраща на своя Алексей по шестотин рубли. Лосев никога не забравя тази саможертва. Много години по-късно, вече семеен, той и съпругата му често отделят лични средства, за да помагат (понякога тайно) на хора в нужда – преследвани монаси и монахини от затворени манастири, вдовици на свещеници, бедни студенти или пък на прочутата пианистка Мария Юдина,[4] често изпадаща в немилост.

Големият потенциал на младия студент бързо е разпознат от професора по психология Г. Челпанов, по чиято препоръка започва да посещава заседанията на Религиозно-философското общество в памет на В. Соловьов. Цветът на руското общество е там – събират се по няколкостотин души, сред които изпъкват имената на С. Н. Трубецкой, С. Булгаков, Н. Бердяев, В. Иванов, А. Бели, Л. Шестов, С. Дурилин, С. Франк, П. Флоренски.

През пролетта на 1914 г. Лосев заминава в научна командировка в Берлин, но започналата Първа световна война го принуждава само след месец и половина престой да се завърне в Москва. Това се оказва първото му и последно пътуване в чужбина. На следващата година се дипломира с работата „За светоусещането на Есхил“. Предлагат му да остане в катедрата по класическа филология, за да прави професура. Успоредно с това преподава древни езици в частни гимназии, публикува първия си текст – „Еросът при Платон“, подготвя няколко доклада, посветени на Платон и Аристотел за заседанията на Религиозно-философското общество. Докато не избухва Октомврийската революция.

Започва най-мащабният и най-кървавият експеримент в човешката история. В първите години Лосев преподава класическа филология в Нижегородския педагогически университет и в московски училища, занимава се усилено с антична философия и култура, участва в дейността на Свободната академия за духовни изкуства на Бердяев. По това време любимо занимание на Лосев е няколкодневният престой в Зосимовския женски манастир край Москва, както и в Троицко-Сергиевата лавра. Петдесет години по-късно, отговаряйки на въпрос на свои близки сътрудници кога се е чувствал най-щастлив, след дълга пауза той отговаря: „Най-щастлив се чувствах по време на всенощната, продължаваща няколко часа. И друго подобно щастие – когато слушах Вагнер“.[5]

В началото на 20-те години Лосев се занимава задълбочено с темата за имеславието, която се превръща в разделителна линия и повод за разпалени дебати както в Руската православна църква, така и сред академичните среди. Всичко започва с издаването през 1907 г. на книгата на схимонах Иларион (Домрачев) На Кавказките планини, в която авторът описва своя аскетически опит от умната молитва и от призоваването на името на Иисус Христос. Книгата среща топъл прием в Русия, докато през 1909 г. не излиза унищожителна рецензия на атонския монах Хрисант, който обвинява Иларион в пантеизъм и двоебожие. Огромната общност от руски монаси на Атон (по това време около хиляда и седемстотин души) се разделя на две – противници и поддръжници на почитането на името Божие. Споровете бързо се прехвърлят в Русия. Сред най-яростните противници на имеславието е митр. Антоний (Храповицки), бъдещият глава на Руската православна църква зад граница, който изиграва ключова роля за осъждането на учението през 1913 г. от Синода на РПЦ след не особено задълбочено проучване на въпроса. Както сред противниците, така и сред горещите поддръжници на имеславието има авторитетни духовници, мнозина от които само десетина години по-късно ще приемат мъченическа смърт.

Поддръжниците на имеславието в лицето на йеросхим. Антоний (Булатович), архим. Арсений, архим. Давид (Мурханов) и други настояват, че става дума за древна православна практика, възхождаща още от времето на св. ап. Ерм и апостолските мъже, която може да се проследи особено ясно в традицията на исихазма и учението на св. Григорий Паламà. Опитът да се формулира апофатичният праксис на имеславците звучи по следния начин: „1) Името Божие е енергията Божия, неразривно свързана със самата същност на Бога, и затова е сам Бог; 2) Бог обаче е различен от Своите енергии и от Своето име, затова Бог не е нито Своето име, нито име изобщо“.[6]

Страстите сред руските монаси на Атон се нажежават все повече, понякога прерастват и във физическа разправа с противника и Синодът на Руската православна църква решава да действа. След като вече е осъдил учението на имеславците, през 1913 г. изпраща архиеп. Никон със стотина войници да потуши монашеското брожение. В резултат от тази неумела интервенция от Атон са прогонени над осемстотин монаси, които са поставени под запрещение и са разселени из Русия. Това се оказва първият голям удар, който понася руското монашество, преди да бъде на практика унищожено в края на 30-те години на миналия век.

Съборът от 1917-1918 г. така и не успява да обсъди темата с имеславието преди своето принудително разпускане и въпросът продължава да виси във въздуха, още повече че много от архиереите на РПЦ приемат обратно на служение в своите епархии без чин на покаяние прогонените някога от Атон духовници.

Така в началото на 20-те споровете и рефлексията върху имеславието вече се водят не в монашеските килии и от епископските катедри, а в средите на университетски преподаватели и религиозни мислители като о. Павел Флоренски, о. Сергей Булгаков, математиците Д. Егоров (председател на Московското общество на математиците) и Н. Соловьов, Н. Бердяев, Владимир Ерн и др. Именно към тях се присъединява А. Лосев, който през 1921 г. организира кръжок, поставящ си за цел да запознае църковните кръгове с имеславието, както и да изработи приемливи формулировки, които да бъдат одобрени от бъдещ поместен събор.

Годината 1922-та се оказва преломна за много от познатите и академичните колеги на Лосев – оцелялата в гражданската война съветска власт обръща поглед към своите най-изявени идеологически противници в лицето на руската интелигенция. Есента на същата година от Петроград за Германия отплава кораб, станал известен като „философския параход“ или „кораба на глупаците“. На борда му принудително са качени Н. Бердяев, И. Илин, С. Франк, Б. Вишеславцев, С. Трубецкой и мнозина други. Троцки откровено ще заяви: „Прогонихме тези хора, защото нямахме повод да ги разстреляме, а да ги търпим беше невъзможно“. Прогонени са над двеста и двадесет знакови за Русия личности. Сред тях липсва името на Лосев – заниманията му с класическа филология и античност, липсата на публични реакции на случващото се в Съветска Русия, както и относително по-слабата му популярност го оставят извън полезрението на болшевиките. Поне засега.

Същата година, на празника Възнесение Господне, о. Павел Флоренски венчава в Сергиев Посад Лосев с неговата голяма любов – Валентина Михайловна Соколова. От тук насетне тя е човекът, който ще бъде най-голямата опора и вдъхновение за младия учен.

Двадесетте години са времето, в което по думите на Лосев „учена Москва се занимаваше повече с улична спекула, отколкото с Платон и новата литература за него“, а „връзките със задграничните книжарници у нас, в Москва, липсваха в продължение на няколко години“.[7]

В тези години, трудни за физическо оцеляване, камо ли пък за академични занимания, Лосев е утвърден за професор и преподава история на античната естетика в Московската консерватория, чете лекции във Втори московски университет и в Държавната академия за художествени науки. Тази относителна финансова сигурност му позволява да се отдаде на академичните си интереси. Чете и пише неуморно, всеки ден, с работоспособност и ритъм, които ще следва през целия си живот. Сред войнстващото невежество и налагането на все по-твърда идеологическа рамка Лосев формира себе си като оригинален мислител, „философ на името, мита и числото“, в чийто светоглед се синтезират „античният космос с неговото крайно пространство и Айнщайн, схоластиката и неокантианството, манастирът и бракът, изтънчеността на западния субективизъм с неговата математическа и музикална стихия и източният паламитски онтологизъм и т. н., и т. н.“.[8] Подобен подход му позволява дори и в съвременния живот да намира „онова положително, което би могло да бъде отхвърляно само поради сляпа и глуха ненавист, но което философът трябва да признае за благо или за път към благото. Ние сме над отделните типове на културата и вътрешно не се свързваме с нито един от тях, защото нима съществува нещо на земята, което да може напълно да удовлетвори философа? Затова пък ние не се отказваме напълно от нито един тип култура; и ако езичеството и идолопоклонството на Плотин не ни пречи да се учим от него, то и тъмните страни на съвременния градеж не бива да затъмняват зрението ни до пълна слепота“.[9]

Изповедник на семейство Лосеви през 20-те години е атонският монах архим. Давид (Мурханов) – една от ярките фигури в движението на имеславците и монах, отдаден без компромис на монашеските си обети, придобил духовен опит и готов да го споделя със своите духовни чеда. Подобно на мнозина други в Руската православна църква, архим. Давид се отнася силно критично към декларацията на митр. Сергий (Страгородски) от 1927 г., в която местоблюстителят призовава верните да са лоялни на съветската власт и заедно със своите духовни чеда се присъединява към многобройното и разнородно движение на „непоменаващите“, които отказват да признаят властта на Сергий.

Краят на 20-те години е време на особено интензивна научна работа на Лосев – в периода от 1927 до 1930 г. той подготвя и издава със собствени средства осем книги, станали известни впоследствие като неговото „осемкнижие“. Това са: Античният космос и съвременната наука, Музиката като предмет на логиката, Философия на името, Диалектика на художествената форма, Дилектика на числото при Плотин, Критиката на платонизма при Аристотел, Очерци по античен символизъм и митология и фаталната Диалектика на мита.

Тези години са изпълнени и с напрегнати духовни търсения на Лосев – по кой път да продължи. Въпреки безспорните академични успехи сърцето му жадува за монашеско служение, минават му мисли да изостави научната работа. И точно тук се намесва опитният духовник о. Давид. Ето какво пише Лосев в писмо до съпругата си през 1932 г.: „Когато веднъж казах на о. Д.[авид]: „Мисля си дали да не захвърля науката?“, той, със своите тъжни и уморени очи (помниш ли тези тъжни, уморени, сякаш вътрешно изтощени и все пак сияещи с тайнствена светлина очи?), ми отговори: „Не, защо да захвърляш науката? Ти страстите си захвърли“. Този отговор беше понятен и висок – като някакво висше откровение на мъдростта. Да, да, точно така, точно така. И както винаги се случва при истинското послушание, външното наставление абсолютно съвпадна с тайния порив на душата, жадуваща спасение. Според нашия с теб постоянен жизнен и религиозен опит трябваше да унищожаваме не науката, а лошите страсти, не църквата, а лошите страсти, не нашето взаимно общуване, а лошите страсти“.[10]

Търсенето на тесния път и ревността по Бога довеждат семейство Лосеви до събитието от 3 юни 1929 г., когато Алексей Фьодорович и съпругата му Валентина Михайловна приемат тайно монашеско пострижение от архим. Давид и стават монах Андроник и монахиня Атанасия. Избират си имената на благочестивите съпрузи от 5 в., които доброволно се оттеглят в различни манастири, за да се срещнат отново след дълги години на подвизаване и да прекарат остатъка от живота си в братска любов.

Монашеството в света, по сполучливия израз на Сергей Фудел, „никой не го е измислил, него го изиска историята на Църквата, чийто край се свърза с началото“. Монашеството в света като автентичен отговор на Христовия призив, като опит за благодатно съединяване на Пустинята и Града, но и на устояване пред съблазните и похотите на враждебния свят, има своите корени в проповедите и книгите на редица руски духовници от началото на 20 в., като о. В. Свенцицки, о. А. Мечов, о. В. Амфитеатров, архиеп. Йоанн (Шаховской) и др. Сравнително широко разпространение практиката на тайно монашество в света придобива през 20-те и особено през 30-те години на миналия век, когато гоненията срещу Църквата достигат невиждани размери. Преди началото на Втората световната война на територията на целия Съветски съюз няма нито едно духовно учебно заведение, остават действащи около триста и петдесет храма (от над петдесет хиляди преди революцията) и само двама дееспособни архиереи – митр. Сергий (Страгородски) в Москва и митр. Алексий (Симански) в Ленинград.

Лосев почти никога и почти с никого не говори за това събитие от своя живот. Както и почти никога не обсъжда религиозните си преживявания, оставя ги в „скришната си стая“, там, където се случват личните срещи лице в Лице. Дори и най-близките му сътрудници и помощници десетилетия по-късно не подозират нищо. Спомените на мнозина от тях за достолепния професор, който седи леко прегърбен, пъхнал дясната си ръка под сакото и сякаш подремващ на дългите академични заседания, описват всъщност монах Андроник, който се е молил и незабележимо за околните е прекръствал сърцето си. Единственият атрибут от монашеското си пострижение, с който Лосев не се разделя до края на живота си, е черната шапчица, монашеската скуфия.

Лосев обаче нямаше да е Лосев, ако и в тази съдбовна стъпка следваше отъпканите пътеки на някой друг. В писмо-изповед до съпругата си, сестра Атанасия, той пише: „За многото години дружба ние създадохме нови и съвършено оригинални форми на живот – онова съединение на науката, философията и духовния брак, на което малцина биха се осмелили и което дори не е сънувало кое и да е еснафство от съвременни учени и философи, от женени и монаси. Съединяването на тези пътища в един ясен и пламенен възторг, в който са съвместени тишината на вътрешните безмълвни съзерцания на любовта и мира с енергията на научно-философското творчество – ето това е, което създаде Лосев и никой друг и то е, чиято оригиналност, дълбочина и жизненост никой не може да отнеме на съпрузите Лосеви“.[11]

Съвсем като в някой древен патерик след обилно излялата се благодат следва тежко изпитание. Книгата Диалектика на мита е сериозно цензурирана от властта, но използвайки съществуващите все още пропуски в издателската практика на „Главлит“, Лосев и Валентина Михайловна (която се грижи и за издателските му дела) успяват да добавят липсващите пасажи непосредствено преди отпечатването. Скандалът е грандиозен.

Тиражът е конфискуван, а Алексей Фьодорович – арестуван на 18 април 1930 г. и изпратен на „Лубянка“. Следват седемнадесет месеца арест, от които първите четири той прекарва в единична килия. Това е най-тежкият период от живота му, който Лосев описва така: „Много се молих и плаках. Плаках всекидневно в продължение на четиридесет и седем дни (както изчислих по-късно), докато не разстроих нервите си до пълна загуба на сън… Никога по-рано не ми беше изпращана такава безпомощност и такава оставеност от Бога и хората, такова мятане в тъмата и бурята по бездънното и безбрежно море“.[12]

Валентина Михайловна е арестувана два месеца по-късно, един ден след като е погребала техния любим архим. Давид. Делото им е пришито към процеса срещу „контрареволюционната и монархическа организация Истинно-православна църква“. Лосев е осъден на десет години лагер, а Валентина Михайловна – на пет години.

Диалектика на мита е изрично цитирана на XVI конгрес на ВКП (б) от Лазар Каганович, който нарича Лосев „реакционер, черносотенец“ и „най-нагъл класов враг“. Това вече звучи като присъда за цял живот. Максим Горки пък громи автора и книгата на страниците на „Правда“ и „Известия“, нарича го „човек, който е закъснял да умре, но вече гние и заразява въздуха със своята смрад“.

Лосев е изпратен да строи Беломорско-Балтийския канал. След тежко заболяване е инвалидизиран и преместен на по-лека работа – пазач на склад за дървени трупи. След много положени усилия е преместен в една канцелария – в тъмно помещение по дванадесет-четиринадесет часа на ден въвежда статистическа информация. Зрението му е увредено още от ученическите години, сега неговото далекогледство рязко прогресира. Другите затворници се забавляват, като му крият очилата.

Единственият светъл лъч през тези години лагерен живот е преписката с Валентина Михайловна, изпратена в алтайски лагер. Писмата им са впечатляващо свидетелство за силна, дълбока и светла любов, за много нежни и хармонични отношения.

Изключително тежък удар за Лосев е разпиляването и разграбването на десетилетия събираната библиотека. Около две хиляди и петстотин страници ръкописи са конфискувани от властта. По парадоксален начин това ги спасява, тъй като през 1941 г. възстановената с много усилие и средства библиотека от близо десет хиляди заглавия отново е унищожена – този път от паднала бомба.

В резултат от влошеното здраве, както и благодарение на ходатайството на съпругата на Горки, Е. Пешкова, която оглавява Червения кръст в СССР, присъдите на семейство Лосеви са намалени и те предсрочно са освободени от лагерите през 1933 г. Позволено им е да живеят в Москва и са възстановени гражданските им права.

Лосев се завръща към научна дейност. Има категорична забрана да се занимава с философия, както и да публикува. Превежда (Николай Кузански), пише художествена проза (книгата му Жената мислител от този период излезе наскоро на български) и чете лекции по антична естетика в провинциални педагогически институти. Прави го по лосевски – отговорно, с вещина и себераздаване. Студентите го изпращат с аплодисменти.

През 1942 г. той е поканен в Московския държавен университет да води семинар за Хегел, предлагат му да оглави и катедрата по логика. Студентите не могат да повярват какво им се случва – преподава им истински философ! Не закъснява обаче и реакцията на част от колегите. След доноси и интриги семинарът е прекратен, а Лосев – уволнен.

От 1944 г. започва да преподава в Московския педагогически институт, където работи до пенсионирането си.

Едва след смъртта на Сталин през 1953 г. е отпечатана първата след лагерния престой книга на Лосев – Олимпийска митология. След тежко боледуване в началото на следващата година умира най-близкият и любим човек – Валентина Михайловна. Малко преди смъртта си тя поверява грижата по вече почти слепия Лосев на семейната приятелка и докторантка на Лосев Аза Алибековна Тахо-Годи. Единственият начин младата жена да остане в дома на Лосев е сключването на брак между тях, което се случва в края на 1954 г.

Следва покана към Лосев да сътрудничи на „Философска енциклопедия“, за която пише сто статии. Една след друга излизат книгите, писани вече след 1953 г.: Античната митология в нейното историческо развитие, Омир, Антична музикална естетика, Увод в общата теория на езиковите модели, Естетика на Възраждането, Елинистично-римска естетика, Диоген Лаерций – историк на античната философия, Владимир Соловьов, Античната култура и съвременната наука, Владимир Соловьов и неговото време, преводи, статии за енциклопедии, доклади – общо над осемстотин заглавия. Всичко това с цената на изключителна дисциплина и работоспособност. Нарича себе си „работен кон, впрегнат от сутрин до здрач“. И след активната преподавателска кариера денят му протича в един и същ ритъм. Страда от безсъние и обикновено заспива в ранните часове на деня, става в единадесет, следва лека закуска и работа от дванадесет до осемнадесет часа, след това занимания у тях с докторанти по класически езици (през годините минават над шестстотин души), вечеря и отново работа или разговори до ранните часове на деня с някого от многобройните посетители.

След като губи напълно зрението си, Лосев разчита, освен на постоянните помощници-секретари, които му четат на различни езици и подготвят справки, също така и на феноменалната си памет. Още по време на лагерния престой е култивирал способността да конструира в главата си литературни творби и научни съчинения поради липса на хартия и невъзможност да ги записва. Сега диктува книгите си почти без да нанася корекции. Работи на практика до последния си ден, с бистър ум и все така силна памет.

От 1956 г. Лосев работи върху фундаменталния си труд, неговият opus vitae – История на античната естетика. От 1963 г. до смъртта му излизат шест тома, а след това и последните два. От Омир и натурфилософите, през софистите, Сократ, Платон, Аристотел, стоиците, епикурейците и скептиците до неоплатониците и ранните християнски автори. Съединявайки думите на учения-изследовател с поетическото слово на твореца, Лосев пресъздава цялата история на античната култура и философските учения по един неповторим, лосевски начин.

Признанието и наградите идват трудно и късно. През 1983 г. за деветдесетгодишнината му го награждават с Ордена на Трудовото червено знаме, а в 1985 г. става носител на държавната премия на СССР за История на античната естетика. Не това обаче са наградите, които Божият раб Алексей жадува през целия си дълъг живот.

Упокой, Господи, душата на твоя раб Алексей (Андроник) в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка. Амин.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (152), 2020, с. 34-43 (бел. ред.).