Мобилно меню

4.9969696969697 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (660 Votes)

Продължение от Глава четвъртаSveti Antonii Veliki

ГЛАВА ПЕТА

Но понеже се видял обезпокояван от мнозина и не бил оставен да живее в отшелничество, както искал по своето раз­биране, а и като се боял да не би да се възгордее от делата, които Господ вършел чрез него, или пък друг някой да помисли подобно нещо за него, решил и тръгнал да оти­де в Горна Тиваида при хората, които не го познавали. И като взел от братята хляб, седнал на брега на р. Нил и гледал дали ще мине някой кораб, за да се качи и да отиде с него.

Докато размишлявал по този начин, един глас дошъл до него от­горе: „Антоние, накъде отиваш и защо?“. А той, като чул гласа, не се смутил, понеже бил свикнал да бъде викан та­ка, и отговорил с думите: „Понеже не ме оста­вят на спокойствие тълпите, затова искам да отида в Горна Тиваида поради многото главоболия, които ми при­чиняват тукашните хора и особено понеже искат от мене неща, които са свръх силите ми“. А гласът му казал: „Ако ис­каш да имаш истинско спокойствие, иди сега по-навътре в пустинята“.

А когато Антоний запитал: „Но кой ще ми покаже пъ­тя, понеже не го познавам?“, веднага гласът го насочил към едни араби (коптите, потомци на древните египтяни, разграничават себе си от арабите както по историята си, така и по културата си, бел. ред.), които тъкмо се готвели да пътуват по този път. Като отишъл и се приближил до тях, Антоний ги помолил да отиде с тях в пустинята. А те, като по на­реждане от провидението, го приели благосклонно. Той пропъ­тували с тях три дни и три нощи, докато дошъл до една много висока плани­на. Под планината извирала бистра вода, сладка и много студена. А отвън имало едно равно поле с няколко финикови палми, които давали плод без човешка грижа.

*   *   *

Антоний, доведен от Бога, обикнал място­то. Защото това било същото място, което му пока­зал Онзи, Който му говорил при бреговете на реката. И в началото, като получил от спътниците си хляб, оста­нал в планината самичък, без да има някой при него. За­щото най-сетне достигнал до онова място, което разпоз­нал като свой собствен дом. А самите араби, като видели усърдието на Антоний, после нарочно минавали по този път и с радост му носели хляб. Но и от финиковите пал­ми имал оскъдна, но евтина храна. Подир това, когато братята научили мястото, те, подобно на деца, ко­ито помнят своя баща, се грижели да му изпращат храна.

*   *  *

Когато обаче Антоний осъзнал, че за този хляб някои там се мъчат и се трудят, съжалил за монаси­те, поразмислил в себе си и помолил някои от идващите при него да му донесат мотика и брадва и малко жито. И като му донесли всичко това, обиколил земята около планината, намерил едно много малко подходящо за цел­та място и почнал да го обработва. А понеже имал достатъчно во­да за напояване, той посял житото. И това правел всяка година, като получавал оттам прехраната си. Радвал се, че по този начин не ще отегчава никого и че във всичко се пази да не тежи на другите. След това обаче, като виж­дал, че някои пак идват при него, посадил и малко зелен­чук, за да може идващият да има малко облекчение в усилията си от тежкия път.

*   *   *

Но в началото животните от пустинята, които ид­вали да пият вода, често му повреждали обработеното и посятото. Антоний уловил кротко един от зверове­те и казал на всичките: „Защо ми вредите, когато аз не ви вредя? Махнете се и в името Господне не се прибли­жавайте до тези места!“. И от това време нататък, като изплашени от заповедта, вече не се доближили до мястото.

Така живеел той самичък във вътрешността на планината, посвещавайки свободното си време на мо­литва и на духовно упражнение. А братята, които му прислужвали, го помолили: като идват всеки месец, да му донасят маслини, леща и дървено масло. Защото вече бил старец.

*   *   *

Помолен веднъж от монасите да слезе при тях и да ги навести за някое време, той пъ­тувал с монасите, които дошли да го посрещнат, а на една камила натоварили хлябовете и водата. Но тази пустиня била ця­лата безводна и въобще нямало никаква вода за пиене освен само в онази планина, къ­дето била неговата обител. И понеже липсвала вода по пътя им, а била голяма горещина, всички рискували да се изложат на опасност. Затова, след като обиколили много мес­та и не намерили вода, те не можели да вървят по-нататък и легнали на земята. А камилата оставили да си върви, като се отчаяли за себе си.

*   *   *

Старецът обаче, като видял всички в опасност, дълбоко се наскърбил и в мъката си се отстранил малко от тях. Там коленичил, вдинал ръцете си и започнал да се моли. И веднага Господ направил да бликне вода там, де­то бил застанал да се моли. Така че, след като пили, всич­ки се съживили. И като напълнили стомните си, потър­сили камилата и я намерили. Случило се, че въжето се завило около един камък и се задържала на това място. Тогава я завели и напоили, сложили стомните върху нея и преминали останалия път невредими.

*   *   *

И като стигнал до външните манастири, всички го гледали и поздравявали като баща. А той, като да но­сел от гората някакви провизии, посрещал ги с топли думи, както се поср­ещат гости, и им се отплащал с помощ. И пак имало радост в планината и съревнование за напредък и насърчение в общата вяра. Пък и той се радвал, като виждал, от една страна, усърдието на монасите, а от друга – своята сестра, която била остаряла в девство и била също така ръководителка на други девици.

След няколко дена той пак си отишъл в планината. И тогава мнозина дошли при него. Дори някои, които били бол­ни, се осмелили да се качат. И на всички монаси, кои­то дохождали при него, давал постоянно този съвет: Да вярват в Господ и да Го обичат, да се пазят от нечисти помисли и от плътски удоволствия, да из­бягват празнословието и да се молят непрестанно.

Следва

Откъс от книгата на ставрофорен иконом Антон Вълчанов Славов „Преподобни Антоний Велики. Любовта прогонва страха. Живот, писма, поучения“


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dw86c 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики