Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (118 Votes)
1_86.jpgТемата, която избрах за днешната ни беседа е „Остави детето си на мира”. Дори да нямаш деца, това е част от една по-обширна тема, която засяга въобще липсата на натиск, на насилие в живота ни. Можех да я озаглавя „Остави човека на спокойствие”, тоест не притеснявай другите хора.

Когато през 1986 година за първи път отидох в Света Гора, попитах един монах в скита „Света Анна”:

-  Отче, какво правиш тук, деца нямаш, не строиш къщи, не работиш в някой завод, какъв е твоят принос в света?

Тогава бях малък. Той ми отговори:

- Виж, аз имам много страсти и немощи и постоянно се ядосвам, нервирам се, имам тежък характер. Моят принос към вас, които сте в света, е, че ви оставям на мира, не ви обременявам с моите страсти и немощи, което не е малко. Ако живеех близо до вас в града, щях да ви уморявам с това, което нося в себе си, с моя труден характер. Сега поне не безпокоя никого. Тук съм, в моето безмълвие, в моите грешки, в моите грехове, но ви оставям на мира.
Тази фраза е много значима и притежава голяма сила в живота - да чувстваме, че не дразним човека до себе си, не го изморяваме в живота, не го притискаме. Дори да искаш да говориш на другия за добри неща, когато го правиш с натиск, това е дразнещо. Колко страшно е, например, някой да ти казва да постиш, да се молиш, да ходиш на църква - все хубави неща, но го прави по начин, който те притиска, дразни и затруднява. Това искам да кажа – остави другия на мира, да го разбере това по един естествен, красив начин, не принуждавай хората да вършат нещо насила, не ги дразни.

Вече изминаха 22 години, но онзи подвижник продължава да прави същото - пребивава в безмълвие, влязъл е в кошера на своята душа, събрал е меда в своя живот и сега хората сами го молят за помощ и казват:

- Дай ни, кажи ни, говори ни, седни да разговаряме, искаме да те докоснем, да вземем сила от твоята душа, искаме да се изповядаме при тебе!

Той не безпокоеше никого, а сега хората го безпокоят и го търсят. Защо? Защото има какво да им предложи. Когато безпокоиш другите и им оказваш натиск, ти не създаваш у тях нито спокойствие, нито тишина, нито ги убеждаваш да променят живота си. Човек не променя живота си насила, нито детето си, нито жена си, нито мъжа си, нито колегата си. Не можеш да наложиш доброто на другите, а само на себе си. Затова и нашите думи много пъти не биват чути, не убеждават и не въздействат върху  другите хора. Остави детето си да порасне тихо и спокойно. Стани и ти по някакъв начин отшелник, исихаст;  нищо, че си в града, вкъщи си, но живей малко сякаш си монах. Тоест, занимавай се малко със себе си, с обработването на твоята душа, така че това, което събереш – спокойствието, тишината, покоят, щастието да се прелеят и предадат на твоето дете без много думи и без много намеси в неговото поведение, чрез които предизвикваш неговото раздразнение.

По принцип, когато оказваме натиск върху някого, това преди всичко показва, че ние, които вършим това, не сме щастливи. Когато притесняваш някого, за да го убедиш насила в своята правота, означава първо на първо, че това, което правиш, не изпълва тебе самия. Човекът, който се насища с това, което върши, не притиска другите. Той е щастлив. И питам - дали децата ти, мъжът ти или жена ти, другите, виждат да сме щастливи в това, което правим? Например отиваш на църква - дали този църковен живот те прави щастлив? Изпълва ли те с мир? Ако е така и ти утихваш, без да говориш на детето ти, това ще се прояви, детето ще го разбере. Когато се изпълниш с щастие, ти не искаш да му кажеш насила "Ела и ти на църква!". Не го караш насила, не го дразниш, а му го предлагаш, показваш му го, не го принуждаваш, а се чувстваш щастлив:  "Не ме интересува дали моите роднини, съседите ми искат да отидат на църква - въпросът е аз, който отивам като свещеник, като християнин – дали съм щастлив? Ако съм щастлив,  те ще видят това, ще видят щастието на моето лице, в моите думи и в моето поведение. Аз не мога да вкарам никого в калъпа на собствения си живот. Дори Бог не иска това, дори Той не го прави".

Христос вървял с учениците Си и в един момент някои от тях, от многото ученици, които имал,  - не били само дванайсетте, имало и други случайни -  си тръгнали от Него и не се върнали обратно, за да останат  Негови ученици. В онзи час Той се обърнал към дванайсетте и им задал въпроса, който, ако ние зададем на децата си, не знам какво ще ни отговорят. Господ им казал:

- Да не би и вие да искате да си тръгнете?
Искате ли да си тръгнете от Мене?  И вие? Тези тръгват, виждате ли ги? Искате ли да си тръгнете? И тогава св. ап. Петър Му казал:

-  Господи, къде да отидем, след като Ти си най-добрият Учител! След като до Тебе нашата душа се успокоява, утихва до Тебе, как ще си тръгнем?

И Господ казва:

- Аз искам да останете с Мене, но да останете свободно. Не искам да ви карам насила.

Много пъти в училище в часа по религия питам децата:

-  Деца, иска ли някой да си тръгне? Аз искам да останете, не защото се плашите от отсъствието, понеже така трябва, не защото ще ви заплаша с лоша оценка, тъй като, ако ви принудя и вие следите какво говоря само от страх за оценката, значи съм се провалил!
Кой от нас може да каже на детето си:

- Детето ми, не те държа до себе си, понеже съм баща ти, майка ти и законът позволява да те задържа и да правя с тебе каквото искам, докато навършиш 18 години, а защото искам да се чувстваш щастливо до мене. Можеш ли да останеш? Искаш ли да останеш? Ако те оставя свободно, ще си тръгнеш ли? Днес вечерта, например, ще останеш, защото се страхуваш, че ще ядеш бой, ако излезеш, или се радваш, че ще сме заедно?

Това е целта и тя не се постига лесно, но Бог това иска и това прави, не принуждава никого. Поискахте и дойдохте и ако някой иска, ще си тръгне. Бог иска свободно да правиш това, което искаш.

Когато блудният син казал на баща си: "Искам да ми дадеш моя имот и да отида да живея, както аз искам!", баща му, въпреки че  дълбоко в себе си не желаел това, изпълнил волята му: дал му дела от имота и му казал: "Детето ми, аз те обичам, но любовта не означава принуда".

Не можеш да искаш от някого да те обича насила. Това не е любов, не може мъжът да кара жена си да го възлюби насила или обратно, и  бащата – детето. Любовта е нещо, което трябва да излиза отвътре навън, тя не се налага, следователно човек може само  да бъде вдъхновен за нея. Бащата на блудния син казва:

- Вземи парите си, имуществото си, но вътре в себе си зная, че толкова силно съм те възлюбил, че където и да отидеш, като мене няма да намериш. Ще живееш в разпътство, в блудство, ще се забъркаш, но някога ще се върнеш при мене. Аз искам да те задържа, но как да те задържа? Да те затворя насила вътре? Не става.

И баща му направил това – оставил го свободен. Защо? Защото сам бил спокоен и сигурен за любовта, която имал към детето. Когато си спокоен в това, което правиш, първо на първо ти самият се успокояваш. Когато в къщата им има смут, нерви и караница за неща, които са добри, тогава тези добри неща престават да бъдат добри. Не можеш да се караш за детето си за нещо, което прави. Например детето прави една злина и ти правиш други десет злини с кавгата, която вдигаш вкъщи, за да се промени детето - така казва майката. Ама едното зло не се поправя с ново зло. Затова и казваме – ти направи първата стъпка, ти стани щастлив и удовлетворен от начина, по който живееш.

Нека ви кажа нещо крайно, което направил един светец, когато отишъл вкъщи и  видял жена си да го мами. Той бил свят, обичал жена си, но знаел, че любовта не може да се налага, тоест той искал  тя да го обича, но тя не го обичала и правила това, което правила. Когато я видял да блудства, той й казал:

-  Такава ли си? Не ме ли искаш? Сбогом! Тръгвам си.

Той отишъл и станал ученик на св. Антоний. Това е преп. Павел Препрости, велик подвижник и велик чудотворец в Църквата, който изгонвал бесове. Той толкова много обичал жена си – се казва в житието му – че уважил нейната свобода дори  да съгреши, той не можел насила да я накара да го обикне, но дори не я намразил, дори не я заставил. И какво казал: Въпросът е аз какво ще правя със себе си. Ако трябва да се разболея заедно с тебе, за да ме обикнеш, ако трябва да се разболея, за да те заставя да станеш такава, каквато аз искам, това няма смисъл. Станал и си тръгнал, както пише: "Аз ще стана свят. Поне да спася себе си!"

И това е великият принос. Затварянето в себе си в добрия смисъл, тоест да се грижиш за душата си, за мира на вътрешния свят, това не е презрение към другите, а помощ за тях, защото им предаваш  това спокойствие и мир, докато кавгата, която правим привидно, за да  помогнем, не е помощ.

Натискът също показва наши вътрешни празноти. Имаме много празноти, които често пъти не  признаваме. Не признаваме, че имаме собствени проблеми и се нахвърляме върху другите... А можем да отидем при духовника и  искрено му кажем:

- Отче, знаеш ли нещо? Реално не детето ми е виновно, реално имам собствени тревоги, карам се с мъжа си, късам се от нерви, пречи ми нервната система, наследствената обремененост и си го изкарвам на детето, като го притискам.

Много пъти жените и майките казват това в момента на искреност:

- Отче, сега, както си говорим, детето какво е виновно - че слуша всичко и му крещя и му оказвам натиск? Другаде е вината. Случи се нещо между нас с мъжа ми, скарахме се, не се разбрахме, с него не мога да споря, защото крещи и има така да се каже по-голям юмрук. Аз пък на детето му  нареждам какво да прави, крещя му и му опъвам всички нерви, като уж го правя за негово добро.

Този вид натиск показва, че  самата майка много пъти има вътрешна празнина, има свои проблеми. Никой не ни е виновен, че не сме щастливи. Нито  детето, нито мъжът, нито жената. Всеки има отговорност за нивата на собствената си душа. Бог мене ще попита:

- Ти – беше ли щастлив? Беше ли щастлив, доволен в живота си? Аз не те карам да спасиш целия свят.

Най-хубавият принос в този свят е да имам нещо здраво в себе си и да мога да го дам на теб. Но за да го имам, трябва първо да се поизморя. Имаме и много егоизъм. И знак за нашия егоизъм е склонността да налагаме своето мнение. Имам егоизъм. Мисля, че всички хора имаме егоизъм, искаме да бъде по нашата воля и откриваме  грешки, тоест винаги другите са виновни:

- Трябва да се промениш, не си изряден, поведението ти не ми харесва, трябва  да се поправиш!

Когато виждаше грешки, старец Паисий никога не налагаше нещо на другите. Винаги прехвърляше грешките върху себе си, въпреки че не беше виновен. Например казваше:

-  Аз съм виновен!

- Ех, отче, как ти си виновен? След като  тези, които дойдоха, са непознати. Ти какво си виновен за тях?

- Ако аз бях добър, те нямаше да се карат сега.

Веднъж двама съпрузи се разведоха, те му казаха за това и той вместо да започне да им чете проповед и да ги кара да се разкаят, каза:

- Аз съм виновен, че се разведоха, защото, ако имах здрава връзка с Бога и се бях помолил, те нямаше да се разведат... Къде е молитвата? Аз нямам смирение Бог да ме чуе.

Той не налагаше нищо на другите, само на себе си, себе си искаше да поправи и винаги казваше, както всички светци:

- Аз имам проблем, не другият.

Нито детето ми, нито мъжът ми, нито жена ми. Всеки трябва да каже за себе си:

-   Аз имам проблем. Да потърся вината в мене, а не в другите и да им създавам проблеми в живота.

Много е хубаво, когато послушанието и уважението съществуват в нашия дом. Но всичко това ти не можеш да го изискваш от другите, а само да ги вдъхновяваш за това. Не можеш да претендираш и да казваш, както казват много бащи:

- Ще ме слушаш!

Той удря по масата, детето трепери и му казва:

-  Ще правиш каквото  искам, защото тук аз съм баща ти! Точка по въпроса! Ще правя с тебе каквото искам, докато станеш на осемнайсет години!

И има деца, които казват в себе си:

- Един ден ще стана на 18 години! Ще ти покажа тогава какво ще стане!
И скришно проявяват търпение, държат това в себе си и когато намерят удобен случай да си тръгнат от дома, го правят. Зная едно дете, което каза на баща си:

- Хайде, чао! Ти сега вече не можеш да правиш каквото искаш с мене, вече  съм  на 18, пораснах!

И стана и си тръгна.

Едно принудително и безуспешно възпитание. Детето ще завърши лицея, ще завърши училището, ще излезе в живота, въпросът е какво прави, когато излезе в живота. Докато е до теб, ти се правиш на учител и го заставяш. Когато започне да води собствен живот, ще пости ли? Когато отиде да учи в Англия, ще ходи ли на църква? Там, където ходенето на църква ще има стойност. Защо? Защото ще го прави сам, ще бъде нещо, което е избрал, което е решил, за което е казал:

- Мога да спя, мога да осъмна, мога и да отида на църква и избирам църквата. Или избирам да отида на разходка, но сутринта ще отида на църква.

Това възпитание има стойност, а не принудителното възпитание. Това е целта и тя не се постига лесно.

Свободата, която вдъхваме около нас,  е превъзходна черта и този, който я има, създава отмора в душата на ближния и кара другия до нас да се чувства свободен, а  не, че се задушава, че не може да каже свободно мнението си, като се страхува, какво ще чуе от нас. Например жената да може да каже на мъжа си нещо, което мисли, нещо, което й е дошло наум. Има жени, които понякога треперят, ако трябва да говорят, да изразят някакво мнение пред мъжа си, защото мъжът не търпи това много-много, не иска да чуе, иска да наложи своето. Това не е дух на свобода, а натиск, не оставяш душата на другия до тебе да разцъфти спокойно. Тръгваш да създаваш семейство, имаш мечти, казваш  колко хубаво ще прекараме, ще се радваме,  ще развием силите си, ще разтворим криле и не след дълго започва животът, рутината, умората и душата се свива. Има жени, които прекарват живота си, ще използвам израза, малко мъченически, проявявайки голямо търпение, като казват:

- Как животът ми стигна дотук? Да не мога да бъда себе си, да не мога да кажа какво мисля, да не мога да изкажа мнението си, съпругът ми да не го зачита?

Велико нещо е да можеш да слушаш различни възгледи. Децата, които ми харесват повече в клас, са тези, които ми опонират, които не приемат това, което казвам, те ми харесват повече, отколкото тези, които приемат всичко без изобщо да протестират. Така, формално, каквото кажа - „Да!”. Не искам да чувам винаги „Да!”, а  да ми кажеш защо  казваш „Да!”. Когато едно дете сподели своето мнение, въпреки че  то е различно, ти си спечелил нещо много велико, спечелил си неговото доверие, то се открива пред тебе, въпреки че не се съгласява с тебе, понеже то е могло и ти е казало друго мнение и това означава, че то не трепери пред тебе, означава, че не се страхува  от тебе. Нима това не е хубаво? Кого предпочиташ - съпруг, който седи пред тебе мълчаливо, но вътре в него неговият помисъл се задушава, блуждае и казва хиляда неща, или този, който ти казва просто:

- Отче, това, което казваш, не го приемам, изглежда ми трудно, имам друго мнение.

- Кажи го! Да говорим! Не се бой от мене! Да можеш да кажеш твоето мнение, и аз да ти кажа това, което Църквата казва, и ако те убедя, добре. Ако не те убедя, не пречи. Животът ще те убеди.  Ще си тръгнеш от мене, ще живееш живота си, ще вършиш греховете си, ще правиш каквото искаш, аз съм ти казал правилното и самият живот ще те поучи. Не мога обаче да те преследвам. И не мога да ти налагам насила това, което казвам, макар и да е истина.

И най-хубавото нещо да кажеш, другият свободно трябва да го приеме и да се съгласи с него. Който иска, да върви след Мене (Марк 8:34) – мислили ли сте някога колко страшно нещо е това?

Днес кои отидохте на църква? Искам да ти кажа колко си силен. Бог иска всички да отидем на църква, но ние сме толкова свободни пред Него, че Му казваме:

-  Аз днес не искам да отида на църква, защото ми се спи. Не искам да ходя на църква, защото ме мързи, не искам да ходя на църква, защото. . . така, не искам.

И Бог какво прави? Пак те обича. Очаква. Нима Той ти е навредил? Нима те е наказал? Нима ти е сторил някакво зло? Нищо.  Дишаш, имаш пулс и Бог казва:

-  Не дойде на църква, но Аз те обичам. Искам да дойдеш на църква, но искам ти да го поискаш! Искам да дойдеш свободно.

Харесва ми изключително много, когато млади хора идват на изповед доброволно. И питам някой:

- Кой те доведе? Майка ти, баща ти?
- Никой!

Има едно дете, което скришно идва на изповед, никой вкъщи не го знае, изповядва се от осем години и родителите му изобщо не знаят. То идва доброволно. Майка му не го оставя, и родителите му друго знаят, че отсъства и прави други неща, а той идва близо до Бога. Той го иска и идва. Това има голяма стойност. Има и други, които идват насила, но това не ми харесва. И Бог това иска – свободното, а не по принуда, защото принудата е откровен ад. Ако насила те сложа в рая, ще се чувстваш като в ада. Затова Христос е казал:

- Ако искате да Ме обичате! Аз искам да Ме обичате, но искам свободно да Ме обикнете!

Много пъти ни липсва вяра в Божия промисъл и затова стоварваме всичко върху нас, стресираме се и си казваме:

-   Ако аз не направя нещо у дома, домът ще загине. Ако не се скарам, детето ми е загубено. Ако не кресна,  жена ми не се поправя. Мъжът ми не се променя.

И мислиш, че ти ще промениш другия. Смятаме, че имаме голяма сила, че влияем на тези около нас, че ще кажеш нещо и ще промениш детето си. Не ти променяш детето си. Бог ще промени детето ти.  Божият промисъл ще промени детето ти. Къде е детето ти в този час? Къде е мъжът ти в този час? Някой твой познат? Ние не знаем  какво правят, но Бог е близо до тях. Не можеш да преследваш твоя човек по телефона:

- Къде си, какво правиш? Колко стана часът? Кога ще се върнеш?
И мъжът или жената да имат тази ужасна несигурност да не би да не ме обича, да не би да мисли нещо друго. Въпросът е да се довериш на Бога и вътре в себе си да кажеш:

-  Боже мой, поверявам в Твоите ръце човека, когото обичам!
Да вярваш, че Бог се грижи за твоя човек, да го повериш в Божиите ръце и да се успокоиш. Да се успокоиш и ще видиш, че Бог няма да го изостави.

Ще ви кажа нещо смело, което направил старец Порфирий, когато един човек отишъл и се изповядал. Той изповядал всичко с изключение на едно, което било най-сериозното в  неговия живот. Той живеел в Атина и не бил верен на жена си, хойкал насам-натам, имал и деца-студенти. Това обаче не го казал на изповедта. Старец Порфирий не му казал нищо, а накрая го попитал:

- Приключи ли с изповедта?
- Приключих.

Той му прочел опростителната молитва. Човекът бил готов да си тръгне, отворил врата и старец Порфирий му казал:

- Да ти кажа и нещо друго.

Той се обърнал. Мислел си: „За щастие се отървах, дето казват, че бил свят, но мене не ме усети, за щастие не усети това, което крия” –И тъй, старец Порфирий му казал:

- Да ти кажа и още нещо. С тази, с която обикаляш, да не ходиш в Атина, в хотелите, защото може да те види някой от синовете ти, който учи и детето ще се наскърби изключително много, ще се нарани. След като правиш това, което правиш, върви далеч, никой да не те види, детето ти много ще се нарани.
Той загубил ума и дума и казал:

- Отче,  как разбрахте това?

Първо му направило впечатление, че старецът не му казал греха му,  а го уважил. Насила  дори изповед не става. Насила да кажеш – ако не иска?! Ти трябва да го искаш и да го кажеш.

Второ - че когато му казал своите грехове, той не му се скарал.

И трето, не просто не му се скарал, а дори го улеснил - казал му как да греши,  тоест му казал, след като правиш това, което правиш, внимавай поне да не скандализираш детето си.

Защо старец Порфирий направил това? За да го остави? Първо на първо аз не бих могъл да направя това, трябва да си свят, за да кажеш това на някой човек. Да знаеш какво ще стане и Бог да те просветли. Старец Порфирий обаче казваше:

-  Заедно с това, което ще кажа, ще отправя и много усърдна молитва към Бога и Бог няма да го остави, а ще му помогне.
И наистина, този човек променил живота си, върнал се обратно, застанал на колене, изповядал всички тези грехове, плакал и му казал:

-  Отче, трогна ме с това, че не ми се скара! Трогна ме, че не ме притисна. И понеже не ме притискаш, сега сам ще принудя себе си, за да се променя.  Това ми харесва при тебе – че ми помагаш, без да се караш!

Колко хубаво нещо е да се караш на някого, без никога да му скараш! Колко хубаво нещо е да гледаш някой, който по очите ти разбира какво му казваш, без никога да му го казваш и да чувстваш, че си обвит в мрежа на любов, без никога да усещаш натиск. От друга страна, да го обгръщаш с любовта си, но и да го оставяш да излезе. Където и да ходи, пак при тебе ще се върне. Защото благостта на твоята душа със сигурност ще го спечели. Това   направил и старец Порфирий. Този човек променил живота си без натиск. Колко хубаво нещо е това! Никой да не ни заставя. Да се чувстваме свободни в Църквата и да се подвизаваме както казват светците – от любочестие, казвайки:

- Имаме такъв Бог, Който  вижда всичко, не ме наказва и ми дава години, дава ми възможности, дава ми нови удобни случаи, а  аз да бъда така неблагодарен ли, бре, детето ми? Не става да имаш такава неблагодарност.

Бог е добър, не е някакво страшилище, не е някакъв  бог, който те притиска.

Минавах през един квартал. Една  баба хранеше внучето и отброяваше хапките:

- Яж яденето, за да те обича дядо!

И аз  й викам:

- Ако детето не яде, повече ще те обича, защото е станало огромно. Надебеляло е, остави го малко да не яде.

Други казват:

-  Ако не ядеш, няма да те обичам!

С други думи, дори в Църквата има подобно възпитание. Един строг понякога бог, който ни се кара, като чудовище и ни кара да треперим. Това не е нашият Бог.

(следва)
Превод: К. Константинов



Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/83qx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.