Продължение от Глава трета
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Подир това върху Църквата връхлетя гонението, станалото през царуването на Максимин (имп. Максимин Дая, бел. ред.). И когато светите мъченици бяха доведени в Александрия, тогава ги последва и Антоний, като напусна монастира и говореше: „Да отидем и ние да се борим, понеже ни викат, или сами да видим борещите се“. А имаше голямо желание да стане свидетел и едновременно мъченик. И като не искаше да се предаде, служеше на изповедниците в мините и в затворите. Голяма беше неговата ревност да насърчава към готовност за жертва тъй наречените борци в съдилището, да посреща мъчениците и да ги придружава, докато умрат.
* * *
А съдията, като виждаше неговото и на другарите му безстрашие, както и тяхното усърдие, заповяда никой от монасите да не се явява в съдилището, нито въобще да пребивава в града. Тогава неговите другари всички решиха да се крият на този ден. Но Антоний толкова малко се безпокоеше от това, че дори изпра дрехата си и на следния ден застана най-отпред, като се показа на управителя във всичкото си достойнство. Всички се удивляваха на това, а управителят, когато минаваше със своето отделение войници, също го видя. Антоний стоеше неподвижен и безстрашен, като проявяваше нашата християнска доблест. Защото той искаше и сам да бъде свидетел и мъченик, както казахме по-горе.
* * *
Но понеже не можеше да стане мъченик, той приличаше на човек, който скърби за това. Обаче Господ го пазеше за полза на нас и на другите, за да може и в подвижничеството, което беше изучил сам от писанията, да стане учител на мнозина. Защото само като гледаха неговото поведение, мнозина се стараеха да станат подражатели на неговия начин на живот. А когато най-после гонението престана и блаженият епископ Петър стана мъченик (през 311 г. – бел. ред.), тогава той напусна града и отново се оттегли в манастира. Там, както е известно, Антоний се отдаде на голямо и още по-строго подвижничество.
* * *
И тъй, като се оттеглил в усамотение и си поставил за задача да прекара известно време така, че нито той да излиза пред хората, нито някого да приема, дошъл при него един военачалник на име Мартиниан, който му нарушил спокойствието. Този военачалник имал дъщеря, измъчвана от зли духове. И понеже той останал дълго време да чака на вратата и да моли Антоний да излезе, за да се помоли на Бога за детето му, Антоний не позволил да се отваря вратата, а надникнал отгоре и казал: „Човече, защо ме главоболиш с виковете си? И аз съм човек като тебе. Но ако вярваш в Христос, на Когото аз служа, върви си и се моли, и както вярваш, така и ще стане“. И Мартиниан, като повярвал веднага и се обърнал за помощ към Христос, отишъл си и дъщеря му била очистена от злия дух.
И много други чудни дела чрез него извърши Господ, Който казва: „Искайте и ще ви се даде!“ (Мат. 7:7). Така че без той да отваря вратата, мнозина от страдащите, само като седели пред обителта му, проявявали вяра, молели се искрено и се изцелявали.
Откъс от книгата на ставрофорен иконом Антон Вълчанов Славов „Преподобни Антоний Велики. Любовта прогонва страха. Живот, писма, поучения“
