Мобилно меню

4.8837209302326 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (43 Votes)
Pantocrator_6v_Sinai_w200.jpgИисусовата молитва е велик подвиг на ума и сърцето, тя е духовният труд par excellence и средство за освещаването както на монаси, така и на всички православни християни. Тя представлява кратко призоваване с една мисъл, което вярващите повтарят непрестанно в Името на Господ Иисус Христос: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”.

Първата част на молитвата – „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи” – съдържа изповядване на вярата в Божеството на Христос, но също и в цялата Света Троица. Втората част е изповед на човека, който се моли: той признава падението, всемирното и своето собствено, своята греховност и нуждата си от спасение. Тези две части – изповядването на вярата и покаянието на онзи, който се моли – дават пълнотата и съдържанието на молитвата.

Името „Иисус” е дадено чрез откровение свише. То произхожда от енергията на Божието Битие, идва при нас извън времето и по никакъв начин не е човешко изобретение.
 
Това откровение е действие на Божеството и придава всемирна слава на Името. Това Име е онтологически свързано с Лицето, което се именува – с Христос. Молитвата с Иисусовото Име има като крайъгълен камък думите на Господа, които Той изрича малко преди да възлезе на Голгота: „Досега не сте искали нищо в Мое име: искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна… истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” (Иоан 16:24, 23). Тези думи на Христос са едновременно и заповед, и обещание. Достойното призоваване на Името Му е изпълняване на заповед и прави живо Неговото присъствие. Човекът, който непрестанно се моли, поставя себе си на пътя на заповедите, на пътя на Господа, а Пътят е Самият Той. Затова такъв човек има за спътник Господа и сам се присъединява към Него. Името на Иисус Христос става средство и „място” за единение на вярващия със Спасителя Бога. Когато това Име се призовава по богоподобаващ начин, то донася благоволението на Светия Дух и тогава човек живее завинаги пред Лицето на Господа.

В Стария Завет виждаме, че щом Соломон завършва строежа на Храма и с възвишен молитвен дух го посвещава на Бога на Израил, Господ се явява на царя и му казва: „Аз чух твоята молитва и твоята молба, за което Ме моли, направих всичко по твоята молитва, осветих тоя храм, който ти съгради, за да пребъдва там името Ми довека, и очите Ми и сърцето Ми ще бъдат там през всичките дни” (3 Цар. 9:3). Тогава Божието обещание към Соломон се изпълнява: „И ще живея всред Израилевите синове и няма да оставя Моя народ Израиля” (3 Цар. 6:13). С други думи, когато Името на Господа бива поставено върху Храма, това му придава особена чест и тя привлича към него кроткия взор и благоволението на Божието сърце. Полагането на печата на Божието Име върху Храма го утвърждава като безценно място на благодатното присъствие на Духа на Господа. „Славата Господня изпълни дома Господен” (Парал. 7:2).

В Новия Завет обаче „всичко става ново” и несравнимо по-осезаемо. Бог вече не пребивава в ръкотворни храмове, а Неговото собствено Тяло става Храмът, в който „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Заради нас Господ прави този Храм съвършен. Освен това светото Кръщение дава и на нас дара да се облечем – да се облечем в Божеството на Господа и да станем „храм Божи”, така че Духът на Господа да „живее в нас” (Виж 1 Кор. 3:16). Влизането в благодатта на светото Кръщение обаче става чрез вяра в Името на Иисус Христос. В историята на откровението на Божиите Имена това Име е ново, свято, всемогъщо, „по-славно” (Евр. 1:4), „по-горе от всяко име” (Фил. 2:9). Призванието на Израил сега е „да се покорява на вярата в Негово име” (виж Рим. 1:5). Мисията на Господните избраници се състои в това да носят това Име, да страдат за него и да приемат опозоряването заради Името като привилегия, да бъдат готови да умрат за Името на Господа Иисуса (виж Деян. 9:15-16; 5:41; 21:23). Членове на Тялото Христово са онези, над които е призовано това Име и които сами призовават Името на Иисус Христос. С една дума, Името на Господ Иисус слага печат върху вярващия и го прави храм на Божеството – място на благодатното присъствие на Светия Дух.

Името на Иисус Христос е онтологически свързано с Личността на Самия Господ Иисус Христос. Като се държи здраво за това Име, вярващият носи Бога в себе си. Носи, разбира се, само Неговата енергия, тъй като Същността е отвъд всяко име и участие. За да може упражняването в молитвата да принесе плод, е необходимо да се постигне съединяване на ума и сърцето. Изкуствените методи могат само да подпомогнат вниманието на ума да намери входа на сърцето, но не и да му дадат да пребивава в него. При начинаещите и неопитните подвижници има голяма опасност от надценяване на тези методи и това може да доведе до изкривяване в духовния живот.

При практикуването на Иисусовата молитва два фактора са абсолютно необходими. Първият от тях е постоянното усилие на човека да се съсредоточи в сърцето и да предразположи духа си със смирение. Вторият и несравнимо по-важен фактор е благодатта на Светия Дух, без която нищо не може да се постигне.

Всички дарове на Светия Дух идват в света чрез слизането на Единородния Син Божи на земята, дори до преизподнята и Неговото Възнесение след това. Човекът в някаква степен повтаря този път. Той свежда ума си в дълбините на сърцето и там открива и среща Спасителя Бога. Когато умът бъде укрепен от благодатта, той започва да властва над сърцето – т. е. над цялото същество на човека – и насочва целия му живот към Бога. Тогава всички сили на душата започват да действат в съгласие. За да може обаче умът да извърши това слизане в сърцето и да се съедини с него, е необходима Божията благодат. Умът не слиза долу чрез изкуствени методи, като например положението на тялото или контрола върху дишането. Тези методи са второстепенни.

Умът, който след падението на сатаната е изгубил чистотата си и е оставен на самия себе си, не е в състояние да осъществи това снизхождане. Той може да слезе долу само след като бъде разпнат чрез премъдростта на Разпнатия Господ в борбата за спазването на евангелските заповеди. Тогава човекът познава силата Божия в сърцето си. Тогава той е способен да стои в сърцето си с молитвено внимание и да призовава Името. В съвременния исихастки опит се подчертава също, че основата на всяко възхождане е покаянието, т. е. пътят на снизхождането, който предполага вяра в Христос и признаването на греховността на човека. В светлината на този метод – на намирането и притежаването на сърцето – монашеското послушание се явява безкрайно скъп и ценен дар.

Целта на еднословната Иисусова молитва е вярващият да пребивава в живото присъствие на Бога. Това присъствие е изключително благотворно и изцеляващо. То е сила, която изчиства „ръждата”, причинена от падението, унищожава духа на злото и изцелява ума и сърцето на човека. Това присъствие възсъединява и прави едно цяло неговото същество. В това състояние човекът има само една мисъл, една цел на духа, едно желание, тъй като се стреми да се покланя на единия Бог в Светата Троица „с дух и истина”. Тайната, която прави Иисусовата молитва действена, е пределното внимание на ума и смирението – тях молещият намира чрез сълзите на покаянието.

В процеса на борбата за непрестанната еднословна молитва ние придобиваме знание за много страни от тайнствения живот в Христос. Първо, енергията на Божеството се предава на душата и тялото благодарение на онтологическата връзка, която съществува между Името и Личността на Иисус. Целият човек постепенно се освобождава от плътския ум и от властта на греха и става обект на посещението на Господа. Започва осъществяването на ипостасното начало в него. Второ, като се опитва да държи ума в сърцето и да съсредоточава вниманието си изключително в мисълта за Бога, човек лека-полека се научава да не пренебрегва „замислите” на сатаната, които със сила се опитват да проникнат вътре и да попречат на святото дело на молитвата. Трето, молитвата става положителен начин за упражняване на подвижника да възприеме от Бога онези мисли, които отварят сърцето и „пленяват всеки разум, за да бъде покорен на Христа” (2 Кор. 10:5). Тогава всичко започва да действа така, че да допринася за процеса на освещаване чрез любовта на Светия Дух. Четвърто, трезвението на ума тогава идва по естествен начин, защото Този, който властва в сърцето, е „по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан. 4:4).

Цялото дело на умната молитва е безкрайно творческо. Преди създаването на света Духът Божи се е носел над бездната, докато в един момент станал взрив, от който се е „излюпило” цялото творение. Така също и подвижникът на благочестието установява ума в сърцето си и Името на Господ Иисус Христос сякаш под крило покрива сърдечната бездна. Тогава божествената енергия на това Име се предава на сърцето, което става способно да контролира всяко свое движение, да съзира враговете, когато те приближават отвън, и да ги прогонва със силата на Христовото Име. Чрез това вътрешно трезвение  греховете се свеждат до възможния минимум. И когато накрая идва моментът на Божието благоволение и енергията на молитвата е достигнала своята пълнота, се извършва разтърсващото отваряне на сърцето и човекът получава опит за вечността. Бог влиза вътре, вселява се в сърцето и осъществява истинското обновление на човека на онтологическото равнище на Своята божествена любов.

Практиката на Иисусовата молитва е изпълнена с много вътрешни промени и усещания, които по същността си са събития от духовния свят. Според Божието откровение човекът е „дълбоко сърце” (виж Пс. 63:7), надарено с умно и божествено усещане. С други думи, той получава вдъхновение от благотворните и произхождащи от Духа промени, които го правят достоен за Божията грижа и внимание, и така постига състоянието, в което може да предстои пред Бога с цялото си същество, да принася чиста молитва и така да изпълни закона за любовта. Тогава предвечното назначение на човека получава своето осъществяване.

Пътят на този подвиг обаче, въпреки че е обграден от богатата милост и грижа на Бога, се придружава от свръхчовешка борба с видимите и невидими враждебни сили, които имат космически измерения. Тази борба предхожда грабването и просветляването от нетварната Светлина – събитие, което само по себе си представлява победа със свръхкосмически измерения.

Продължителното и непрестанно призоваване на Божието Име на Иисус и вътрешното пазене на ума имат за цел да създадат един постоянен порив към покайна молитва. Така молитвата се превръща в естествен начин на съществуване на човека, тя става одежда на душата му и спонтанна реакция на сърцето му на всяко явление в духовния свят. Това духовно състояние е особено важно в часа на смъртта. Аскетическата практика на умната молитва е упражнение и подготовка за края на този земен живот, за да може раждането на вярващия за небесния живот да се извърши колкото се може по-безопасно и безболезнено.

По време на Божествената литургия цялото тленно и временно съществуване бива споменато пред Господа и заменено с нетленния и небесен живот на Неговия Син. По подобен начин по време на постоянната умна молитва вярващият участва непрекъснато в нетварната енергия и благодат на Христос и изпитва  неописуемо разширяване на сърцето, което се извършва от Светия Дух. Той става участник във всемирността на Новия Адам и възпоменава пред Бога цялото творение. Явява се свързващото начало между Бога и останалия свят. Става служител на най-голямото чудо на нашето съществуване – съединяването ни с Бога. С други думи, Иисусовата молитва е дадена на човека като най-подходящата предпоставка за придобиването на молитвата за целия свят, в което се и състои застъпничеството на светиите.

Словото Божие ни разкрива както самите нас, така и цялото творение. По този начин непрестанното призоваване на Името на Иисус ни прави прозрачни за Неговото присъствие и способни да участваме в песнословието, което цялото творение принася на Бога: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс. 18:1).

В тази удивителна практика на Иисусовата молитва съществува една основна опасност сред многото други – гордостта. За да може християнинът да достигне до най-висшите форми на тази молитва и да наследи накрая по неизразим начин величествения и небесен живот във вечността, той се нуждае от духовен наставник, „ангел, верен наставник”. Нужно е освен това непрестанно да укорява себе си във всичко, което го прави недостоен за Бога.

В наши дни често срещаме едно объркване и дори заблуда на неопитните, което произтича от погрешното свързване на Иисусовата молитва с практикуването на йога, на будизма, трансценденталната медитация и други подобни източни практики. Приликата, която се твърди, че съществува между тях, ако я има изобщо, е чисто външна, и то на много ниско равнище. Коренната разлика между християнството и другите религии се състои в това, че Иисусовата молитва се основава на Откровението на Живия и Личностен Бог, Светата Троица. Следването на други пътища не може да доведе до изграждането на лично отношение между Бога и молещия се човек.

Аскезата от източен тип е аскезата на събличането на ума от всичко, което е относително и преходно, за да може човекът да се съедини с безличностния Абсолют. Човекът според източните вярвания има една и съща природа с този Абсолют, но е претърпял отпадане и разтление при влизането си в многообразния и променящ се живот на сегашния свят. Тази аскеза е егоцентрична и се основава на собствената воля на човека. Тя има по-скоро умствен характер и по никакъв начин не засяга сърцето. В тази аскетическа традиция човекът се стреми да се завърне в безименния и безличностен Абсолют, да се слее с него. Той се стреми да унищожи своята личност-ипостас в безименния океан на чистото Битие. Съзерцанието, което се постига по този начин, не е виждане на Бога, а съзерцание на самия себе си. То не надхвърля границите на тварното битие, нито дава докосване до изначалното Битие на Живия Бог на Откровението. Този тип аскеза може да донесе известна доза покой и да изостри психическите и умствени функции на човека, но все пак остава вярна истината, че „роденото от плътта е плът” (Иоан 3:6) и „не може да угоди на Бога” (виж Рим. 8:8).

Най-съвършеното събличане на ума от всяка страстна привързаност към видимите и преходни стихии на този свят се осъществява по естествен начин чрез огъня на покаянието. Болката в сърцето, която се ражда от благодатта на покаянието, не само откъсва ума от тленното, но и го обвързва с невидимото и вечното. В този смисъл събличането на ума само по себе си е частично и несъвършено, тъй като включва само човешкия фактор, т. е. остава само на тварното равнище на битието. В християнството обаче „събличане” непременно трябва да бъде последвано от „обличане” – от обличането на душата в Божията благодат, и това е пълнотата на безсмъртния живот.

Мнозина се възхищават на Буда и го сравняват с Христос. Те казват, че Буда е бил състрадателен и е изпитвал жалост към човешката мъка, че с красиви думи е учил както за възможността, така и за начина, по който човек може да се изолира от страданието и да запази покой. Единородният Син Божи Иисус Христос обаче чрез Своето страдание, кръст, смърт и възкресение взема върху си болката доброволно, без да има грях, и я преобразява в средство, което изразява Неговата съвършена любов. С тази любов Той изцелява Своето създание от страшната рана, нанесена от греха на нашия праотец, и го прави „нова твар”. Именно затова болката е толкова ценна при извършването на молитвата и наличието ѝ е признак, че подвижникът не е далече от истинския и свят път. Ако не изпитва болка, християнинът не може да познае дълбините на битието и остава чужд на любовта, която побеждава греха и смъртта.

Веднага след Христовото Възкресение и основаването на Църквата хората, наричани християни, са онези, които „призовават Името” на Христос, а новото „избраничество” от Бога се отъждествява с подвига да се „носи Неговото Име” (виж Деян. 9:14-15; 9:21). Господ казва, че не можем да „живеем вечно”, ако не ядем Плътта на Сина Човешки и не пием Кръвта Му (виж Иоан 6:51, 53), по същия начин и свидетелите на Неговото Възкресение твърдят, още от най-първия, че „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Така призоваването на Името на Господ Иисус Христос и причастяването с Неговите Тяло и Кръв стават двата основни начина за осъществяването на спасението на новия народ, изкупен с „претърпяната от Него смърт” (виж Евр. 2:9).
 
Ако някой иска да попита нещо, ще се опитам да кажа няколко думи.

- Битува мнението, че Иисусовата молитва и православното подвижничество са елитарно и самотно занимание за малцина. Как бихте коментирали това твърдение и какво отношение има  Иисусовата молитва към живота на обикновените миряни?

- Когато четем Новия завет, виждаме, че християни са били наричани онези, които са призовавали името на Иисус Христос в Коринт или пък в Ефес. И апостол Петър казва в Деяния на апостолите, че няма друго име под небето, с което ще се спасите. Знаете ли, името на нашия Бог Иисус Христос е голям дар за човечеството. То е единственото средство, чрез което можем да намерим сърцето си и да съединим ума със сърцето си. И ние всички се нуждаем от това. Защото ако не намерим сърцето си, ние не можем да говорим истински на Бога. Ние трябва да намерим сърцето си, за да можем да говорим от сърцето си на Бога, и тогава той ще чуе нашите думи. Човек се превръща в събитие, когато заговори на Бога от сърцето си. И чрез името на нашия Господ Иисус Христос ние вършим две неща едновременно. То се превръща в нещо като пила, с която изпилваме ръждата, наслоена от този свят. И в същото време ние ставаме все повече и все по-чувствителни за благодатта на Светия Дух. Ние изпилваме ръждата, за да може да светим, да заблестим. Дори светата Литургия не може да бъде преживявана в нейната пълнота, ако не се подготвим за нея чрез призоваването на името на нашия Господ Иисус Христос. Затова ние всички се нуждаем от тази практика, ние сме запечатани чрез името на нашия Господ Иисус Христос и затова се нуждаем от призоваване на Неговото име, за да бъдем Негови, за да Му принадлежим.

Аз не мисля, че пред Бога има елит и второстепенни хора. Ние всички сме еднакво почетени от Него, защото всички сме получили едни и същи заповеди. Ако сме християни, трябва да носим името на нашия Господ Иисус Христос. Това е красотата и величието на Божието снизхождане, на Неговата жертва и на Неговото идване при нас. Просто ние всички сме равни пред Него. Но някои Го познават, а други не. И някои имат по-голямо желание да се съединят с Него, а други се удовлетворяват с временни неща.

Искам да помоля стареца да каже нещо повече по въпроса за изпадане в прелест и за опасностите пред начинаещите монаси, които решават сами да се обучават в Иисусовата  молитва.

- Всичко, което е случайно в нашия живот, е опасно. Голямата мъдрост е да се научим да бъдем послушни на Господа и да бъдем смирени. Ние всички сме християни и трябва да бъдем ученици на Христос. А Той казва, че ако искаме да бъдем Негови ученици, трябва да се научим от Него, Който е кротък и смирен. Така че да имаме духовен наставник, духовен отец, е начин да бъдем свързани с Църквата. Да получаваме поучения, наставления. Да бъдем въведени в Тялото Христово. Но Бог не е създал учители и ученици, а отци и синове. И децата, когато пораснат, също стават отци. Ето защо ние не можем да бъдем истински членове на това Тяло, ако нямаме точка на съотнасяне. Ако се придържаме към тази точка на съотнасяне, а тя е нашият свещеник, духовният ни отец, тогава в цялата си молитва, в цялото си богослужение ние трябва да бъдем смирени, за да намерим благодат. Така или иначе, за да принадлежим на тялото Христово, е абсолютно необходимо да имаме такава точка на съотнасяне, да имаме такъв човек, към когото да се съотнасяме. Това ни предпазва от грях и от заблуда. Помага ни да пазим страха Божи. И по този начин да имаме смирено сърце. А Бог дава благодат на смирените.

Истинската молитва е, когато Бог присъства в нас в момента, когато ние се молим. Това са няколко думи по вашия въпрос. Но, както казах и по време на беседата, има две опасности в упражняването на Иисусовата молитва – гордостта и отчаянието. Трябва да бъдем смирени, затова ни трябва такъв човек, към когото да се отнасяме, и никога не трябва да се отчайваме, защото нашият Бог е човеколюбив Бог.

- Бихте ли коментирали думите на Спасителя: Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори?

- Миналата седмица в Гърция чух проповед върху тези думи. Епископ Йеротей (Влахос) направи тази проповед. И той каза – търсете и ще ви се даде. Това означава търсете, вие трябва да търсите Бога. Ние трябва да си поставим за цел това търсене. Защото Бог желае да ни даде всичко, което Той има. И в книга Откровение се казва, че Бог стои пред нашето сърце и чука, но ние не само трябва да молим, ние трябва да преследваме тази своя цел. Ние трябва да Го убедим, че сме достатъчно верни да опазим това, което Той ще ни даде. И ако Бог закъснява да отговори на нашата молитва, то е защото ние не успяваме да Го убедим, че ще опазим богатството, което Той иска да ни повери. Бог не ни дава своите дарове безразсъдно, без да преценява. Той ще ни повери своите дарове, когато види, че ние можем да ги опазим. В противен случай ние ще бъдем най-нещастните, ако Той ни даде и след това ние изгубим тези дарове. И цялата борба в нашия живот е да убедим Бога, че ние сме Негови. И тогава той ни казва, да днес си Мой, ти си син Мой, Аз днес те родих. Тогава той ни казва тези думи. И всичко Мое е и твое.

- Вълнува ме следният въпрос. Когато едно дете се моли на Бога, има ли значение начинът, по който се моли, т.е. може ли да използва свои собствени, детски думички, или трябва да казва молитвата точно така, както е дадена в молитвеника, със същите думи.

- Мисля, че най-сладката молитва е тази, която идва от сърцето. Но така, както в светския живот трябва да изучаваме граматиката и езика, за да развием своя собствен стил, така и когато говорим с Бога, ние трябва да научим езика на Бога, който е изразен в езика на Църквата. И когато усвоим молитвите на Църквата, тогава можем да говорим на Бога със свой език, със свои молитви. Ние се нуждаем и от двете. Трябва да четем молитвите на Църквата, но понякога просто трябва да излеем сърцето си пред Бога.

- Правилно ли е да се задължавам да се моля дори когато съм разсеяна, когато казвам механично Господи, Господи, но не Го чувствам, не успявам да го почувствам мой Господар.

- Простете ми, ще направя изповед пред вас. Когато съм разсеян, спирам да се моля и укорявам себе си пред Бога. И осъждам себе си пред Него за това, че съм непристоен да призовавам Неговото име. И това себеосъждане ухапва сърцето. Тогава сърцето започва да участва в молитвата. Едва тогава аз продължавам да казвам молитвите си. Аз не спирам да се моля, аз спирам само с една форма на молитвата и продължавам с друга форма на молитвата. След това се връщам към първата. Понякога молитвата със себеукоряването е по-силна от всяка друга молитва. Като пророк Данаил, който казва – на тебе, Господи, подобава всяка слава, а за мене остава срамът на лицето.

- Смятате ли, че е по-лесно упражняването на умната молитва в монашеския живот, отколкото в света, и какви наставления бихте дали на нас, миряните?

- Да, смятам, че е по-лесно, много по-лесно да се упражнява Иисусовата молитва в манастира, където целият живот е организиран около тази молитва. Но силата на живота е в степента, в която ние успяваме да освободим себе си от грижите. Защото понякога има такива монаси, които стават по-активни, по-дейни от всички хора на света. И те не извършват никаква работа върху сърцето си. Те просто четат богослужения, но те не работят истински върху сърцето. И  също така има хора в света, които успяват да организират своя живот разумно, мъдро и имат привилегията да имат време за тази молитва. Опасността е в многопопечението, в многото грижи. Защото грижите замъгляват ума и отслабват волята да следваме Христа. Но всичко, което ние вършим в този живот, ще отмине. Само работата, която извършваме върху сърцето си, ще остане с нас, когато си отидем от този свят.

- Само под духовно ръководство ли можем да упражняваме Иисусовата молитва?

- Мисля, че всеки кръстен християнин може да призовава името Господне. Но когато ние искаме да се предадем на тази молитва, тогава трябва да имаме точка на съотнасяне, тогава имаме нужда от духовно ръководство.

- Без да търсим някава рецепта, има ли все пак някакво изходно състояние, от което човек може да започне упражняването на Иисусовата молитва?

- Да, има такова състояние. Преди малко бях в манастира на отец Паликарп и видях, че те четат една книга на св. Теофан Затворник – Духовни поучения. Св. Теофан в тази книга казва, че най-действеният начин за упражняване на Иисусовата молитва е да се научим да плачем преди тази молитва. Ако плачем пред Бога, тогава умът става мирен и в същото време бърз като светкавица. И енергията на покайния плач пред Бога намира сърцето. Тогава умът отива право в сърцето. И тогава молитвата е мощна. Тогава ние нямаме никакви съмнения, никакви заблуди дали сърцето участва в молитвата. Знаем, че то участва. С други думи, за да можем да упражняваме Иисусовата молитва както трябва, ние трябва преди това да се покаем.

Но мисля, че не отговорих докрай на вашия въпрос. Искам да кажа още няколко думи. В този живот ние сме атакувани от различни духовни енергии и трябва да се научим да превръщаме душевните енергии в духовни енергии, за да можем да разговаряме с Бога. Например, ако някой ни обиди или преживеем някаква катастрофа, някакво нещастие и имаме болка, вместо да униваме, да изпитваме отвращение, веднага се обръщаме към Бога за помощ. Опитваме се да установим диалог, разговор с Бога. Ако имаме някаква радост в живота, обръщаме се към Бога с благодарение и прослава. Ако видим нещо красиво, възхваляваме премъдрия Бог. Превръщаме всичко в претекст за молитва. Трябва да установим един трансформатор вътре в нас, който превръща всяка психологическа, душевна енергия в духовна енергия. И това ще подхранва нашия диалог с Бога. Дори Господ, ако четем внимателно Евангелието, ни учи на същото това нещо. Когато Той е вършел чудеса и хората са го прославяли, Той е говорил за предателството, което му предстои да понесе, за страданието, за смъртта и за възкресението на третия ден. Когато в Гетсиманската градина идват да Го заловят, Той не Си е мислил дали това са гърци, римляни, евреи, които идват да Го заловят, а отправя молитва към Бог Отец и счита своята смърт за чашата на Отца, която трябва да изпие за спасението на света. Ние не трябва да оставаме на хоризонтално равнище, а трябва да правим пробив в диалога с Бога. И тогава всяко нещо, всяка случка  служи за добро. Всичко допринася за доброто на онези, които обичат Бога, казва апостолът.

- Господ Иисус Христос ни е оставил само една молитва – Господнята молитва Отче наш. Ако Иисусовата молитва е толкова силна и толкова важна, защо не я е предал на апостолите?

- Мисля, че отговорих на този въпрос. В Евангелието, преди да тръгне към страданието си, Господ казва на учениците си: вие все още не сте искали нищо в Мое име, искайте и ще ви се даде. Значи това е от Евангелие според Йоан 16:23-24.  Досега не сте искали нищо в Мое име, искайте и ще получите. За да бъде радостта ви пълна истина, истина ви казвам, всичко, което искате от Отца в Мое име, ще ви се даде. Господ  дава наставление.

-В Гетсиманската градина Иисус Христос се моли и плаче. Плаче и един от отговорите е, че плаче, защото малко хора ще го последват. Какви размишления предизвиква у вас това събитие?

- Той плаче, защото смъртта е неприемлива. Смъртта не е естествено състояние. Смъртта идва като следствие на греха. И Господ плаче, от една страна, защото Той самият е безгрешен, но, от друга страна, Той приема това като воля на Отца да спаси света. Той плаче и се моли, за да покаже, че смъртта за Него е нещо неестествено. Защото Той е безгрешен и въпреки това приема чашата на Отца, защото това е единственият начин да спаси света. Да умре вместо нас. Но неговата смърт е несправедлива смърт. Защото Той не е съгрешил. Затова Неговата смърт става осъждане на нашата смърт, на нас, които сме съгрешили преди това. Ето защо Господ със смъртта потъпка смъртта.

Той не би могъл да остане в гроба, защото вкусва достатъчно вместо нас и разруши смъртта. Той не е могъл да вкуси тление в гроба. Защото неговата смърт е несправедлива. И защото Той умира за всички нас. Когато Христос бива възкресен от Отца, той бива възкресен със същото съдържание в сърцето си. Сърцето Му обема  целия свят. Той спасява целия свят, съдържанието на сърцето му е целият свят. Той умира за целия свят. И Възкръсва за целия свят. Но ключът е в това: Неговата смърт е несправедлива и затова тя става осъждане на смъртта. И именно това е начинът, по който Той ни спасява.

- Бог казва: Бъдете студени или горещи, но не бъдете хладни. Как да стопля сърцето си, когато по време на молитва усещам, че в мен е празно, търся Бога в сърцето се, а то е хладно?

- Много е лесно да преобразим това състояние на топло-хладност. Трябва да следваме заповедта на Господа. Трябва да благославяме онези, които ни проклинат. Трябва да се молим за тези, които ни обиждат, и тогава преодоляваме това състояние. Продължавайте. Продължавайте и  прибавете в молитвата, че ние сме недостойни да получим тази благодат. Господ ни учи след като изпълним всички неща, всички заповеди, да кажем: ние сме непотребни раби. Надявам се да не съм ви изморил много.

- Възможно ли е да се придобие дарът на Иисусовата молитва, ако човек няма истинското внимание и Светия Дух не е с него? Възможно ли е да се извършва без постоянното трезвение на мислите и желанията, които постоянно минават през нас?

- Този, който иска да се спаси, непрестанно измисля различни трикове, нека така да ги наречем. Познавам един монах, който не можеше да се моли истински, и той казва следното. Ти, обръща се към врага, ти завладя ума ми, завладя сърцето ми, но не си завладял тялото ми. Затова аз ще правя поклони. И той започва да прави поклони. И като прави поклони и казва молитвата, тогава придобива отново своето съсредоточаване, внимание. Понякога дори малки поклони с кръстния знак помагат. Ние сме едно цяло – душа и тяло. Както понякога тялото принизява, дърпа долу душата, така понякога тялото помага на душата да се издигне. Много помага да се правят поклони, разбира се, от хора, които са здрави и могат да ги правят. Поклоните, примерно 12, 20, 30, пораждат един смирен дух, смирена нагласа. Тъй като не можем да слезем долу с ума, тогава се покланяме на Бога с тялото.

- Когато човек е положил усилия да приближи децата си до Бога, но не е успял и чувства угризение, правилно ли е да се молим вместо тях на Бога?

- Наистина това помага. Голяма наука е това да отглежда човек деца, да възпитава деца. И когато започнем да го правим, ние не знаем как се прави. И всъщност не се и предполага, че ще знаем как се прави това. Защото се очаква, че ще го вършим в сътрудничество с Бога в молитвата. Благодаря ви много!

Превод: Мила Игнатова
 
* Беседа, изнесена в края на октомври 2007 г., в Енорийския център при храм „Покров Богородичен” (София), в рамките на посещението на автора в България през същия период. За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (23), 2007, с. 12-17 (бел. ред.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/399f 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.