Продължение от Глава четвърта
ГЛАВА ПЕТА
Но понеже се видял обезпокояван от мнозина и не бил оставен да живее в отшелничество, както искал по своето разбиране, а и като се боял да не би да се възгордее от делата, които Господ вършел чрез него, или пък друг някой да помисли подобно нещо за него, решил и тръгнал да отиде в Горна Тиваида при хората, които не го познавали. И като взел от братята хляб, седнал на брега на р. Нил и гледал дали ще мине някой кораб, за да се качи и да отиде с него.
Докато размишлявал по този начин, един глас дошъл до него отгоре: „Антоние, накъде отиваш и защо?“. А той, като чул гласа, не се смутил, понеже бил свикнал да бъде викан така, и отговорил с думите: „Понеже не ме оставят на спокойствие тълпите, затова искам да отида в Горна Тиваида поради многото главоболия, които ми причиняват тукашните хора и особено понеже искат от мене неща, които са свръх силите ми“. А гласът му казал: „Ако искаш да имаш истинско спокойствие, иди сега по-навътре в пустинята“.
А когато Антоний запитал: „Но кой ще ми покаже пътя, понеже не го познавам?“, веднага гласът го насочил към едни араби (коптите, потомци на древните египтяни, разграничават себе си от арабите както по историята си, така и по културата си, бел. ред.), които тъкмо се готвели да пътуват по този път. Като отишъл и се приближил до тях, Антоний ги помолил да отиде с тях в пустинята. А те, като по нареждане от провидението, го приели благосклонно. Той пропътували с тях три дни и три нощи, докато дошъл до една много висока планина. Под планината извирала бистра вода, сладка и много студена. А отвън имало едно равно поле с няколко финикови палми, които давали плод без човешка грижа.
* * *
Антоний, доведен от Бога, обикнал мястото. Защото това било същото място, което му показал Онзи, Който му говорил при бреговете на реката. И в началото, като получил от спътниците си хляб, останал в планината самичък, без да има някой при него. Защото най-сетне достигнал до онова място, което разпознал като свой собствен дом. А самите араби, като видели усърдието на Антоний, после нарочно минавали по този път и с радост му носели хляб. Но и от финиковите палми имал оскъдна, но евтина храна. Подир това, когато братята научили мястото, те, подобно на деца, които помнят своя баща, се грижели да му изпращат храна.
* * *
Когато обаче Антоний осъзнал, че за този хляб някои там се мъчат и се трудят, съжалил за монасите, поразмислил в себе си и помолил някои от идващите при него да му донесат мотика и брадва и малко жито. И като му донесли всичко това, обиколил земята около планината, намерил едно много малко подходящо за целта място и почнал да го обработва. А понеже имал достатъчно вода за напояване, той посял житото. И това правел всяка година, като получавал оттам прехраната си. Радвал се, че по този начин не ще отегчава никого и че във всичко се пази да не тежи на другите. След това обаче, като виждал, че някои пак идват при него, посадил и малко зеленчук, за да може идващият да има малко облекчение в усилията си от тежкия път.
* * *
Но в началото животните от пустинята, които идвали да пият вода, често му повреждали обработеното и посятото. Антоний уловил кротко един от зверовете и казал на всичките: „Защо ми вредите, когато аз не ви вредя? Махнете се и в името Господне не се приближавайте до тези места!“. И от това време нататък, като изплашени от заповедта, вече не се доближили до мястото.
Така живеел той самичък във вътрешността на планината, посвещавайки свободното си време на молитва и на духовно упражнение. А братята, които му прислужвали, го помолили: като идват всеки месец, да му донасят маслини, леща и дървено масло. Защото вече бил старец.
* * *
Помолен веднъж от монасите да слезе при тях и да ги навести за някое време, той пътувал с монасите, които дошли да го посрещнат, а на една камила натоварили хлябовете и водата. Но тази пустиня била цялата безводна и въобще нямало никаква вода за пиене освен само в онази планина, където била неговата обител. И понеже липсвала вода по пътя им, а била голяма горещина, всички рискували да се изложат на опасност. Затова, след като обиколили много места и не намерили вода, те не можели да вървят по-нататък и легнали на земята. А камилата оставили да си върви, като се отчаяли за себе си.
* * *
Старецът обаче, като видял всички в опасност, дълбоко се наскърбил и в мъката си се отстранил малко от тях. Там коленичил, вдинал ръцете си и започнал да се моли. И веднага Господ направил да бликне вода там, дето бил застанал да се моли. Така че, след като пили, всички се съживили. И като напълнили стомните си, потърсили камилата и я намерили. Случило се, че въжето се завило около един камък и се задържала на това място. Тогава я завели и напоили, сложили стомните върху нея и преминали останалия път невредими.
* * *
И като стигнал до външните манастири, всички го гледали и поздравявали като баща. А той, като да носел от гората някакви провизии, посрещал ги с топли думи, както се посрещат гости, и им се отплащал с помощ. И пак имало радост в планината и съревнование за напредък и насърчение в общата вяра. Пък и той се радвал, като виждал, от една страна, усърдието на монасите, а от друга – своята сестра, която била остаряла в девство и била също така ръководителка на други девици.
След няколко дена той пак си отишъл в планината. И тогава мнозина дошли при него. Дори някои, които били болни, се осмелили да се качат. И на всички монаси, които дохождали при него, давал постоянно този съвет: Да вярват в Господ и да Го обичат, да се пазят от нечисти помисли и от плътски удоволствия, да избягват празнословието и да се молят непрестанно.