Вече разговаряхме за това, че Бог е сътворил човека и го е поставил в рая, където той функционирал естествено, в здрава връзка със своята съпруга Ева. Тяхната цел не била раждането на децата, а постигането на съвършенство, постигането на съвършената Божията любов, което е и главната цел на брака. Затова всяко едно Тайнство на Църквата, включително и бракът, е опрощаване на греховете и е за вечен живот. Затова бракът е Тайнство, харизма, която Бог благославя и дава в Църквата. Затова Църквата го благославя и смята семейството за място, където човек отива, за да открие своята цел. В крайна сметка целта на брака е превъзмогването му – да превъзмогнеш брака и да не го превърнеш в идол, а да го разглеждаш като средство, което ще те отведе до Бога. Брачната любов не се отменя, защото Божията любов не отменя любовта към хората или любовта между нас, а напротив, прави човешката любов по-съвършена, по-силна, по-мощна, по-чиста и по-здрава. Божията любов не отменя съпружеската любов, нито любовта към децата, а я прави истински съвършена.
Днес ще говорим за някои по-практични неща относно проблемите, с които се сблъсква човек в брака. Знаем, че страстите, с които сме призвани да се борим, основните страсти, които борят човека и от които се пораждат останалите страсти, са три – славолюбието, сиреч егоизмът, сребролюбието и сластолюбието. Защо смятаме така? От учението на отците на Църквата и техния опит, но главно от светия живот на Христос, описан в Евангелието, се вижда ясно, че дяволът е воювал с Христос чрез тези три изкушения – първото е на егоизма, славолюбието, самомнението и гордостта: „ако си Син Божий, хвърли се от храмовата стряха долу” Му казва той (Лука 4:9); вторият помисъл е на сластолюбието – виждаме го, когато дяволът предлага на Христос да превърне камъните в хляб. И третото изкушение е на сребролюбието, когато изкусителят Му предлага богатствата на целия свят. Разбира се, Христос отхвърлил и трите изкушения и така победил дявола.
Пред същите тези три изкушения се изправя всеки човек. Егоизмът, от който се раждат всички останали, сребролюбието и сластолюбието. От друга страна имаме и три харизми, три върховни добродетели на Светия Дух, а именно вярата, надеждата и любовта – те вървят заедно.
Вярата е основа, върху която се крепят надеждата и любовта, както и егоизмът е основа, от която извират всички останали страсти – сребролюбието и сластолюбието. Така и семейният човек, който се стреми към съвършенство в Христа, ще трябва да се бори – както всеки подвизаващ се християнин, бил той монах или семеен, с тези три големи и основни страсти.
Първата страст, както казахме, е егоизмът. Как се проявява той на дело? Какво означава? Самата дума ни дава отговора – егоизъм, тоест всичко да се върти около нашето его, аз съм и никой друг! Аз така вярвам, аз така съдя, аз така искам, на мене така ми харесва, аз така искам да стане! Всички тези неща, които естествено извират от егоистичното разположение на човека, не позволяват на егоистичния човек да обикне силно, да възлюби. Причината е, че той не може да превъзмогне себе си и е затворен в своя егоизъм, в своя индивидуализъм. Егоистичният човек не може нито да възлюби, нито да се смири. И как ще се смири, след като е егоист – нито може да признае грешките си, защото винаги и за всичко оправдава себе си.
Егоистът не може да общува, не е способен на това, защото, за да общуваш с другия човек, трябва да излезеш от себе си, трябва да чуеш другия. Но за да го чуеш и да чуеш какво точно казва, трябва преди всичко ти да замълчиш, да нямаш мисли, помисли, да нямаш предразсъдъци, да не си предварително прилепен към дадени позиции, за да можеш след това лесно да се поставяш на мястото на другия човек.
Наскоро чух една американска пословица, която казва: ако искаш да разбереш някого, извърви 2-3 километра с неговите обувки и след това ще го разбереш. Тоест, за да разбереш човека, трябва да слезеш там, където е той. Или да се качиш, ако той е нависоко. Трябва да разбереш другия човек, да видиш какъв е, как е израснал, възрастта също има значение, дори и разликата на пола, мъжът и жената не са едно и също нещо. Една е психологията на единия и друга – на другия. Една е биологията на единия и друга – на другия. Възрастта също играе роля. По един начин е човек на 20 години, по друг на 30, на 40, на 50. Човекът, който е израснал по един начин, се различава от този, който е раснал в друга среда. Дори мястото, от което произхождаме, има значение. Да, това е наблюдавано хиляди пъти. Роля играе и мястото, къде човек е израснал – в кой град, в кое село, при какви обстоятелства. За да можеш да общуваш с другия, трябва да го разбереш, да се поставиш на неговото място, да станеш едно с него. Доказателство е Христос. Христос можеше да ни спаси, бидейки на небето. Можеше да ни спаси, изпращайки Евангелието или по някакъв друг начин. За Христос не съществува нищо трудно. Той обаче не го направил. Той станал абсолютно, съвършено Човек, подобен на нас, за да може, именно след като сме били немощни, да ни спаси. Да можем да се съединим с Него и да ни покаже правилния начин на общуване. Той станал Човек заради нас.
За да общува с жена си, мъжът трябва да разбере как мисли жената – ако не го направи, никога няма да успее и винаги ще мисли по своему за жената. Както и жената, ако не успее да се научи как мисли един мъж, какво иска един мъж, какво очаква от жената, как иска да се отнася жена му с него, никога няма да успее да общува с него. Същото важи и за децата, и за родителите ни. Егоизмът е един от най-съществените елементи, които разбиват брака и това го виждаме всеки ден около нас. Егоизмът разрушава всяка връзка на човека: и с Бога, и със себе си, и с хората около него и много повече със спътника, спътницата и с децата.
Как се бори егоизмът? Чрез смирението. В живота на монасите смирението се прилага чрез послушанието, а в брака – чрез отсичането на волята. Оттук тръгва човек, за да отсече волята си. Тръгваш да направиш нещо, жертваш това, което ти искаш, приемаш това, което ти казва другият човек. Сядаш да го чуеш, даваш му време да ти каже това, което иска, и дори да ти се струва смешно и незначително, не бива да го смяташ за смешно, а си длъжен да го смяташ за сериозно, след като за другия е сериозно. Ако не се научиш да приемаш смирено аргументите и даденостите на другия човек, тогава със сигурност си прекъснал всяка възможност за комуникация с него. Отсичането на волята – и в най-малките неща, като например да вършиш някаква работа вкъщи, да изпълняваш задълженията си, да превъзмогнеш удобството си в онзи миг, да превъзмогнеш онова аз така вярвам, така искам да стане.
Вчера някои зададоха въпроса какво се случва с възпитанието на детето, ако единият родител казва едно, а другият друго. Е, какво става? Имаме двама родители егоисти, които накрая ще съсипят детето си, защото никой не се смирява да каже:
- И мъжът ми има право на мнение за детето!
- И жена ми има право на мнение за детето. Не съм само аз, който знам как са нещата.
Например, майката е казала нещо по повод детето. Съпругът не бива веднага да го отхвърля, нито пък трябва на всяка цена да изисква от жена си да се съгласи с него.
Както казахме, по един начин се държи бащата, друго е поведението и мястото на майката в детската психика. Когато не приемаш другия човек и мислиш, че само ти знаеш всичко и само ти можеш да се изказваш за възпитанието на детето, тогава със сигурност си унижил партньора си. И другият или ще замълчи, или ако е мъж, ще вземе вестника, ще каже:
- Възпитавай си го сама, ако искаш да го изкъпя, извикай ме!
Както казахме, по един начин се държи бащата, друго е поведението и мястото на майката в детската психика. Когато не приемаш другия човек и мислиш, че само ти знаеш всичко и само ти можеш да се изказваш за възпитанието на детето, тогава със сигурност си унижил партньора си. И другият или ще замълчи, или ако е мъж, ще вземе вестника, ще каже:
- Възпитавай си го сама, ако искаш да го изкъпя, извикай ме!
А може и да започнат да викат и се карат и т. н. и в къщата ще настъпи хаос...
След егоизма се сблъскваме със сребролюбието. Като чуем тази дума си мислим, че става дума за любов към парите. Обаче не е само това. Защо сребролюбието е грях? Всички имаме пари – и вие имате пари, и аз имам пари, и Църквата има пари, и манастирите имат пари, и Христос е имал пари. Не парите са били проблем. Един има много, друг има малко. Де да имахме много! Да направим много неща. И за този лагер, за да стане тук, бяха нужни стотици хиляди лири. Някои хора помогнаха, Църквата даде пари – за да стане това нещо, са нужни пари. Парите не са лошо нещо. Сребролюбието е лошо. То какво представлява? Напомням ви втората добродетел – надеждата. Първата е вярата и в тази връзка казахме, че егоистът не може да повярва, защото вярва само в себе си. Вярва в себе си, че е той и никой друг! Егоистът всъщност е невярващ. Той е неразкаян, затворен в себе си, егоизмът не му позволява да прави нищо.
Сребролюбецът пък няма надежда в Бога – която е втората добродетел след вярата. Защото се надява на своите пари. „Трябва да усещам джоба си пълен”. Има стари хора, по на сто години, които са пълни с пари в банките и са се прилепили към тях, защото ги пазят за старини. На прага на смъртта са в буквалния смисъл, а ги пазят в банката, хиляди лири. Сребролюбецът не може да си представи да ги загуби, защото няма надежда в Бога, надява се на парите – това е същността на греха.
И не са само парите, а и нашите знания – надявам се на моето знание, на моите сили, аз съм нещо, имам сила, имам позиция, имам образование, финансово съм добре. Грях е да се надяваш не на Бога, а на силите си, на парите си, на състоянието си, на знанието си, на способностите си, на красотата си и всички тези неща, защото това краде сърцето ти от Бога и го прилепва към други неща. Имаш упованието, че си толкова красив и толкова красива, че нямаш нужда от това да погледнеш никого. Хиляди хора те искат и ти отхвърляш всички, защото мислиш, че трябва да дойде принцът от приказките да те поиска. Чели сте много такива приказки, помните ли?
След егоизма се сблъскваме със сребролюбието. Като чуем тази дума си мислим, че става дума за любов към парите. Обаче не е само това. Защо сребролюбието е грях? Всички имаме пари – и вие имате пари, и аз имам пари, и Църквата има пари, и манастирите имат пари, и Христос е имал пари. Не парите са били проблем. Един има много, друг има малко. Де да имахме много! Да направим много неща. И за този лагер, за да стане тук, бяха нужни стотици хиляди лири. Някои хора помогнаха, Църквата даде пари – за да стане това нещо, са нужни пари. Парите не са лошо нещо. Сребролюбието е лошо. То какво представлява? Напомням ви втората добродетел – надеждата. Първата е вярата и в тази връзка казахме, че егоистът не може да повярва, защото вярва само в себе си. Вярва в себе си, че е той и никой друг! Егоистът всъщност е невярващ. Той е неразкаян, затворен в себе си, егоизмът не му позволява да прави нищо.
Сребролюбецът пък няма надежда в Бога – която е втората добродетел след вярата. Защото се надява на своите пари. „Трябва да усещам джоба си пълен”. Има стари хора, по на сто години, които са пълни с пари в банките и са се прилепили към тях, защото ги пазят за старини. На прага на смъртта са в буквалния смисъл, а ги пазят в банката, хиляди лири. Сребролюбецът не може да си представи да ги загуби, защото няма надежда в Бога, надява се на парите – това е същността на греха.
И не са само парите, а и нашите знания – надявам се на моето знание, на моите сили, аз съм нещо, имам сила, имам позиция, имам образование, финансово съм добре. Грях е да се надяваш не на Бога, а на силите си, на парите си, на състоянието си, на знанието си, на способностите си, на красотата си и всички тези неща, защото това краде сърцето ти от Бога и го прилепва към други неща. Имаш упованието, че си толкова красив и толкова красива, че нямаш нужда от това да погледнеш никого. Хиляди хора те искат и ти отхвърляш всички, защото мислиш, че трябва да дойде принцът от приказките да те поиска. Чели сте много такива приказки, помните ли?
Как това нещо пречи в брака? Пречи, защото всеки се затваря в своите си неща. Виждате днес, че при половината от съпрузите всеки има своя портфейл и всеки месец сядат и правят сметки. Аз ги съветвам да си вземат един счетоводител, за да му намерят края и да не се карат, кой е изхарчил повече...
Единият плаща водата, другият тока, другият горивото, правят сметки и така плащат. Малко хора преодоляват това нещо – всеки да борави с парите си и да нямат този страх от другия човек. Отиват да купят къща и се страхуват:
Единият плаща водата, другият тока, другият горивото, правят сметки и така плащат. Малко хора преодоляват това нещо – всеки да борави с парите си и да нямат този страх от другия човек. Отиват да купят къща и се страхуват:
- Ще напишеш половината на мое име!
Да не би утре да се разведат и другият да вземе къщата. Сякаш това е проблемът, кой ще вземе къщата, ако се разведат...
Този манталитет, моите неща, моето време, да изляза с моите приятели, и аз имам приятел, имам моята си програма. Именно това „мое” е онова, което ме прилепя към различни неща. В монашеството това се побеждава чрез нестяжанието, нямаш нищо, не ти е позволено да имаш абсолютно нищо, дори десет лири.
Как това се побеждава в брака? Чрез общото притежание. Всичко, което имаме вкъщи, е наше, общо. Апостолът казва, че нямаме власт дори върху собственото си тяло, дори и аз не принадлежа на себе си. Така се казва в един текст на св. Йоан Златоуст: Какво приказваш постоянно за моето и твоето, след като моето тяло не ми принадлежи, а принадлежи на теб, и тялото ти не ти принадлежи, а принадлежи на мен? Единият принадлежи на другия; няма мое и твое. Виждате, че общото притежание е било особен белег за ранната християнска Църква, защото хората са имали надежда в Бога и не са се надявали на други неща. Знаете ли, деца, колкото и да изглежда просто, това е нещо, чието отсъствие е осезаемо в нашата епоха и затова стресът е характерен за времето ни. Нямаме надежда в Бога, надяваме се на нашите сили. Аз трябва да направя всичко, аз трябва да тичам навсякъде, аз трябва да успея във всичко, аз трябва да го направя. Много пъти слушаш:
- Как да успея да свърша всичко? Колко да тичам още? Всичко аз правя!
Как това се побеждава в брака? Чрез общото притежание. Всичко, което имаме вкъщи, е наше, общо. Апостолът казва, че нямаме власт дори върху собственото си тяло, дори и аз не принадлежа на себе си. Така се казва в един текст на св. Йоан Златоуст: Какво приказваш постоянно за моето и твоето, след като моето тяло не ми принадлежи, а принадлежи на теб, и тялото ти не ти принадлежи, а принадлежи на мен? Единият принадлежи на другия; няма мое и твое. Виждате, че общото притежание е било особен белег за ранната християнска Църква, защото хората са имали надежда в Бога и не са се надявали на други неща. Знаете ли, деца, колкото и да изглежда просто, това е нещо, чието отсъствие е осезаемо в нашата епоха и затова стресът е характерен за времето ни. Нямаме надежда в Бога, надяваме се на нашите сили. Аз трябва да направя всичко, аз трябва да тичам навсякъде, аз трябва да успея във всичко, аз трябва да го направя. Много пъти слушаш:
- Как да успея да свърша всичко? Колко да тичам още? Всичко аз правя!
Нашият старец-игумен ни разказваше за една жена от неговото село, която казвала:
- Имам още толкова работи да свърша и още селото не съм обиколила!
Да свърши всичките си работи и да обиколи селото един път, та да го разбуни. Как се губи упованието в Бога? Когато мислим, че всичко ние трябва да направим, да измислим, да планираме, всичко да бъде перфектно, а отвътре ни яде помисълът, че от нас зависи всичко.
Добре, остави го на Бога! Направи това, което можеш и имай упование в Бога!
Добре, остави го на Бога! Направи това, което можеш и имай упование в Бога!
Измъкни се от тези неща, освободи се от тази подозрителност, която се поражда от липсата на надежда. Започваш да градиш своя брак и вместо да градиш върху надеждата за успех, започваш да премисляш вероятностите за неуспех. Това обаче вече е грешка, вече е неуспех. Поставяш началото, но не се научаваш, че в брака нямаш свои неща, нямаш свое пространство, нито свое време, нито принадлежиш на себе си, а на другия човек. Дори по отношение на твоето дете. Майката казва:
- Синът ми!
Твоят син, твоята дъщеря, а не нашето дете, и особено ако се ожени синът й, тогава да видиш какво става! Слуша невестата и озверява.
- Синът ми!
Твоят син, твоята дъщеря, а не нашето дете, и особено ако се ожени синът й, тогава да видиш какво става! Слуша невестата и озверява.
- Синът ми!
И той казва:
- Майка ми!
Слуша това невестата и става война. Защото това е нейният мъж, тоест дори тя не е преодоляла чувството за собственост.
- Ама това е моят мъж и следователно не е твой син! И следователно тя не е твоята майка!
И хиляди още подобни болни неща.
И тъй, това прилепване към моето, твоето и каквото и да е в брака наистина е голямо изкушение, рушителен елемент и то се побеждава чрез общото притежание, чрез общата употреба на нещата, с преодоляването на нашето прилепване към нещата, които смятаме за наши – места, време, мнения. Дори и това. Казваме моята група (в лагера). Зная съпрузи, които се карат за техния футболен отбор. Да. Карат се за партията, за хиляди неща, единият не се съгласява с другия. Всичко това са прояви на сребролюбието, на тази страст, на тази всеобемна страст, която отсича надеждата. Този, който отсича надеждата си в Бога, се изпълва със стрес, изтощава се, преуморява се.
И хиляди още подобни болни неща.
И тъй, това прилепване към моето, твоето и каквото и да е в брака наистина е голямо изкушение, рушителен елемент и то се побеждава чрез общото притежание, чрез общата употреба на нещата, с преодоляването на нашето прилепване към нещата, които смятаме за наши – места, време, мнения. Дори и това. Казваме моята група (в лагера). Зная съпрузи, които се карат за техния футболен отбор. Да. Карат се за партията, за хиляди неща, единият не се съгласява с другия. Всичко това са прояви на сребролюбието, на тази страст, на тази всеобемна страст, която отсича надеждата. Този, който отсича надеждата си в Бога, се изпълва със стрес, изтощава се, преуморява се.
Следва сластолюбието. Разбира се, в монашеството то се бори чрез девството и целомъдрието, пълното въздържание по плътските въпроси. В брака то също трябва да се бори – семейният човек не може да бъде сластолюбив, защото сластолюбието разрушава брака. Защо? Защото той гледа на другия човек като на обект, а не като на личност. Да, има благословение за известна плътска връзка с другия човек, която има и определена цел – раждането на деца, но не е само това. Тоест тази връзка има Божието благословение и благословението на Църквата чрез Тайнството на брака. Но сластолюбието не може да бъде цел на брака, защото такъв брак е осъден на провал. Защо? Защото в даден момент този сластолюбив порив няма да може да бъде задоволен в степента, в която всеки го има в своето въображение. Защото другият човек със сигурност е човек и не винаги има същото разположение; той ще се разболее, и ще бъде изморен, ще има друго разположение в даден момент. Има различни периоди в брака – период на бременност или на отсъствието на единия, период, в който човек боледува или период на някаква душевна промяна, когато той няма такова разположение, самата възраст също си казва думата. Така е, нали? Човек израства и много неща се променят. И ако човек не се научи да превъзмогва своето сластолюбие, да уважава другия човек и да гледа на него като на личност, като Божий образ, като Божий съсъд, като храм на Светия Дух, тогава той ще унижава своя спътник, ще го смята за непотребен и брачната връзка ще загине.
Нашето предание показва, колко зачита това. Виждаме как хората са внимавали да пристъпят чисти и непорочни към тайнството на брака, имали са така да се каже известна философия относно чистотата преди брака. Тяхната връзка е имала свещен характер. Днес хората са се принизили дотам да гледат филми с развратни сцени, най-порочни сцени, да ги копират и да унижават и себе си, и другия човек до себе си. Това нещо унищожава свещената връзка, която Бог е благословил в брака, унищожава и основата, върху която ще се развие истинското общение между двамата. Тези от вас, които са брачни, имат опит и знаят, че в тази връзка човек всъщност се стреми да се запази като личност и не може да се съгласи и да понесе да се превърне в обект. Връзката трябва да бъде последица от любовта между двамата човека. Връзката не е самоцел. Затова и блудството е грях, защото при него няма личностна връзка с другия, другият е обект, обект за облекчаване на страстта и нищо друго. Това нещо е унижаване на Божия образ, защото, въпреки че другият човек прави това и получава възнаграждение, въпреки че го прави, защото го иска, той не спира да бъде Божий образ. И ти не можеш да хулиш и да унижаваш Божия образ, ако ще и другият да не го разбира.
Казах на едни образовани, млади хора, които за съжаление ходеха по тези нощни свърталища, където има танцуващи девойки и знам ли какво правят там, и им казвам:
- Добре, как търпиш да ходиш да гледаш тези момичета да танцуват, голи, да обикалят масите, да правят хиляди неща, не ги ли съжаляваш? Такова животно ли си, че не чувстваш съжаление за този човек, когото виждаш пред тебе?
Тази девойка може да бъде всякаква, няма значение каква е. Ти какво си? Ти не гледаш ли на този човек като на икона на Бога, като на човек, чийто живот се е превърнал в ад, за да е стигнал дотам, че прави такива неща, работи в това кабаре. Не се ли замисляш поне за миг какво става, в какво състояние е душата на този човек, който е стигнал дотам?
Отците на Църквата са виждали такива души и са ридаели, чувствайки в какво затруднение се намирали тези девойки. Имаме множество примери и разкази, в които подвижници и преподобни са отивали в такива свърталища, за да изкарат тези девойки оттам, защото не понасяли да гледат иконата на Бога да става отпадък в ръцете на дявола.
Има потресаващи разкази, св. Йоан Колов отишъл в едно такова място и платил, за да го пуснат, седнал в леглото на блудницата, започнал да плаче, а тя го попитала:
- Защо плачеш, авва?
Той й отговорил:
- Какво ти направи Христос, детето ми, и дойде тук? В какво обвиняваш Христос и дойде тук? Виждам – казал – сатаната в твоето лице. Лицето ти, което е Божий образ, станала си оръдие на сатаната. И тъй, когато стигнеш дотам да не виждаш в другия Божий образ, а гледаш на него като на обект за наслада, тогава си загубил играта. Браковете се погубват именно от това. Защо? Защото встъпваме в брака научени да гледаме на другия не като личност, а като пол: мъж е, жена е, хубав мъж, хубава жена и хиляди други неща. Този мъж и тази жена обаче колко години ще са заедно? Хайде, 10-15 години, а след това? Хубава ще стане съседката, хубава ще стане, знам ли, колежката или колегата. Защото целта ти от началото е била насладата, сластолюбието, това е било целта на брака ти. Сега вече си претръпнал с другото лице, за тебе то няма този блясък и тази красота, които е притежавал преди. Е, сега вече си паднал. Не си се научил да приемаш другия човек като личност и затова много хора в брака в даден момент стигат дотам да се карат, да се гонят и да се мразят.
От опита, който имам като духовен наставник, ви казвам, че съм виждал съпружески двойки, главно жени, които буквално мразят мъжете си, защото ги смятат за насилници, за животни, защото те така гледат на жените си. Сигурно и жените са виновни, тъй като отначало са им позволили да гледат на тях по този начин. Трябвало е отначало да го поставиш на мястото му и да го научиш да се отнася правилно с тебе. Но когато човек е млад, той има повърхностното отношение към нещата и не е лесно да действа зряло. Ти обаче не можеш цял живот да бъдеш съд и обект на другия човек, ще дойде момент, когато твоето аз ще въстане и ще отхвърли другия.
Така се появяват много от проблемите в отношенията между тези хора. Докато напротив, ако човек е целомъдрен и гледа на другия човек, на съпругата си, на спътницата си като на икона на Бога, като съработник на Бога, като храм на Светия Дух, тогава разбира, че и тази връзка, съпружеската връзка, сексуалната връзка е благословение, и тя е радост, пристан, който Бог е дал, за да има известна утеха в трудните моменти на брачното пътуване. Но ако останеш в пристана и превърнеш сексуалната връзка в идол, тогава си погубил брака си.
Срещаш хора, които поставят добро начало и до дълбоки старини са наистина влюбени помежду си в правилния смисъл, уважават се взаимно и единият никога не е издевателствал върху другия от всяка гледна точка – и душевна, и телесна, защото този, който издевателства телесно, издевателства и душевно върху другия човек, който по този начин рухва и се отвръща от другия човек. Човекът е не само тяло, а и душа. Много е трудно да гледаш съпрузи, които изпитват пълно отвращение един към друг, защото са следвали погрешен път в това отношение. Единият да иска неща, които са абсурдни, защото неговата единствена цел е сластолюбието, а другият с право или без право да го е отхвърлил, защото: „той не ме пита дали съм жива, дали съм умряла, дали съм притеснена, наскърбена! Единственото, което го интересува, е сексът. Нищо друго. Значи, не го искам. Не го приемам, не понасям вече да бъда предмет за този човек!".
Това показва, че човек не може да ограничи своята връзка и любов до сластолюбието. Затова той трябва да се научи на целомъдрие и въздържание дори в брака. Разбира се, има периоди, в които хората трябва да се въздържат, когато жената е бременна, тя не може да има съпружески отношения, когато някой е болен, или има някакъв период, когато не може да има интимна връзка. И тук Църквата ни възпитава: има период на пост, на въздържание, където има спирачка върху тези неща. Периодът преди брака, който има за цел да приемеш другия като личност, а не като плът. И всички тези неща те научават да живееш и да възприемаш целомъдрено другия човек. Като тръгваме от целомъдрието и въздържанието, вървим напред, имайки правилна връзка с другия човек. Впоследствие Божията любов поддържа нашия живот и тогава нашите отношения и дела придобиват свещен характер.
Това показва, че човек не може да ограничи своята връзка и любов до сластолюбието. Затова той трябва да се научи на целомъдрие и въздържание дори в брака. Разбира се, има периоди, в които хората трябва да се въздържат, когато жената е бременна, тя не може да има съпружески отношения, когато някой е болен, или има някакъв период, когато не може да има интимна връзка. И тук Църквата ни възпитава: има период на пост, на въздържание, където има спирачка върху тези неща. Периодът преди брака, който има за цел да приемеш другия като личност, а не като плът. И всички тези неща те научават да живееш и да възприемаш целомъдрено другия човек. Като тръгваме от целомъдрието и въздържанието, вървим напред, имайки правилна връзка с другия човек. Впоследствие Божията любов поддържа нашия живот и тогава нашите отношения и дела придобиват свещен характер.
Превод: К. Константинов
