Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (30 Votes)
1Старчеството в църковната традиция. 8.

Порталът „Богослов.ру” завършва публикуването на доклада на Алексей Лвович Беглов, посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската църква
 
Вече отбелязаната характерна черта на руското старчество от синодалния период – неговата откритост към света и чувствителността му към неговите нужди и стремежи, може да постави следния въпрос: не се ли е превърнало през този период духовното ръководство в достояние не само на монашеството, но и на изтъкнатите представители на бялото духовенство? Още повече, че – както видяхме – изключителното положение на духовното ръководство в църковния живот през този период обуславя появата сред старците на такива необичайни фигури, като Иван Троицки и отец Петър Томаницки. Нима това обстоятелство не потвърждава тезата, че на границата между ХІХ и ХХ век старчеството е прекрачило границите на манастирската практика в собствен смисъл, за да се превърне в достояние на белите свещеници?

В литературата това предположение е изказано в статията на нашия религиозен философ Сергий Хоружий, който се опитва да развие мнението на Василий Екземплярски, че „руското старчество е… явление от друг род в сравнение с древното старчество”.[1] Едновременно с това обаче, в същата тази различност съвременният автор вижда не разрив с византийската традиция, а нов, по-висш етап от нейното разкриване. Според неговото мнение, оптинското старчество, а заедно с него и пастирското служение на духовници от типа на праведния Алексий Мечев,[2]е само една следваща стъпка на исихастката духовност в нейното движение на излизане към света, в разкриването пред света на собствените ѝ вътрешни богатства. „При помощта на древното старчество традицията осъществява преминаването си във времето в цялата своя пълнота (т.е. самотъждествено, идентично); що се отнася пък до руското старчество – там се наблюдава преминаване на тази традиция в социалното пространство, в социума” – пише Хоружий.

В дадения случай обаче, както изглежда, отъждествяването на старческото служение на преподобния Амвросий Оптински и това на праведния Алексий Мечев се радва на твърде малко конкретни исторически основания. Това се вижда добре дори от онези свидетелства на съвременници на отец Алексий, на които в своите построения се опира Сергий Хоружий. Ето един от привежданите от него цитати:
 
„Отец Алексий често е казвал, че неговата задача е да устрои „мирски манастир” или „манастир в света”… едно паство-семейство, вътрешно свързано с връзките на любовта. Всеки човек в това семейство да живее като обикновен мирянин, но в душата си да работи за Бога, да се стреми към светостта, към обòжението. [При него] започва духовен живот, който като че ли не е можел да съществува в света. Батюшката работи със своите духовни деца като духовник и като старец”.[3]

Съвременният философ обръща внимание на наричането на праведния Алексий „старец”, „старец в света”, и върху основата на това определение строи хипотезата си. Както е видно от приведения цитат обаче, за самия отец Алексий и духовните му чада акцентите са били подредени по друг начин. Московският праведник е създавал, преди всичко, духовно семейство, енорийска общност, членовете на която да живеят толкова напрегнат духовен живот, колкото и монасите в манастира. В този контекст наричането на праведния Алексий „старец” в устата на неговите последователи не звучи като точно определение, а като метафора. Него го сравняват със старец, който води други по пътя на духовния живот, но не го отъждествяват със старец.

По подобен начин друго, а не старческо служение, отличава и такива свещеници, като праведните Йоан Кронщадски или Георги Коссов. Вторият започва служението си с възраждане на живота на енорийската общност, след което следва и икономическо възраждане на селото.[4] Служението на праведния Йоан е по-скоро литургическо и той е представител на литургичната мистика, известна още във Византия. Отците Алексей Мечев и Георги Коссов са енорийски свещеници, работили в условията на повсеместно съществувалото по онова време откъсване на пастирите от техните енориаши. При титанични духовни усилия те успяват да създадат силни общини и за своите пасоми се превръщат в истински духовни отци. В тогавашните условия подобни примери на пастирство са по-скоро изключения, отколкото правило и поради това стават известни далеч отвъд пределите на енориите, в които служат праведните свещеници. И няма нищо учудващо във факта, че съвременниците и духовните чада на такива пастири ги сравняват тъкмо с известните на цяла Русия старци от Оптинската пустиня, като казват, че батюшката е „като старец”, че влиянието му сред народа е „като влияние на старец”. Сами по себе си, благодатните дарове, с които са били надарени тримата споменати свещеници, включително и дарът на прозорливостта, не са някакъв атрибут точно на старческото ръководство. Също така, въпреки общия дух на пастирството и на едните, и на другите, между иноческото ръководство на Оптина и служението на праведните пастири като тип на духовно ръководство дистанцията е много по-голяма, отколкото между наставничеството на, да кажем, хора като преподобните Варсануфий Велики и Лъв Оптински.

ХІХ и началото на ХХ век, по силата на особените условия на съществуването на Църквата – са могли, както видяхме, да предоставят изключителни примери на старци-миряни и старци от белите свещеници. Това обаче не означава, че всички изтъкнати пастири-свещеници от този период са били именно старци. Същността на църковния им подвиг се заключава в друго – в литургичния подвиг или в създаването на общности – на „семейства на покаянието”. Наричането на всички тях „старци” би означавало да пренебрегнем спецификата на тяхното служение, да направим по-бедни представите си за църковния живот от този период и, в крайна сметка, отново да се откажем от разбиране на спецификата на старческото ръководство като аскетична практика.

Изводи

Както вече разбрахме, старческото духовно ръководство е един от пътищата на духовното трезвение, който се състои в обръщането на новоначален инок към духовно ръководство на по-опитен подвижник. Бидейки елемент от християнския аскетизъм, в историята на православната аскетика старческото ръководство никога не се е появявало като изолирана аскетична практика, но се е прилагало в комплекс с други аскетични практики: молитвата, външния подвиг (поста), молитвеното четене и т.н.

Възникнало, подобно на всички останали аскетични практики, в първите векове на християнството и по принцип отворено към всички църковни съсловия, духовното ръководство е част от онази духовна култура на Православието, която се подхранва и се усъвършенства преимуществено от монашеството. За столетията на неговото развитие, в рамките на старческото ръководство са били изработени определени методики на наставничество, най-известната и най-ефективна от които е откриването на помислите. Заедно с това, старецът може да наставлява без слова, само с едното свое присъствие, със своя образ и дела. Това е особено действено при съвместния живот на старец и ученик. При това за стареца съвсем се е задължително да притежава извънредни благодатни дарове, като например прозорливост и чудотворство. Неговата главна характеристика е неговата духовна опитност, познаването на отделните етапи и на закономерностите на духовното възхождане.

Истинските отношения на послушника и наставника са винаги двустранни. Дори надареният с извънредни благодатни дарове старец не може да доведе до преуспяване опърничав ученик. И обратно – самоотверженият ученик лесно достига съвършенство при участието на опитен, а не на надарен с прозорливост или пък със способност към чудотворство ръководител. От стареца се изисква преди всичко опитност в духовния живот, а не прозорливост. Опитният наставник е крайно внимателен към вътрешното съдържание на своя послушник, така че умее да го води към духовното съвършенство посредством свойствени само нему (на послушника) пътища. С времето правилните отношения на стареца и ученика се украсяват в тона на отеческата грижа и синовната преданост, за да превърнат двамата в истинско духовно семейство.

Може да се предполага, че в Русия старческото ръководство е дошло – заедно с монашеството – в първите столетия след нейното кръщение. То е съпътствало цялата история на монашеството в Русия, като е разцъфтявало заедно с останалите аскетични практики в периодите на духовен възход и е преминавало в забрава в епохите на криза. Заедно с това, дори тежкия за руското монашество ХVІІІ век не е изкоренил духовното ръководство от живота на нашите обители. Неговите кълнове са мъждукали в отдалечените манастири, а с идването в Русия на учениците на преподобния Паисий Величковски то получава нов импулс за развитие. През ХІХ век старчеството е не само утвърдено в много от руските обители, но и излиза за служение сред широките маси вярващи от всички съсловия, компенсирайки по този начин характерната за синодалната епоха криза на енорийския живот.
 
Превод: Борис Маринов





[1] Виж: Хоружий, С. „Феномен русского старчества в его духовных и антропологических основаниях” – В: Православная община, 11(23)/2002; 12(24)/2002.

[2] Св. Алексий Мечев (1859-1923) е московски старец и свещеник от бялото духовенство, канонизиран от Руската православна църква на Юбилейния архиерейски събор от 2000 г. (бел. прев.)
[3] Цит. по: Хоружий, С. „Феномен русского старчества в его духовных и антропологических основаниях” – В: Православная община, 11(23)/2002.

[4] Виж: „Патерик новоканонизированных святых. Священноисповедник Георгий (Коссов)” – В: Альфа и Омега, 3(33)/2002, с. 138-146.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uaw 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст