Св. Антоний: Нищо няма да ме раздели от любовта към Хрис­тос

Ала нито Антоний оставил на свобода пакорения от него зъл дух, нито пък врагът като победен престанал да крои засади. Защото последният продължавал да се върти наоколо като лъв, който търси някакъв повод против него. Затова и Антоний решил да приучи себе си на по-строг начин на живеене. И тъй, той толкова много се отдавал на бдения, че често и цялата нощ прекарвал без да спи. Ядял един път на ден след залез слънце. Поняко­га дори на два дена, а често и веднъж на четири дена приемал храна. При това яденето му било хляб и сол, а пиенето – само вода. За месо и вино е излишно да се говори. За спане пък се задоволявал с рогозка от тръстика, като най-често ля­гал върху голата земя.

*   *   *

Когато по този начин обуздал себе си, Антоний отишъл в нами­ращото се недалече от селото гробище и като заръчал на един от своите познати да му носи хляб рядко – през много дни веднъж, той влязъл в една от гробниците. Познатият му затворил след него вратата и той останал самичък вътре.

*   *   *

Тогава лукавият, като не могъл да понася това, до­шъл една нощ с цяла тълпа зли духове и толкова много го бил и блъскал, че го оставил да лежи на земята онемял от мъка. На следния ден дошъл познатият да му донесе хляб. Но щом отворил вратата и го видял да лежи на земята като мъртвец, вдигнал го и го занесъл в селската черквица. Там го положил на земя­та и мнозина от роднините и от селяните насядали около Антоний като около мъртвец.

*   *   *

Когато към полунощ Антоний дошъл на себе си и се събудил, видял, че всички спят, а само познатият е буден. Тогава му кимнал да дойде при него и го по­молил да го вдигне и отнесе отново в гробищата без да събужда никого. Така той бил отнесен от тоя човек и след като се затворила вратата, както по-рано, пак оста­нал сам вътре. Нямал сили да стои изправен поради ударите, но лежал и се молел.

А след молитвата казал с висок глас: „Тук съм аз – Ан­тоний. Не бягам от вашите удари. Дори и да ме биете още, нищо няма да ме раздели от любовта ми към Хрис­тос“. И след това запял: „Ако би се наредил срещу мене дори цял полк, не ще се убои моето сърце“.

*   *   *

И тъй, подвижникът мислил и изрекъл тези думи. А злоб­ният враг на доброто, учуден, че този човек дори и след ударите се е одързостил да дойде на същото място, сви­кал своите кучета и, като се пукал от яд, казал: „Гледай­те, че с удари не можахме да го уморим, но се осмелява още да говори против нас. Да пристъпим по друг начин срещу него!“.

Тогава през нощта направили такъв силен шум, че цяло­то място изглеждало да се тресе. И бесовете сякаш срутили четирите стени на жалката стаичка, правели впечатление, че нахлуват през тях, превърнати във вид на животни и влечуги. И веднага мястото се изпълнило с видения на лъвове, мечки, леопарди, бикове, змии, аспиди и скорпиони, вълци. И всяко от тях се движело по собствения си начин: лъвът ревял и искал да го на­падне, бикът се правел, че го боде с рогата си, зми­ята пълзяла, без да го достигне, а вълкът опитвал да се нахвърли върху него. И на всички тези призраци гласовете били страшни, а яростта им – ужасна.

А Антоний, сякаш бит и жилен от тях, охкал вслед­ствие на изпитваните телесни болки. Но запазил бодър дух и като се подигравал с тях, казал: „Ако имаше някаква сила във вас, достатъчно щеше да бъде само един от вас да дойде. Но понеже Бог ви е лишил от сила, затова, макар и толкова много да сте, само се опитвате да ме плашите. Доказателство за вашата слабост е това, че сте прие­ли образите на безсловесните същества“. Като се из­пълнил отново със смелост, той казал: „Ако можете и ако наистина сте получили власт над мене, не се баве­те, а нападайте! Ако ли не можете, защо напразно се мъчите? Нашата вяра в Христос е за нас печат и кре­пост на сигурност“. А те, като предприемали още мно­го опити, скърцали със зъби срещу него.

*   *   *

Но Господ и в този случай не стоял настрана от бор­бата на Антоний, а му се явил на помощ. Защото, когато Антоний погледнал нагоре, той видял като че покривът се отворил и някакъв лъч от светлина слязал към него. И в тоз час бесовете станали невидими. А Антоний въз­дъхнал, облекчен от мъките, и питал появилото се ви­дение, като казал: „Къде беше? Защо не дойде от нача­ло, за да ми прекратиш мъките?“. И се чул глас към него: „Антоние, тук бях, но чаках да видя твоята борба. И след като ти устоя храбро и не беше победен, ще ти бъда винаги закрилник и ще направя да станеш прочут по цялата земя“.

Това като чул, станал и се молил. И толкова укрепнал, щото почувствал, че има повече сила в тялото си, от­колкото имал по-напред. А бил тогава на тридесет и пет години.

*   *   *

На следния ден излязъл от своето скривалище и бил още по-добре разположен. Той се отправил към гора­та. Ала пак врагът, като гледал неговото усърдие и искал да му попречи, подхвърлил на пътя му един лъжлив об­раз на голямо сребърно блюдо. Но Антоний, като разб­рал хитростта на лукавия, се спрял. И като съзрял дявола вътре в блюдото, изобличил го, като говорел на блю­дото: „Отде в пустинята блюдо? Този път не е утъпкан и няма никаква следа от човешки стъпки. Ако е паднало от някого, не е могло да остане незабелязано, понеже е мно­го голямо. Но и онзи, който го е изгубил, щял да се върне, да го потърси и да си го намери, понеже мястото е пусто. Тази хитрост е на дявола. Но няма да попречиш с това на добрата ми воля, дяволе! Защото това сребро трябва заедно с тебе да отиде в погибел!“. И едва казал тези думи Антоний, блюдото изчезнало като дим.

*   *   *

И като следвал все повече и по-твърдо ре­шението си, Антоний тръгнал към планината. Той намерил отта­тък реката една крепост запустяла и пълна с разни влечуги. Там се преселил и останал да живее в нея. А влечугите, като да били подгонени от някого, вед­нага избягали. Но той заградил входа и поставил там хляб за шест месеца (това правят тивейците и често хля­бът остава и цяла година неповреден). Имал си вътре и вода, така че се установил като в някакво непристъпно свети­лище и останал сам вътре, без нито той да излиза, нито пък виждал някого да дохожда там. Само два пъти през годината получавал хлябовете отгоре, през покрива.

*   *   *

И понеже не позволявал на идващите при него позна­ти да влизат вътре, те, като прекарвали често дни и нощи навън, чували нещо подобно на тълпи, които вди­гали шум, удряли, издавали жалостиви гласове и викали: „Върви си от нашите места! Какво общо имаш ти с пус­тинята? Ти не можеш да понасяш нашите козни“.

Отначало тези отвън мислели, че това са някакви хо­ра, които се бият с него и че са влезли при него по някак­ви стълби. Но като надникнали през една дупка и не видели никого, те разбрали, че това са дяволи, изплаши­ли се и извикали Антоний. Той веднага ги чул, но не го било страх от дяволите. И като приближил до вра­тата, подканил хората да си отидат и да не се страху­ват. Защото, казал той, дяволите обичат да правят такива шеги с онези, които се боят. „Но вие се прекръс­тете и си вървете спокойно, а тях оставете да си иг­раят“. И така те си отишли, скрепени със знака на кръс­та. А той останал и не бил увреден никак от бесовете.

Следва