Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
Радостина АнгеловаСкъпи приятели от сайта „Двери на Православието”,

Иска ми се да поставя на обсъждане една тема, по която за съжаление твърде малко се дискутира в БПЦ – социалната дейност в Църквата или т. нар. на църковен език „дякония”. От срам ли, от инертност ли, от липса на ясни идеи и опит какво точно да се прави ли... не знам. Но е факт, че по тази тема най-често се говори с половин уста, а още по-малко пък се прави нещо. Да, хората, които се интересуват поне малко от темата, може би знаят за Дневния център за деца с увреждания към Фондация „Покров Богородичен”; за Дома за безпризорни на о. Иван от Нови хан; за неколцината свещеници, които обгрижват наркозависими; от време на време четем за летни лагери за деца сираци в някои манастири, организирани от хора с добри сърца; научихме и за заниманията по вероучение за деца с увреден слух; за една-две трапезарии за бедни и други тук-там инцидентно случващи се инициативи, но те са по-скоро изключения, а не обичайно развиваща се дейност в нашата Църква. Напоследък за нея се говори най-често когато избухне скандал (които не бяха малко в последните години – последният от тях прозвуча особено зловещо – изгонените от Троянския манастир хора с увреждания), а социалната й дейност си е направо „бяла лястовица” дори в църковните, да не говорим в светските медии...

Когато пък чуя от интелигентни и образовани, при това вярващи хора,  реплики от рода на: „Това не е работа на Църквата. За тази цел са създадени светски организации, работа на Църквата е да проповядва вечен живот” или „Православната църква няма традиции в тази сфера” се вбесявам. Забравихме ли думите на Христос, който казва: „... гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте... доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:36, 40). И светите отци на Църквата са изпълнявали достойно тази Христова повеля и са строили болници, странноприемници – мнозина от християните знаят за «василиадите» на св. Василий Велики; знаят за «агапите» – трапезите на любовта, на които са се събирали средства за бедните; знаят и за дяконите и дяконисите в древната Църква, занимавали се със социална дейност и катехизация.

Да, вярно е, сега има много светски благотворителни организации – някои от които работят почтено, други може би спекулират с човешкото страдание, но това е друга тема... А защо и Църквата да не се грижи за страдащите? Защо и тя да не даде пример на обществото как се работи по християнски? Или може би защото трудно се извличат дивиденти от подобна дейност (освен морално удовлетворение), за духовенството, а и за миряните е по-лесно да си мълчат, да се занимават единствено с богослуженията (там, където ги има – в много села и малки градчета  пустеят храмове, дори богослужения в тях липсват!), а каква ти дякония... Но дори в малките селски енории свещеникът може да каже: «Дайте да помогнем на баба Пена да си почисти къщата и градината, да й купим хляб, защото е стара и не може», «Дайте 3-4 пъти в годината да събираме запазени дрехи за нуждаещите се и да им ги раздадем», «Хайде да посетим децата или възрастните от близкия социален дом и да ги зарадваме, да се помолим за тях». Възможности – много. А за по-мащабните инициативи биха могли да се търсят и спонсори. Когато има ясни идеи и цели, средства се намират...

Разбира се, социалната дейност в Църквата не трябва да измества основната й мисия – да се грижи за спасението на душите ни: «... защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?» (Мат. 16:26), но би могла да я допълва. Когато човек страда или се чувства самотен и изоставен, той лесно би могъл да изгуби и вярата си. Лесно е да кажем на някого: «Вярвай. Господ ще ти помогне». Но нали за да повярва, човек трябва да се почувства обичан, достоен и ценен! Христос и Неговите апостоли не премахнаха страданията, не излекуваха всички болни и не нахраниха всички гладни, но на тези, които се обърнаха към тях, помогнаха! Заръчаха и на нас да правим същото.

Винаги съм се удивлявала от факта, че в православни страни като Русия, където комунизмът и атеизмът властваха по-дълго, правят повече по отношение на социалната дейност в Църквата. Ежедневно чета в руските православни сайтове за Дневни центрове,  социални трапезарии, приюти за сираци, за църковни милосърдни братства, хосписи... Да не говорим пък за другите християнски общности. Какво пречи и в нашата църква  това да се случва по-широко? Аз съм с двигателно увреждане, живея във Варна и посещавам светска неправителствена организация, която работи с хора като мен – варненският филиал на Националния център за социална рехабилитация. Една медицинска сестра идваше като доброволец при нас, след известно време тя замина да работи във Великобритания и изпратила дребна сума пари, но от сърце, на една от социалните работнички с молба да ни купи нещо. Ние поискахме няколко икони, поставихме ги в една от стаите, бяха осветени от свещеник и сега от време на време влизаме там, за да се помолим... Известно време при нас идваше и млад свещеник да ни преподава православен катехизис – това беше още през 2003 г, след това група от нас посетихме няколко беседи в един от варненските храмове – «Св. архангел Михаил», който беше адаптиран, за да можем да го посещаваме. Въпреки че тези срещи вече не се осъществяват, пазя добри спомени за тях. След това по различни проекти, бяха адаптирани и други два варненски храма – Катедралният «Успение Богородично» и «Св. Николай». Пиша тези редове, за да дам пример и на други духовници и миряни, които желаят, да се заемат с подобни инициативи.

В нашата НПО си организираме екскурзии през летния сезон (Община Варна ни помага със средства за гориво, за което изказвам личната си благодарност), посетили сме много манастири и красиви кътчета из България. Слава Богу, не са ни гонили като групата младежи, посетили Троянския манастир, посрещали са ни с внимание и разбиране. Но е факт, че немалка част от църковната общност смята, че сме «грешници» – болестите и уврежданията у нас се възприемат по-скоро като Божие наказание, а не като възможност за израстване; че много от храмовете и манастирите са недостъпни за хора с двигателни затруднения; че малцина от нас, вярващите, които имаме подобни проблеми, участваме активно в църковния живот (и аз не мога да се похваля с това, за съжаление). И че предубежденията и нагласите се променят най-трудно...

А нас ни има. И ни се иска по-често да сме сред вас – в училищата, в магазините, в обществения транспорт, на работа или в храмовете. Ние не искаме много: една усмивка, отворена врата, стол, за да седнем... И не упреци или милозливост, а човешко отношение.

Бог да е с всички нас!

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xkqqp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.