Хората, които за първи път прекрачват прага на храма, често остават с впечатлението, че Църквата е „събрание на женомразци”. Нерядко се чуват такива изказвания: „На мъжа ми никой нито веднъж не му е направил забележка в църквата. А аз щом вляза, веднага се оказва, че не се прекръствам, както трябва, застанала съм не където трябва, свещите не паля правилно, а и не ги слагам на точното място, не съм облечена подходящо, а и изразът на лицето ми не е подобаващ”.
Такива примери има стотици и дори хиляди. Наистина е странно да чуеш антиженски изказвания в Руската православна църква, в която по време на гоненията жените бяха основната част от енориашите, а и в наши дни си остават болшинство. Но фактът си е факт: за жената е много по-трудно отколкото за мъжа да пристъпи прага на храма, без да чуе по свой адрес един куп упреци и да не се почувства като човек втора категория.
Съществува цял пласт аскетическа литература, в която може да се намерят „антифеминистки” изказвания. За да предпазят послушниците си от плътски падения, старците са нарекли жените „съсъди на греха”. За това пише и протодякон Андрей Кураев в своето известно произведение „Жената в Църквата”. Но запознанството с православието на съвременните жени, минаващи през храма, изобщо не започва от аскетичните трудове. Да, те чуват някои оскърбителни неща за жените, но това идва не от свещеника, до който те на този етап даже нямат достъп, и не от църковните служители от мъжки пол. В девет от десет случая такъв род забележки правят жените – свещопродавачките, клисарките, активните енориашки.
Излиза, че най-големият враг на православната жена е другата православна жена, вменяваща си задължението да следи за строгото спазване на нормите на благочестие.
Жените по принцип обичат практичните съвети. На тази основа се правят женските списания, предлагащи точни инструкции: „как да се харесаме на мъжете”, „как да приготвим празничната трапеза”, „какво се носи този сезон”. Проблемът е в това, че Църквата в много случаи не дава точни инструкции, оставяйки на своите чада правото да постъпват не по закона, а по благодатта. И тогава енорийските баби доизмислят вместо Църквата този закон, съчиняват и разпространяват полуезически предания.
В Църквата е прието да се осъжда феминистичният възглед за живота, който поставя кариерата над семейството и призовава към неумерено потребление.
Положителният антипод на мръсницата-кариеристка е тихата домакиня, която мълчи, смирява се, жертва се заради мъжа и децата. Но проблемът е в това, че дори да преоблечете агресивната феминистка в дълга пола и забрадка, дори да й дадете броеница и сборник с акатисти, с това няма да промените вътрешната й същност, просто нейната агресия ще си намери ново приложение – вече в църковния живот.
Да се бориш със собствените страсти е тежко и неблагодарно занимание. Ако започнете сериозно да работите върху себе си, за това няма да получите похвала, по-скоро ще ви помислят за странна. Много по-лесно и безопасно за собствената репутация е да се борите с чуждите страсти.
Идеологията, основана на това, апостолът нарича „бабешки басни” (Тим. 4:7), които - уви! - вече са и финансово изгодни. От това се възползват издателите и търговците на книги, които считат за допустимо да печелят от низките човешки страсти, при това наричайки своя продукт "православен". С голям търговски успех се ползват брошурите за това, защо е грешно жените да носят панталони, приказките за стаените навсякъде врачки, чакащи да те урочасат, за сметка на смислената, сериозната и богословски точната литература.
Спомням си един случай, за който ми разказа вече покойният отец Даниил Сисоев. Един издател му поръчал да напише материал за това, какво се разрешава и какво не се разрешава на православната жена в Църквата по време на месечния цикъл. Отец Даниил уважаваше и обичаше църковните канони, обичаше творенията на св. отци, затова подходи сериозно към поверената му работа. Той проучи всичко - какво казват каноните и св. отци по този въпрос и в статията си достигна до следния извод: по време на месечния цикъл жените не могат да участват само в тайнствата, всичко останало им е позволено. За съжаление издателят очаквал от свещеника съвсем различен извод. Той смятал, че по време на „критичните дни” жената дори не трябва да влиза в храма и искал този извод да стигне до читателките заедно със страшни истории за това какви „небесни наказания” са постигнали нечестивките, които са дръзнали по време на месечния си цикъл да се докоснат до някоя светиня. В резултат на това статията на о. Даниил така и не беше издадена.
Разбира се, от „агресивите припадалки” и „женските угоднички”, издаващи съмнителна литература, трябва да има някакво спасение. На мене ми се струва полезно в този случай да си припомним, че в Църквата има йерархия. Всички ние достатъчно се надсмяхме над загубените, подтиснати „духовни чада”, които превръщат духовника си в идол и молят: „Отче, благослови да си издухам носа”. Но това не е повод да изпадаме в друга крайност – когато активни жени се превръщат в наставнички на свещениците, убеждават ги да поддържат или отхвърлят едни или други идеи, а не обратното. Няколко пъти наблюдавам следното: свещеник в неформална обстановка се изказва по някакъв въпрос, а след това изплашено шепне: „Това не е за публикуване, енориашките ми ще ме изядат, ще ме обявят за обновленец и либерал”.
Струва си да си спомним, че отвъд прага на църквата е светското общество. В него има ли женомразство? Сега е прието да се счита, че жените имат всички мислими и немислими права и възможности. Жената има право на образование, избирателно право, може да стане депутат, министър, за нея е отворен пътят към всяка кариера. Проблемът е в това, че пътят на кариерата, пътят в обществената сфера е отворен, но с едно „но” – ако жената психологически стане мъж. Ако започне да се държи като мъж, да мисли като мъж, да гази конкурентите си като мъж, ще я зачетат за човек и ще я показват и по телевизията. Жената, която се държи по женски: меко, без натиск, без агресия, в съвременното общество е обречена да бъде в ролята на маргинал, който няма път извън прага на кухнята.
Обърнете внимание, колко много момичета в интернет пишат с мъжки ник-неймове. В някои неформални субкултури момичетата си измислят мъжки имена, мъжко минало, носят мъжки дрехи, говорят за себе си в мъжки род и си избират такава общност, която ги приема. Това се случва, защото традиционната женска роля в информационното пространство е представена като нещо от втора категория, безинтересно, безперспективно. Вие скоро гледали ли сте филм, в който домакинята да не е „отчаяна”, а обикновена? Колко писатели можете да изброите, в чиито произведения е представен именно женският поглед върху света? Сестрите Бронте, Маргарет Мичъл и това е!
В тази ситуация само Църквата може да ни напомни, че Бог те е сътворил жена и това не е нещо, с което трябва да се смириш и да претърпиш, това е просто прекрасно! Църквата в наши дни остава един от малкото резервати, където на жените е позволено да бъдат жени. И трябва да се постараем да направим всичко възможно да не изглежда като резерват-змиярник - място, където озлобени жени непрестанно предявяват претенции една към друга, а да е кръг от сестри, с които искаш да вървиш след Христос.
Доклад, прочетен на Първия форум на православните жени
Излиза, че най-големият враг на православната жена е другата православна жена, вменяваща си задължението да следи за строгото спазване на нормите на благочестие.
Жените по принцип обичат практичните съвети. На тази основа се правят женските списания, предлагащи точни инструкции: „как да се харесаме на мъжете”, „как да приготвим празничната трапеза”, „какво се носи този сезон”. Проблемът е в това, че Църквата в много случаи не дава точни инструкции, оставяйки на своите чада правото да постъпват не по закона, а по благодатта. И тогава енорийските баби доизмислят вместо Църквата този закон, съчиняват и разпространяват полуезически предания.
В Църквата е прието да се осъжда феминистичният възглед за живота, който поставя кариерата над семейството и призовава към неумерено потребление.
Положителният антипод на мръсницата-кариеристка е тихата домакиня, която мълчи, смирява се, жертва се заради мъжа и децата. Но проблемът е в това, че дори да преоблечете агресивната феминистка в дълга пола и забрадка, дори да й дадете броеница и сборник с акатисти, с това няма да промените вътрешната й същност, просто нейната агресия ще си намери ново приложение – вече в църковния живот.
Да се бориш със собствените страсти е тежко и неблагодарно занимание. Ако започнете сериозно да работите върху себе си, за това няма да получите похвала, по-скоро ще ви помислят за странна. Много по-лесно и безопасно за собствената репутация е да се борите с чуждите страсти.
Идеологията, основана на това, апостолът нарича „бабешки басни” (Тим. 4:7), които - уви! - вече са и финансово изгодни. От това се възползват издателите и търговците на книги, които считат за допустимо да печелят от низките човешки страсти, при това наричайки своя продукт "православен". С голям търговски успех се ползват брошурите за това, защо е грешно жените да носят панталони, приказките за стаените навсякъде врачки, чакащи да те урочасат, за сметка на смислената, сериозната и богословски точната литература.
Спомням си един случай, за който ми разказа вече покойният отец Даниил Сисоев. Един издател му поръчал да напише материал за това, какво се разрешава и какво не се разрешава на православната жена в Църквата по време на месечния цикъл. Отец Даниил уважаваше и обичаше църковните канони, обичаше творенията на св. отци, затова подходи сериозно към поверената му работа. Той проучи всичко - какво казват каноните и св. отци по този въпрос и в статията си достигна до следния извод: по време на месечния цикъл жените не могат да участват само в тайнствата, всичко останало им е позволено. За съжаление издателят очаквал от свещеника съвсем различен извод. Той смятал, че по време на „критичните дни” жената дори не трябва да влиза в храма и искал този извод да стигне до читателките заедно със страшни истории за това какви „небесни наказания” са постигнали нечестивките, които са дръзнали по време на месечния си цикъл да се докоснат до някоя светиня. В резултат на това статията на о. Даниил така и не беше издадена.
Разбира се, от „агресивите припадалки” и „женските угоднички”, издаващи съмнителна литература, трябва да има някакво спасение. На мене ми се струва полезно в този случай да си припомним, че в Църквата има йерархия. Всички ние достатъчно се надсмяхме над загубените, подтиснати „духовни чада”, които превръщат духовника си в идол и молят: „Отче, благослови да си издухам носа”. Но това не е повод да изпадаме в друга крайност – когато активни жени се превръщат в наставнички на свещениците, убеждават ги да поддържат или отхвърлят едни или други идеи, а не обратното. Няколко пъти наблюдавам следното: свещеник в неформална обстановка се изказва по някакъв въпрос, а след това изплашено шепне: „Това не е за публикуване, енориашките ми ще ме изядат, ще ме обявят за обновленец и либерал”.
Струва си да си спомним, че отвъд прага на църквата е светското общество. В него има ли женомразство? Сега е прието да се счита, че жените имат всички мислими и немислими права и възможности. Жената има право на образование, избирателно право, може да стане депутат, министър, за нея е отворен пътят към всяка кариера. Проблемът е в това, че пътят на кариерата, пътят в обществената сфера е отворен, но с едно „но” – ако жената психологически стане мъж. Ако започне да се държи като мъж, да мисли като мъж, да гази конкурентите си като мъж, ще я зачетат за човек и ще я показват и по телевизията. Жената, която се държи по женски: меко, без натиск, без агресия, в съвременното общество е обречена да бъде в ролята на маргинал, който няма път извън прага на кухнята.
Обърнете внимание, колко много момичета в интернет пишат с мъжки ник-неймове. В някои неформални субкултури момичетата си измислят мъжки имена, мъжко минало, носят мъжки дрехи, говорят за себе си в мъжки род и си избират такава общност, която ги приема. Това се случва, защото традиционната женска роля в информационното пространство е представена като нещо от втора категория, безинтересно, безперспективно. Вие скоро гледали ли сте филм, в който домакинята да не е „отчаяна”, а обикновена? Колко писатели можете да изброите, в чиито произведения е представен именно женският поглед върху света? Сестрите Бронте, Маргарет Мичъл и това е!
В тази ситуация само Църквата може да ни напомни, че Бог те е сътворил жена и това не е нещо, с което трябва да се смириш и да претърпиш, това е просто прекрасно! Църквата в наши дни остава един от малкото резервати, където на жените е позволено да бъдат жени. И трябва да се постараем да направим всичко възможно да не изглежда като резерват-змиярник - място, където озлобени жени непрестанно предявяват претенции една към друга, а да е кръг от сестри, с които искаш да вървиш след Христос.
Доклад, прочетен на Първия форум на православните жени
