Продължение от Глава втора
ГЛАВА ТРЕТА
Така прекарал той (Антоний) около двадесет години, като се упражнявал в себе си. А подир това, когато мнозина имали горещо желание и искали да съперничат на неговия живот, и когато дошли някои негови познати и насилили вратата му, тогава Антоний излязъл като от някое светилище, посветен в тайните на учението и боговдъхновен. И тогава за пръв път се показал от укрепеното си място на дошлите при него.
А те, като го видели, почудили се, че тялото му е в същото състояние, че нито било угоено от неподвижността, нито пък отслабнало от постенето и от борбата с дяволите. Той бил такъв, какъвто го знаели преди отшелничеството му.
* * *И мнозина от присъстващите, които страдали от телесни болести, Господ излекувал чрез него. А други пък очистил от зли духове и на Антоний дал дара на словото. И така мнозина наскърбени утешавал, а други, враждуващи, обърнал в приятели, като на всички повтарял, че не бива да предпочитат нищо в света пред любовта към Христос.
Като им говорел и съветвал да си спомнят за бъдещите добрини и за проявеното към нас човеколюбие на Бога, Който не пощадил Своя собствен Син, а Го дал заради всички нас, той убедил мнозина да приемат монашеския живот. И тъй постепенно и в планините се появили манастири, и пустинята се заселила с монаси, които напускали от личния си живот и се записвали да живеят на небето.
* * *
Един ден, когато всички монаси дошли при него и искали да чуят от него слово, той им казал на коптски език следното: „Светото Писание е достатъчно да ни научи на всичко. Но добре е ние да се насърчаваме във вярата и да се укрепваме със словото. Вие, като деца, идвайте и казвайте ми като на баща това, което знаете. А аз, като по-стар на възраст от вас, ще споделям с вас това, което знам и съм придобил от опит“.
* * *
„Преди всичко първа грижа на всички вас трябва да бъде: като започнете, да не се отпускате и да не се обезсърчавате в трудовете. И да не казвате: „Остаряхме в подвижничество“. Но по-скоро всеки ден да увеличавате все повече усърдието си, като да почвате за пръв път. Защото целият човешки живот е много кратък, сравнен с бъдещите векове. Така че целият наш живот не е нищо в сравнение с вечния живот“.
„И всяко нещо в света се продава толкова, колкото струва, и всеки разменя равното с равно. Но обещанието за вечния живот се купува за малко нещо. Защото страданията на днешното време не се равняват на славата, която ще ни се открие в бъдеще“.
* * *
„Хубаво е да мислим за думите на апостола, който казва: „Всеки ден умирам“. Защото, ако и ние живеем така, като че умираме всеки ден, тогава няма да грешим. Тези думи означават: като се събуждаме всеки ден, да мислим, че не ще доживеем до вечерта. И пак, когато ще се приготвим да спим, да мислим, че няма да се събудим. Понеже естеството на нашия живот е неизвестно и той се направлява от Провидението“.
„Когато имаме такова разположение на духа и така живеем всеки ден, нито ще грешим, нито ще имаме желание за нещо лошо, нито ще се гневим някому, нито ще събираме съкровища на земята. Но, ако очакваме всеки ден да умрем, ще бъдем безимотни и всекиму всичко ще прощаваме. И въобще няма да задържаме нечистото удоволствие, но ще се отвръщаме от него, когато то минава покрай нас, като се борим винаги и имаме в ума си деня на страшния съд“.
„И тъй, като почнем и като вървим по пътя на добродетелта, да се стараем повече да достигнем това, което е напред. И никой да не се обръща назад като жената на Лот. Понеже и Господ е казал: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и се обръща назад, не е годен за царството небесно“.
„Не се бойте, когато чуете за добродетел, и не се учудвайте на думата. Защото не е далече от нас и не се създава вън от нас. В нас е делото и лесно е да се извърши, ако само пожелаем. Елините излизат от отечеството си и преминават морета, за да научат наука. Ние обаче нямаме нужда да напускаме отечеството си заради царството небесно, нито да минаваме морето заради добродетелта. Защото Господ отнапред ни е казал: „Царството небесно е вътре във вас“. Така че добродетелта има нужда само от нашето желание“.
* * *
И тъй, на онези планини имало манастири във вид на шатри, пълни с божествени хорове, които пеели, четели, постели, молели се с весело сърце с надеждата за бъдещето и работели, за да правят милостиня. Те имали също любов и съгласие помежду си. И наистина, могло е да се види, че това е някаква отделна сама за себе си страна на благочестие към Бога и на справедливост към хората.
Защото там не е имало несправедливи и онеправдани, нито оплакване от бирник, но сбор от отшелници и една за всички мисъл към добродетел. Тъй че, когато някой виждал отново манастирите и този толкова добър ред на монасите, възкликвал и казвал: „Колко са хубави твоите шатри, Якове, твоите жилища, Израилю! Като сенчести долини и като градини около река! И като алойни дървета, които е насадил в земята Господ, и като кедри близо до водите!“ (Чис. 24:5-6).
