Преди петнадесет години хрониката на масовото обръщане на хиляди американски протестанти към православието през 1987 г. беше преведена на гръцки език. Редакторът ме помоли да напиша предговора и аз откликнах, като, разбира се, не можех да си представя, че ще дойде време да интервюирам някои от хората, които са били членове на това движение.
Но дори когато преди две години започнах да пиша книга на английски език, посветена на психологията на религиозното обръщане, не можех да предвидя посоката, в която тя ще поеме. „Мозъкът“ беше моят приятел, сръбският епископ на Западна Америка Максим (Василевич), голям богослов и художник, който ми оказа честта да включи тази книга заедно с други в своето епархийско издателство „Себастиан прес“. В някакъв момент той подхвърли идеята: защо да не включим няколко интервюта с новопокръстени?
Той не се ограничи само с призива, а активно помогна за осъществяването му това лято. Пое финансовото и организационното бреме на едно истинско турне, което включваше единадесет места! Маршрутът обхващаше шест щата, един от които беше Аляска!
Впечатленията бяха толкова богати, че е невъзможно да бъдат поместени дори в поредица от статии. Все пак реших да запиша някои от тях, само за да дам някаква представа на нашето общество, което в огромното си мнозинство дори не е запознато с феномена на религиозното обръщане. Още по-малко е наясно, че в Америка, където религиозното обръщане е често срещана реалност, Православната църква приема най-много нови членове от всички религии и християнски деноминации! Дотолкова, че известният Wall Street Journal посвети специален репортаж през май (виж тук).
Исках да изследвам това основно движение към живота. На първо ниво исках да проследя кои са факторите, които карат някого да смени вярата си или да придобие вяра, когато не е бил вярващ. И защо подобна промяна често е придружена от психологически промени? И кога, питам се, азът е по-верен на себе си, при коя от всичките си вери?
На втория етап интереса ми привлече толкова широкото предпочитание към православието. Защо една вяра набира толкова голяма популярност, а в страните, където традиционно преобладава, е презирана от мнозина или дори порицавана? Какво е толкова специално в православната вяра, че тя привлича упорити търсещи като тези, които срещнах? И с какви очаквания един член на американското общество влиза в общността на православните вярващи?
Тук трябва да отбележа, че гръцката читателска аудитория вече познава отделни случаи на харизматични западни хора, които са станали православни (например митр. Антоний (Блум), митр. Калистос (Уеър), архим. Плакида (Дьосей), Франк Шефер, йером. Серафим (Роуз), Клаус Кенет, Марджъри Корбман и т. н.) под формата на биографии или автобиографии. Като цяло обаче се пренебрегва масовостта, която явлението е придобило в САЩ през последните двадесет години.
И така, след едно трудно и увлекателно пътуване се върнах с деветдесет и шест интервюта, които съответстваха на повече от сто души, тъй като някои от тях бяха проведени по двойки. Възможно е те да се увеличат с още няколко онлайн. Всички те са членове на православни енории в Калифорния, Невада, Юта, Монтана, щата Вашингтон и Аляска. Някои енории са гръцки, други – сръбски, а трети – антиохийски.
Възрасти? От осемнадесет до осемдесет! Това на практика означава, че съм разговарял с хора, които като млади са протестирали срещу войната във Виетнам! Но също така и с някои, които все още не са завършили тийнейджърските си години…
Професии? Всякакви: инженери, учители, компютърни специалисти, студенти, търговци, музиканти, дори член на Върховния съд на щата.
Що се отнася до мотивите им, ще ги оставя да говорят сами за себе си:
„Търсех връзка с древната Църква и Христос и я намерих в православието“.
„Чувствах се много малък, в добрия смисъл на думата, в един голям свят, който ме превъзхождаше“.
„С песнопенията и тамяна изведнъж се почувствах съпричастен“.
„Не ме удовлетворяваха отговорите, които получавах на богословските си въпроси, където бях преди. Тук намирах последователни отговори“.
„Благодарен съм на тези, които са подготвяли всичко това за нас в миналото“.
„Аз съм интелектуален тип и въпреки това плаках по време на литургията“.
„След психеделиците и мислите за самоубийство животът ми придоби форма и смисъл“.
„Усетих нещо свещено, можеш да влезеш в обувките на хора, които са живели преди тебе“.
„Усетих святост, тя те поставя на мястото на тези, които са живели преди тебе“.
„Намерих семейство, което не съм имал“.
„Уморих се от юридическия и наказателен манталитет на другите християни и в православието намерих изцеление“.
Разказвам само някои от моите преживявания. Срещнах хора, които пътуват по два часа и половина, за да отидат на литургия всяка неделя, и още два часа и половина, за да се върнат. Разговарях с бивш сърфист, който сега е православен свещеник. Двама души бяха афроамериканци – да, сега в православните енории в Америка има чернокожи. Служих с едно момиче, което пееше на певницата, единадесетгодишно, което можеше само да изпее утринната и литургията! Интервюирах човек, който като ученик е станал свидетел на масовото убийство в Колумбайн, Колорадо, през 1999 г., което го подтикнало да се заеме по-сериозно с екзистенциалните си въпроси.
Ценните преживявания през тези тридесет и пет дена нямат край. Целта на тази статия не е да разкаже на местната читателска аудитория за някакви екзотични парадокси, а да стимулира размисъл и разбиране на едно явление, което може да има известна полза за самопознанието и на нашето гръцко общество.
От новините и филмите всички имаме представа за дълбоката криза в американското общество. Но съвсем друго е да я видиш нагледно пред себе си чрез лични разкази. В техните житейски истории, които тези сто души ми довериха, разпадането на семейството личи ужасяващо: извънбрачни деца, деца, които изобщо не са познавали единия си родител, дисфункционални семейства от събирането на разделени родители с децата на другия, сексуално и физическо насилие, деца, настанени от държавата за закрила в приемни семейства, и т. н. Към тази нестабилна картина обществената образователна система по-скоро прибавя, отколкото лекува болести: насилие в училищата, наркотици в юношеска възраст, догматично проповядване на изменчивост на половете. Като мрачен венец интернет допълва катастрофата: насилие, порнография, магьосничество и окултизъм.
Няколко души на възраст между осемнадесет и двадесет и три съобщават за дълбок вътрешен психологически мрак, омраза към целия свят, сатанински размисли (един от тях дори свидетелства, че по време на кръщението си е усетил как една „сила“ го напуска, оставяйки го с вътрешен мир). Като цяло думата „нихилизъм“ се появи в устата на мнозина младежи, когато описваха положението си преди обръщането.
И други обаче, с развит религиозен живот, не спестяват определенията: някои от тях наричат учението на предишната християнска общност, към която са принадлежали, детинско. Някои изтъкваха, че теорията, според която Христос е умрял на кръста, за да удовлетвори божествената справедливост, не може да бъде толерирана в наше време, както и че не могат да търпят поредиците от морални забрани, които не са придружени от никаква аргументация, уважаваща интелигентността на събеседника.
Накратко, независимо дали някои от тях изоставят социалния подвижен пясък или обръщат гръб на версиите на християнството, които са били задоволителни за Средновековието, но в никакъв случай не са подходящи за 21 в., това, с което те са съгласни, е, че в Православната църква намират сериозно богословие, както и богослужение, което го подкрепя убедително. Отдават особено значение на възможността човек да бъде изграден чрез духовния живот: да бъдеш християнин означава да се съединиш с Христос. Бяха много категорични в това, а неясното и объркано говорене с лозунги ги отблъскваше.
Няма съмнение, че, както обикновено се случва с религиозността, някои са били мотивирани предимно от интелектуални, а други – от емоционални подбуди. Всеки характер също поема по различно „пътуване“. Крайното решение за влизане в Църквата обаче винаги отразява синтез: умът и сърцето работят заедно, за да направят решителната крачка.
Всичко ли е перфектно? Толкова ли е идеално явлението, колкото звучи? Очевидно не. В противен случай щеше да напомня на старите гръцки филми, които винаги завършваха със сватба. Докато със сватбата всичко започва…
С всяко обръщане започва житейски път, в който изборът е подложен на изпитание всяка минута. До голяма степен бъдещето на едно обръщение зависи от неговото минало, т. е. от неговите мотиви. Както знаем, едно и също действие или решение може да бъде продиктувано от напълно различни мотиви. И именно това е целта на моето изследване: да картографира този дълъг процес.
От само себе си се разбира, че всяко обръщане е едновременно събитие с психологическо и богословско-духовно измерение. Но основният въпрос по принцип е кое от двете измерения е доминиращо, кое задава тона. С други думи, дали обръщането представлява искрена промяна – с цел човекът да се срещне с Божията истина и да ѝ се отдаде? Или той използва (без да го осъзнава, разбира се) Божията истина, само за да стабилизира и възстанови психиката си?
Това, разбира се, винаги присъства. Почти всички новопокръстени ми казаха, че след като са влезли в Православната църква, са станали по-спокойни, но и по-прощаващи на хората. Духовният им живот е придобил равновесие и последователност. Ако обаче целите им се ограничават до избягване на вътрешния хаос и постигане на благополучие, обръщането е смъртоносно. Тайнството на срещата с истинския Бог е ограничено в границите на този свят.
Винаги съществува изкушението новопокръстеният, уморен от заобикалящата го бездуховна среда, да си помисли, че православието проповядва край на историята, т. е. че той е навлязъл в едно консервативно пространство, където интелектуалните търсения най-сетне са изоставени и излишни. Някои дори са склонни да се идентифицират с консервативни политически движения, без да знаят как иначе да дадат социално свидетелство за противопоставяне на заобикалящата ги култура. Но жизнеността на православното богословие, както се вижда поне в гръкоезичния контекст, предоставя условия това да не се случи за онези, които биха искали да се възползват от него.
Намирам за утешителна липсата на някакъв конкретен психологически профил сред американските новопокръстени, които срещнах: в този поток са представени буквално всички видове личности. И намирам оптимизъм във факта, че силните умове (което означава: духове, които не се задоволяват лесно) в крайна сметка се присъединяват към вярата. От пастирите в Църквата зависи да предприемат активни действия за по-нататъшното оплодотворяване на това богатство.
А явлението служи като предизвикателство и за онези от нас, православни по рождение, които или преживяват вярата си повърхностно и само в културен план, или я отхвърлят, преди да са я опознали в действителност…
* Източник: Та Неа, 9 септември 2023 г.; прот. Василиос Термос е детски и юношески психиатър, преподавател по пастирско богословие във Висшата църковна академия в Атина (бел. ред.).
