Продължение от Глава първа
ГЛАВА ВТОРА
Ала врагът на доброто – завистливият дявол, като видял у младия човек такова начинание, не могъл да търпи. Но каквото имал обичай да върши с всички, това предприел да направи и против него. И то най-напред го изкушавал, за да го отвърне от поетия път, като му внушавал спомена за неговите имоти, грижата за сестра му, връзките на рода му, сребролюбието, славолюбието, удоволствието от разнообразната храна и другите прелести на живота, а най-сетне – суровостта на добродетелта и колко голямо усилие е нужно за нея. Към това прибавил и телесната му немощ, и продължителното време за постигане на целта. Въобще събудил в ума му цяла вихрушка от мъдрувания, като искал да го откаже от правия му избор.
* * *
Но когато лукавият се видял безсилен срещу решението на Антоний и нещо повече – победен от неговата твърдост, повален от силната му вяра и паднал от непреклонните му молитви, тогава пристъпил да се бори с други оръжия срещу младежа, като нощно време го плашел с всякакъв вид шум, а денем така му досаждал, че онези, които гледали отстрани, разбирали, че между двамата се води борба. Единият внушавал нечисти мисли и представи, а другият с помощта на молитви ги обръщал в добри и с пост укрепявал тялото си. Това било първото сражение на Антоний с дявола и първият му подвиг, но било повече подвиг на Спасителя у Антоний.
Ала нито Антоний оставил на свобода пакорения от него зъл дух, нито пък врагът като победен престанал да крои засади. Защото последният продължавал да се върти наоколо като лъв, който търси някакъв повод против него. Затова и Антоний решил да приучи себе си на по-строг начин на живеене. И тъй, той толкова много се отдавал на бдения, че често и цялата нощ прекарвал без да спи. Ядял един път на ден след залез слънце. Понякога дори на два дена, а често и веднъж на четири дена приемал храна. При това яденето му било хляб и сол, а пиенето – само вода. За месо и вино е излишно да се говори. За спане пък се задоволявал с рогозка от тръстика, като най-често лягал върху голата земя.
* * *
Когато по този начин обуздал себе си, Антоний отишъл в намиращото се недалече от селото гробище и като заръчал на един от своите познати да му носи хляб рядко – през много дни веднъж, той влязъл в една от гробниците. Познатият му затворил след него вратата и той останал самичък вътре.
* * *
Тогава лукавият, като не могъл да понася това, дошъл една нощ с цяла тълпа зли духове и толкова много го бил и блъскал, че го оставил да лежи на земята онемял от мъка. На следния ден дошъл познатият да му донесе хляб. Но щом отворил вратата и го видял да лежи на земята като мъртвец, вдигнал го и го занесъл в селската черквица. Там го положил на земята и мнозина от роднините и от селяните насядали около Антоний като около мъртвец.
* * *
Когато към полунощ Антоний дошъл на себе си и се събудил, видял, че всички спят, а само познатият е буден. Тогава му кимнал да дойде при него и го помолил да го вдигне и отнесе отново в гробищата без да събужда никого. Така той бил отнесен от тоя човек и след като се затворила вратата, както по-рано, пак останал сам вътре. Нямал сили да стои изправен поради ударите, но лежал и се молел.
А след молитвата казал с висок глас: „Тук съм аз – Антоний. Не бягам от вашите удари. Дори и да ме биете още, нищо няма да ме раздели от любовта ми към Христос“. И след това запял: „Ако би се наредил срещу мене дори цял полк, не ще се убои моето сърце“.
* * *
И тъй, подвижникът мислил и изрекъл тези думи. А злобният враг на доброто, учуден, че този човек дори и след ударите се е одързостил да дойде на същото място, свикал своите кучета и, като се пукал от яд, казал: „Гледайте, че с удари не можахме да го уморим, но се осмелява още да говори против нас. Да пристъпим по друг начин срещу него!“.
Тогава през нощта направили такъв силен шум, че цялото място изглеждало да се тресе. И бесовете сякаш срутили четирите стени на жалката стаичка, правели впечатление, че нахлуват през тях, превърнати във вид на животни и влечуги. И веднага мястото се изпълнило с видения на лъвове, мечки, леопарди, бикове, змии, аспиди и скорпиони, вълци. И всяко от тях се движело по собствения си начин: лъвът ревял и искал да го нападне, бикът се правел, че го боде с рогата си, змията пълзяла, без да го достигне, а вълкът опитвал да се нахвърли върху него. И на всички тези призраци гласовете били страшни, а яростта им – ужасна.
А Антоний, сякаш бит и жилен от тях, охкал вследствие на изпитваните телесни болки. Но запазил бодър дух и като се подигравал с тях, казал: „Ако имаше някаква сила във вас, достатъчно щеше да бъде само един от вас да дойде. Но понеже Бог ви е лишил от сила, затова, макар и толкова много да сте, само се опитвате да ме плашите. Доказателство за вашата слабост е това, че сте приели образите на безсловесните същества“. Като се изпълнил отново със смелост, той казал: „Ако можете и ако наистина сте получили власт над мене, не се бавете, а нападайте! Ако ли не можете, защо напразно се мъчите? Нашата вяра в Христос е за нас печат и крепост на сигурност“. А те, като предприемали още много опити, скърцали със зъби срещу него.
* * *
Но Господ и в този случай не стоял настрана от борбата на Антоний, а му се явил на помощ. Защото, когато Антоний погледнал нагоре, той видял като че покривът се отворил и някакъв лъч от светлина слязал към него. И в тоз час бесовете станали невидими. А Антоний въздъхнал, облекчен от мъките, и питал появилото се видение, като казал: „Къде беше? Защо не дойде от начало, за да ми прекратиш мъките?“. И се чул глас към него: „Антоние, тук бях, но чаках да видя твоята борба. И след като ти устоя храбро и не беше победен, ще ти бъда винаги закрилник и ще направя да станеш прочут по цялата земя“.
Това като чул, станал и се молил. И толкова укрепнал, щото почувствал, че има повече сила в тялото си, отколкото имал по-напред. А бил тогава на тридесет и пет години.
* * *
На следния ден излязъл от своето скривалище и бил още по-добре разположен. Той се отправил към гората. Ала пак врагът, като гледал неговото усърдие и искал да му попречи, подхвърлил на пътя му един лъжлив образ на голямо сребърно блюдо. Но Антоний, като разбрал хитростта на лукавия, се спрял. И като съзрял дявола вътре в блюдото, изобличил го, като говорел на блюдото: „Отде в пустинята блюдо? Този път не е утъпкан и няма никаква следа от човешки стъпки. Ако е паднало от някого, не е могло да остане незабелязано, понеже е много голямо. Но и онзи, който го е изгубил, щял да се върне, да го потърси и да си го намери, понеже мястото е пусто. Тази хитрост е на дявола. Но няма да попречиш с това на добрата ми воля, дяволе! Защото това сребро трябва заедно с тебе да отиде в погибел!“. И едва казал тези думи Антоний, блюдото изчезнало като дим.
* * *
И като следвал все повече и по-твърдо решението си, Антоний тръгнал към планината. Той намерил оттатък реката една крепост запустяла и пълна с разни влечуги. Там се преселил и останал да живее в нея. А влечугите, като да били подгонени от някого, веднага избягали. Но той заградил входа и поставил там хляб за шест месеца (това правят тивейците и често хлябът остава и цяла година неповреден). Имал си вътре и вода, така че се установил като в някакво непристъпно светилище и останал сам вътре, без нито той да излиза, нито пък виждал някого да дохожда там. Само два пъти през годината получавал хлябовете отгоре, през покрива.
* * *
И понеже не позволявал на идващите при него познати да влизат вътре, те, като прекарвали често дни и нощи навън, чували нещо подобно на тълпи, които вдигали шум, удряли, издавали жалостиви гласове и викали: „Върви си от нашите места! Какво общо имаш ти с пустинята? Ти не можеш да понасяш нашите козни“.
Отначало тези отвън мислели, че това са някакви хора, които се бият с него и че са влезли при него по някакви стълби. Но като надникнали през една дупка и не видели никого, те разбрали, че това са дяволи, изплашили се и извикали Антоний. Той веднага ги чул, но не го било страх от дяволите. И като приближил до вратата, подканил хората да си отидат и да не се страхуват. Защото, казал той, дяволите обичат да правят такива шеги с онези, които се боят. „Но вие се прекръстете и си вървете спокойно, а тях оставете да си играят“. И така те си отишли, скрепени със знака на кръста. А той останал и не бил увреден никак от бесовете.
Откъс от книгата на ставрофорен иконом Антон Вълчанов Славов „Преподобни Антоний Велики. Любовта прогонва страха. Живот, писма, поучения“
