Преди няколко месеца трябваше да се видим с отец Николай, за да обсъдим конкретни стъпки за решаване на многото натрупали се проблеми. Не успяхме да отметнем никаква работа. Отецът близо час ми говори за своето предстоящо погребение. Сподели за желанието си да бъде погребан в двора на храма, до благодетелката Йорданка Филаретова, която не пропускаше да спомене по време на Великия вход на всяка една Литургия, за нотариално завереното завещание, което си е направил, за парите, които е заделил за погребението си („да не тежа на моите близки“). Беше се погрижил и за подаръчета за неговите събратя, които ще дойдат на опелото му. Изповедният тон на разговора от време на време беше обагрян от специфичното чувство за хумор и самоирония на отеца. „Знам, – каза той, – че няма да дойдете много хора на опелото ми и няма да роните сълзи за мене, ама поне веднъж в годината, като обикаляте на Разпети петък около храма, ще се спъвате в мене и ще се сещате за отец ви Николай“.
На 27 юли тази година ни напусна всеотдаен духовник, взискателен и подкрепящ изповедник, близък приятел. Напусна ни цяла една институция в БПЦ.
Отецът беше от рядката порода свещеници-събирачи. Умееше да намери правилния ключ към най-различни хора – бедни и богати, неуки и превъзхождащи го по образование. Оценяваше ги по тяхната искреност и по доверието, което може да им се има. Който успееше да спечели доверието му, можеше да е спокоен, че дребничкият на ръст отец Николай ще застане пред него в труден момент и ще го защити. Без значение пред кого ще му се наложи да се изправи – викарен епископ, митрополит, патриарх или представител на светската власт. Мисля си, че всички протосингели и викарни епископи в Софийска епархия от последните тридесет години имат какво да разкажат по този въпрос. Отец Николай имаше дръзновението да изисква от тях или пък да изрази несъгласието си с тях по конкретен въпрос. Правеше това не от неуважение към духовния сан или „заради спорта“ – правеше го от ревност по Бога и православната вяра, правеше го, понеже възприемаше архимандрита, епископа и патриарха като съработник на нивата, която не е павлова, аполосова, максимова или пък негова, николаева, а е Господня.
С годините започна да побелява и оплешивява и външно все повече заприличваше на иконографския образ на св. Николай Мирликийски от нашия руски иконостас, което пък стана повод за постоянни шеги от наша страна, особено около Рождество, когато о. Николай като един истински Дядо Коледа раздаваше в продължение на половин час на децата от енорията торбички с всевъзможни лакомства, за които предварително се беше погрижил. Струва ми се обаче, че поведението и характерът му се доближаваха повече до този на св. апостол Петър. Отецът притежаваше нещичко от неговата простичка, безхитростна вяра. Нямаше афинитет към академичното богословие (често казваше: „На мене ми трябват вярващи хора, не богослови“), но безпогрешно разпознаваше искрената и дълбока вяра или пък сериозния проблем, с който идваха при него. И тогава даваше всичко от себе си – в молитвите, които отправяше, в маслосветите, които извършваше, в търпеливото изповядване… Ще е нужно време, за да съберем поразителните истории за невъзможните от медицинско гледище изцеления, за избавянето от тежки зависимости, за събирането на разделени… Всичко това се случваше под Покрова на Пресветата Богородица, към която отецът изпитваше гореща любов и имаше дръзновението да я моли за помощ, закрила и утеха.
Подобно на първовърховния апостол, на когото му беше дадено пръв да изповяда сърцевината на нашата вяра – „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“, така и на отец Николай понякога му се даваше по време на проповед или в частен разговор, покрай многото теми, които обикновено захващаше, да те срази, подобно на двуостър меч, с точните думи за тебе и твоята ситуация, тук и сега, и да те върне отново в същината на нашата вяра.
Подобно на нашия първовърховен апостол той също реагираше спонтанно, слушайки сърцето си. Може би мнозина си спомнят историята отпреди десетина година, когато журналистка със скрита камера посети няколко централни столични църкви, представяйки се за социално слаба самотна родителка, която има желание да кръсти детето си, но няма финансова възможност да го стори. Беше отпратена от свещениците в „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и „Св. Седмочисленици“. Единствено отец Николай реагира спонтанно, като ѝ каза, че кръщението е по-важно от парите и църковните такси и, щом няма възможност, той лично ще поеме таксата, дължима към Синода, трябва само да доведе детето. И така изми срама от столичното свещенство. В тази случка се прояви целият отец Николай.
Преди време отново ми се наложи да прочета Първо послание на ап. Павел до Тимотей. Покрай важните богословски теми за качествата, които следва да притежават епископите и презвитерите, покрай разсъжденията за института на дяконите и вдовиците, за отговорността на ръкополагащия, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, ап. Павел се обръща към Тимотей със следните думи: „Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания“ (1 Тим. 5:23). След първоначалното объркване си дадох сметка, че тук не става дума за рязка смяна на регистрите – от високо богословие към частен разговор с приятелски напътствия. Става дума за един и същи дух на пастирска грижа към брата и сестрата в Христос, която неизбежно включва загриженост за целия човек – както за чистотата на вярата, която той изповядва, така и за неговото душевно и физическо състояние. Отец Николай притежаваше тази автентична пастирска загриженост за повереното му стадо. Тя се проявяваше не само в духовните напътствия (а понякога – строгост и взискателност), но и в отношението му към „дребните“ детайли, като това да поздравява лично за техните празници енориаши от храма, да се радва на техните радости и да скърби с тях при тежко изпитание, да подкрепя тихомълком хора, изпаднали в затруднено положение. И най-важното – хората, с чиито радости и беди се беше сблъскал, влизаха в неговата молитва пред Бога, т. е. влизаха и оставаха в сърцето му. Ето защо винаги, когато беше чредник и служеше Литургия, службата продължаваше десетина минути по-дълго заради десетките имена, които изреждаше по време на Великия вход: на починали духовници и православни християни, на боледуващи и минаващи през изпитания, на благодарящи за неизказаната Божия милост, посетила тях и техния дом…
Отлично знам, че имаме краен брой думи, които можем да изречем до края на земния си живот, имаме и ограничен брой ситуации, в които можем да споделим своите чувства към близък човек. И постоянно го забравям.
На 2 юли тази година отец Николай и отец Живко отслужиха водосвет за успешното завършване на учебната година в Енорийския център. Курсистите по иконопис и дърворезба бяха подредили прекрасна изложба с изработеното от тях през годината. Отец Николай произнесе кратко и докосващо слово, след което импровизирано ми даде думата. Обърнах се с няколко думи към препълнилите залата курсисти, след това благодарих от сърце на всички преподаватели в Енорийския център за всеотдайния им труд и за съвместната ни работа, която с мнозина от тях продължава вече две десетилетия, и се извиних, че вероятно пропускам някого. Отецът ме погледна с характерния си присвит поглед, усмихна се, посочи с пръст към себе си и каза: „Мене ме забрави!“. Така, благодарение на моята разсеяност, три седмици преди да ни напусне, успях публично да се обясня в любов на моя отец и да му благодаря за огромното доверие, силната подкрепа в трудни моменти и за това, че, работейки заедно в продължение на двадесет и пет години, останахме приятели.
Почивай в мир, отче!
