Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Мама Габриели

Петък, 12 Декември 2014 Написана от Димитър Спасов

Monk Gabriel_UrgebadzeТвърде често сме изправени пред изкушението да отпращаме светостта някъде в миналото и да я качваме високо-високо на пиедестала на почитанието. Това е едновременно и благочестиво, и безопасно ‒ съвсем уставно почитаме с уста нашите светци и се покланяме телесно на техните иконографски ликове, като едновременно с това ги държим на безопасно разстояние от нас. Винаги имаме подръка удобните и освобождаващи ни от отговорност обяснения: времената тогава са били различни; хората са били други ‒ силни и вярващи; какво можем да сторим ние, постмодерните и постхристиянските обитатели на 20 и 21 в., във време на всеобщо отстъпление и т. н., и т. н.

Така постоянно и систематично отдалечаваме светостта от нас, от нашия живот, от тук и сега, докато от нея останат само избледнели контури някъде в славното минало. Удобно забравяме, че носителите на светостта са личности ‒ знайни и незнайни, хора от плът и кръв, поставени като нас в ситуация на избор. Личности, които откликват на Божия зов с такава сила, категоричност и вярност, че биват чути от Него. И Той щедро излива върху тях Своите дарове, защото Бог не с мярка дава Духа. Прави Го постоянно. По великата си милост излива Своята благодат и в наши дни, върху наши съвременници, за да ни покаже, че не сме оставени сами и че всяка наша молитва и всяко наше действие, сторени от сърце съкрушено и смирено, не остават без отговор.

Един от тези избрани Божии съсъди на 20 в. е старец Гавриил Ургебадзе (1929-1995), или както го наричат в Грузия, мама[1] Габриели. В личността му по неповторим начин се преплитат гоненията на атеистичния съветски режим и аскезата от първите векове на монашеството, редкият и труден дар на юродството и надмогването на психични проблеми, духовното наставничество и дарът на прозорливостта, радикализмът на вярата и горещата любов към ближния, тегобите на постоянните болести (особено през последните години от живота му) и неспиращите случаи на изцеления край неговия гроб.

Детството

Отец Гавриил (Годердзи Василиевич Ургебадзе) се ражда през 1929 г. в Тбилиси. Баща му, който бил убеден комунист, умира твърде рано и в негова чест роднините се обръщали към момченцето с името Васико.

За пръв път Васико чува за Христос малко след като тръгва на училище. По време на шумен междусъседски скандал една жена казва на другата: „Какво ми направи, та ти ме разпна като Христос”. Момченцето попитало защо са разпънали Христос. Съседките не успели да му отговорят, а го отпратили да пита някой свещеник. Васико това и прави, отива до близката църква, където църковният пазач го посъветвал да си купи книжка за Иисус Христос и сам да прочете. Така се случва срещата на Васико с Евангелието. Бог намерил начин да призове още едно сърце, което вече Го търсело и жадувало. Не след дълго дванайсетгодишното момче вече знаело, че иска да посвети живота си на Бога и Църквата. Подобен избор в началото на 40-те години в Грузия бил сигурен знак за тежък сблъсък със съветската държавна машина и за осакатен живот. Ето защо майката на Васико прави всичко възможно да го откаже от поетия път. След поредния неуспешен опит, в пристъп на гняв и безпомощност, тя изхвърля Евангелието му в тоалетната. Същата нощ Васико бяга от къщи. Първият манастир, който посещава ‒ Самтаврийския женски манастир, намиращ се в старата столица на Грузия Мцхета ‒ се оказва и мястото, където ще завърши земните си дни. Никой не смее да приюти за повече от ден-два невръстното момче, за да не си навлече неприятности с властите. Не след дълго майка му го открива и го връща обратно в дома им, вече примирила се с избора на Васико.

Начало на служението

След като отбива военната си служба, Васико се завръща в родния Тбилиси. Загрижени роднини му намират хубаво момиче и се опитват да го сгодят. Семейният живот обаче не е идеалът, към който се стреми младежът. За да пресече бъдещи подобни опити, Васико посещава градския психодиспансер, където го картотекират и пенсионират по инвалидност. Кой би пожелал сега такъв жених?

В началото на 50-те години пред изумените погледи на съседите на Васико се открива странна гледка. Младият мъж със собствени усилия и с подръчни материали започва да строи в двора на къщата си църква. Постепенно издига малък купол, а над него забива кръст. По цял ден обикаля из сметищата на града, за да издирва изхвърлени икони. Успява да събере стотици и с тях украсява стените на своята църква. Властите са потресени от дързостта на този младеж. Издадена е заповед за незабавно разрушаване на храма, която Васико отказва да изпълни. Градежът все пак е разрушен. След няколко години Васико изгражда седемкуполна църквичка, която властите отново разрушават, а той пак възстановява. Последният храм е запазен и може да бъде видян в Тбилиси на ул. „Тетрицкаройска” № 11.

Младият мъж вече е абсолютно уверен, че неговото призвание е да поеме по монашеския път. През 1955 г. постриганият за дякон Годердзи Ургебадзе пише писмо до Кутаиско-Гаенатския епископ Гавриил: „От детските си години имам копнеж към монашеството, затова смирено Ви моля да ме пострижете в малка схима и да ми дадете името на св. Гавриил Атонски”. На 27 февруари с. г. е извършено пострижението на новия монах Гавриил, а три дни по-късно той е възведен в йеромонашески сан. Едно дългогодишно, горещо и съкровено желание е сбъднато. Ето защо буди недоумение молбата за освобождаване от свещеническо и монашеско служение, която о. Гавриил изпраща само година по-късно. Писмото му е съпроводено от записка на ръкоположилия го епископ Гавриил, в чиято епархия той служи: „Отец Гавриил в служението си проявяваше усърдие, послушание и смирение, старателност и безкористност. Но проявилите се признаци на болестта ‒ шизофрения – възпрепятстват неговото служене на литургия”. В края на 1956 г. лично тогавашният католикос-патриарх на Грузия Мелхиседек горещо се застъпва пред епископ Гавриил и го моли отново да приеме при себе си монаха, като му позволи да служи литургия.

През следващите няколко години о. Гавриил се подвизава в манастира Бетания, където Господ го среща с двама велики подвижници ‒ архимандритите Йоанн и Георги.[2] Манастирът официално има статут на паметник на културата, а двамата монаси в него са зачислени като нощна охрана и дори получават заплата за това, но в действителност манастирът е един от малкото в Грузия по онова време с истински монашески живот. След смъртта на архимандрит Йоанн през 1957 г. отец Георги приема голяма схима, взима името на своя духовен брат Йоанн и остава последният монах в единствения действащ тогава мъжки манастир в Грузия. Отец Гавриил разказва следната история от последните дни на схиархимандрит Георги-Йоанн.

Докато изпълнявал молитвеното си правило, о. Гавриил три пъти чул глас: „Ставай и веднага тръгвай към Бетания”. Тъй като нямало никакъв транспорт, отецът тръгнал от Тбилиси пешком и стигнал в манастира привечер. Там го очаквал старецът Георги-Йоанн, който му казал: „Чедо, молих се да дойдеш при мен, за да ми прочетеш молитвата за разлъка на душата от тялото”. Външният вид на схиархимандрита по никакъв начин не предвещавал скорошната му смърт. Отец Гавриил със сълзи на очи прочел молитвата и след няколко часа неговият духовен наставник починал.

След смъртта на двамата старци манастирът Бетания окончателно е затворен от властите и о. Гавриил се завръща в Тбилиси. Там започва да служи и проповядва в храма „Св. Троица”, като успява да събере малка общност от енориаши.

Бурята

На 1 май 1965 г. центърът на Тбилиси е препълнен с народ ‒ провежда се традиционната манифестация. На фасадата на Министерския съвет над многохилядното множество се извисява дванадесетметров портрет на Ленин с неизменния лозунг „Слава на Ленин”. За секунди портретът лумва в пламъци, започват да гърмят окачените около него електрически крушки. Настава суматоха, спешно е повикан отрядът за борба с тероризма. Извършителят е един-единствен човек ‒ отец Гавриил. Заобиколен от обезумяла тълпа, той смело проповядва: „Не бива да боготворите човек. Там, на мястото на Ленин, трябва да виси Христовото разпятие. Защо пишете „Слава на Ленин”? На никой човек не му трябва слава. Трябва да се пише „Слава на Господ Иисус Христос, Който победи смъртта и ни дарува вечен живот!”. Милиционерите едва успяват да спасят монаха от линч ‒ измъкват го от ръцете на тълпата със счупена челюст и седемнадесет фрактури по тялото.

За да проумеем по-добре случилото се, е достатъчно да си припомним, че само 7 години по-рано Никита Хрушчов започва безпрецедентна антирелигиозна кампания в Съветския съюз и обещава, че през 1965 г. „ще покаже по телевизора последния поп”. Цялата държавна машина, профсъюзите, кинодейците и писателите започват на широк фронт да изкореняват остатъците от религиозното съзнание. Само за няколко години два пъти намалява броят на енориите и на монасите в Съветския съюз, три пъти намалява броят на манастирите и духовните семинарии.

На отеца е повдигнато обвинение по чл. 71, ал. 1 „за антисъветска дейност” – наказанието е смърт чрез разстрел. В следствието го разпитва и Едуард Шеварднадзе, бъдещият външен министър на Горбачов и втори президент на независима Грузия. Следователите искат да признае, че изпълнява нареждане на Църквата и е част от по-голяма мрежа. Чуват обаче едно и също: не бива да се боготворят хора, християните не се кланят на идоли и не участват в изграждане на капища, единствената слава принадлежи на Бога. Разпитите продължават със седмици, тъй като никой не може да проумее, че сам човек е способен да се опълчи срещу цялата съветска система. Решават, че е невменяем, и разстрелът е заменен с принудително лечение в психиатрична болница. Бог отново намира начин да запази живота на своя верен слуга.

Следственото дело е унищожено през 80-те години, но до нас е достигнала епикризата от болничното заведение. Диагнозата е: „Психопатична личност, предразположена към психозни и шизоидни състояния… Съгласно анамнезата на 12-годишна възраст му се привидял зъл дух, с рога на главата… Болният е с нарушена ориентация в пространството, околната среда, времето. Вярва в съществуването на небесна същност, Бог, ангели и т. н. В разговорите основната ос на психопата се върти около това, че всичко се случва по Божия воля и т. н… Ако някой го заприказва, винаги говори за Бог, ангели и икони…”.

По улиците на Тбилиси

Половин година по-късно отец Гавриил е освободен от принудителния престой в психиатрията. Започва най-тежкият период от неговия живот ‒ забраняват му да служи във всички храмовете в Грузия. Нещо повече, често е гонен и физически избутван от църквите, а негови събратя отказват да го причастяват.

По улиците на Тбилиси се появява един бродещ монах, често пъти бос, с медна диадема на главата, който ту проси милостиня, ту раздава пари или пък високо проповядва за Христос. „Човек без любов е като стомна без дъно” – постоянно повтаря този чудак, докато разглежда минувачите през една счупена стомна. Влиза в храмовете, прекъсва службата и нарежда на присъстващите: „На колене, покайте се за греховете си”.

Един от старинните храмове на Тбилиси, посветен на света Шушаник, е превърнат в театър. Отецът влиза там и прекъсва постановките с възгласите: „Как не ви е срам да осквернявате Божия дом, как може да играете върху олтара! Покайте се!”. Публиката му се смее.

Градски луд или Христа ради юродив? За хомо советикус подобна дилема не съществува. По парадоксален начин тя не съществува и за православните християни. Разсъждавайки по тази тема, акад. Владета Йеротич пише следното: „Когато говорим за юродивите в православните страни и се вглеждаме в дългата история на юродството, пред нас, психиатрите и психолозите, възникват сериозни въпроси за действителното присъствие на някои душевни болести или умствена изостаналост у такива хора”. На този актуален и днес въпрос (особено днес, поради все по-големите знания за произхода, протичането и изхода на отделни душевни болести) Георги Федотов, колкото и да е чудно, има ясен и прост отговор: истинската лудост или умствена изостаналост не е пречка за християнската святост! Физическата или душевната болест може да съжителства в един и същи човек заедно с най-възвишени духовни състояния…

В 1971 г. тогавашният католикос-патриарх Ефрем II назначава отец Гавриил за настоятел на женския манастир Самтавро и вдига забраната му да служи.

Духовното наставничество и даровете на Духа

Отец Гавриил първоначално се настанява в една дъсчена барака на манастира, бивш курник. Помещението е изключително малко и ниско, между дъските зеят огромни луфтове, но старецът живее там и през зимата. Често го виждат да ходи бос по снега в най-големия студ. По време на цялата Страстна седмица от импровизираната му килия се чува силен плач.

Монахините бързо свикват с чудатостите на своя настоятел, както и с понякога суровия му начин на възпитаване в смирение. Те безпогрешно разпознават голямата и нежна любов, която излъчват сърцето му, погледът му, думите му – дори когато ги хока за нещо. „Любовта е над каноните и уставите” ‒ обича да повтаря о. Гавриил.

Става особено суров и непримирим, ако някой си позволява да осъжда своя ближен. „Ако видиш убиец, блудница или пък някой пияница, който се въргаля по земята, не го осъждай – казва старецът, – понеже Сам Бог му е отпуснал юздите, а твоите ги държи изкъсо. Ако отпусне и твоите, ще се окажеш в много по-лошо положение: може да изпаднеш в същия грях, в който осъждащ другия, и така да загинеш”. Монахиня Елисавета (Зедгинидзе) си спомня как един ден заедно с отец Гавриил тръгнали към манастира Джвари. По пътя отецът я накарал да купи водка и щом стигнали до църквата, извадил изпод расото бутилката и започнал да пие. Дал и на монахинята. А след това с радостен глас казал: „Браво, виждаш ли, никой тук не ни осъди. Тези всичките ще се спасят”.

Във всеки човек старецът виждал Божия образ, а с особена любов се отнасял към немощните и слабите. „Ненавиждайте злото, но човека, който го върши, обичайте и съжалявайте – казва той. – Може би този, който днес върши зло, чрез молитвата, сълзите, поста и покаянието утре ще се очисти и ще стане подобен на ангел – всичко е по Божията воля”.

Срещата със стареца преобръщала съдби, думите му винаги попадали в целта и променяли из основи живота на събеседниците му. За мнозина от тях тези срещи се превърнали в първи крачки към Христос и Църквата. Ето защо мълвата за монаха се разпространила из цяла Грузия и много хора идвали да го видят в манастира. Отец Гавриил обаче бягал като дявол от тамян от всяка хорска похвала и веднага започвал да юродства. Започвал да разказва как по цял ден яде и пие, живее по-добре и от фараоните и дори няма къде да прибере толкова много храна. Или пък се правел на пиян, сядал на пейката в двора с кана вино, преструвал се, че хем я крие, хем тайничко я надига.

Всички посетители посрещал на богато наредена маса и задължително поръчвал да донесат от „професора” ‒ така наричал червеното вино. Самият той не се докосвал до храната. „Аз се храня с вашата любов и присъствие” ‒ казвал. Ако обаче някой човек имал истинска нужда от помощ, отецът не се колебаел да яви дадените му от Бога дарби.

Веднъж по време на многолюден обяд след служба старецът попитал един мъж защо е извършил такъв тежък грях. Последвало неловко мълчание, човекът ужасно се смутил. Отец Гавриил с много такт и любов отиграл ситуацията, мъжът публично се покаял, а по-късно станал свещеник.

Известният грузински актьор Давид Гиоргобиани, изиграл една от главните роли във филма Покаяние, си спомня за една от своите срещи със стареца. Още щом прекрачил прага на килията му, монахът започнал да плаче на глас. Чувало се как сълзите падали по каменния под. „Какво се е случило, отче” ‒ попитал Давид. „Синко, та ти загиваш” ‒ му казал старецът, който безпогрешно, сякаш на рентген виждал вътрешното състояние на хората. Нежно го прегърнал и цяла вечер разговарял с него за смирението и за йерархията на целите, които си поставяме в живота.

Веднъж, докато си седял на пейка в двора на манастира, при него дошла една непозната, млада и много красива жена, облечена предизвикателно. Тя седнала в скута му, започнала да го милва и да му говори какъв е красавец. Обещавала отново да го посети. Старецът търпеливо изчакал да свърши нейното дърдорене и казал: „Ела, Маквала, пак ела”. Като чула името си, жената подскочила и бързо си тръгнала. На другия ден отново дошла в манастира, като не спирала да плаче и да иска прошка от отеца за своето предишно безсрамие.

Един монах попитал стареца какво е постът. „Сега ще ти обясня” – казал отецът и подробно разказал на монаха за всичките му грехове. От срам монахът не знаел накъде да погледне, паднал на колене и се разплакал. Старецът се усмихнал и му казал: „Сега отивай да ядеш”. „Не, отче, благодаря, но не мога” – отвърнал монахът. „Ето това е постът – казал старецът, – да помниш своите грехове, да се каеш и да не мислиш повече за храна”.

„Ако не изпълнявате Божиите заповеди, недейте да занимавате Бога с многословните си молитви. Той няма да ви чуе и молитвата ще ви се вмени в грях. Добрите дела отварят дверите на Рая. Смирението ни вкарва там, а любовта ще ни покаже Бога. Ако молитвата не е последвана от добри дела, значи тя е мъртва” – казвал старецът на многобройните си посетители.

Отар Николаишвили, духовно чедо на стареца, разказва, че един ден отецът го помолил да му донесе порнографско списание, само че не някакви детски картинки, а истинско, „живо като риба”. С голямо нежелание мъжът изпълнил послушанието. Други монаси научили веднага за случая и започнали да осъждат стареца. Отар изпитвал силно чувство за вина и точно тогава се сетил, че в сейфа му се съхраняват стари снимки с негов блуден грях. Веднага се прибрал в дома си и с изненада видял, че на една от снимките в кадър е влязла чиния с „жива риба”. Унищожил снимките, а два дни по-късно властите направили обиск в дома му, като отворили и неговия сейф. Снимките със сигурност щели да му донесат купища неприятности, ако старецът не го бил предупредил по този странен начин, с цената на своята репутация.

Запазени са множество свидетелства за дара на прозорливост, който старецът притежавал. Винаги, когато го проявявал, резултатът бил приближаване на човека към Христос, укрепване на вярата, подготовка за тежко изпитание или пък покайни сълзи. Старецът постоянно ходел пред Бога, във всичко, каквото правел или проповядвал, се стремял да изпълнява Божията воля и да следва закона на любовта. Любовта му към Христос била толкова огромна, че когато по телевизията давали някакъв филм за Христос, той ставал и отивал да целуне екрана.

Последната година и половина от живота си отец Гавриил прекарва на легло, със счупен крак и тежка форма на воднянка. На 2 ноември 1995 г., след като епископ Даниил приключил четенето на канона за разлъка на душата с тялото, старец Гавриил предал Богу дух.

На погребението му в манастира Самтавро се стичат десетки хиляди хора. Никой нямал сили да хвърли пръст върху тялото на отеца, завито по стар монашески обичай в брезент и положено в гроба без ковчег. Сипвали пръстта отстрани на гроба, та тя сама да засипе могилата.

Могилата на старец Гавриил се превръща в поредното доказателство, че Бог е Бог на живите, не на мъртвите и пред Него всички са живи. Стотици хиляди хора от цял свят постоянно се стичат на гроба на Божия подвижник. По молитвите на отеца и по Божията милост мнозина получават изцеление от тежки, нелечими болести или пък лъчът надежда внезапно нахлува в техния живот. До момента са описани и документирани няколкостотин случая на чудесни изцеления.

На 20 декември 2012 г. Светият синод на Грузинската православна църква канонизира преподобния изповедник и юродив Гавриил. Паметта му се чества на 2 ноември. Година по-късно, на 22 февруари 2014 г., е извършено пренасяне на мощите на светеца, които с литийно шествие бяха отнесени първо в храма Светицховели, след това в катедралния храм на Тбилиси, за да бъдат върнати за поклонение в храма на Самтаврийския манастир. Близо седемстотин хиляди души от Грузия, както и поклонници от цял свят са участвали в процесията.

Свети преподобни отче Гаврииле, моли Бога за нас!



 

За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 2 (89), 2014, с. 91-98 (бел. ред.).

[1] Мама на грузински означава баща, отец.
[2] На 18 август 2003 г. Синодът на Грузинската православна църква причислява архимандритите Йоанн Майсурадзе (1882-1957) и Георги-Йоанн Мхеидзе (1887-1960) към лика на преподобноизповедниците.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9d9ck 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме