Порталът „Богослов.ру” продължава да публикува доклада на Алексей Лвович Беглов, посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската православна църква.
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 2.
При всичката актуалност на проблема за старческото ръководство, в църковната литература от ХІХ-ХХ век няма подробно, внимателно проверено от богословска гледна точка определение за старец и старчество. Писалите за това явление са започвали от съществуващия църковен и манастирски опит – от онези образи на старци, които им е предлагала руската действителност. Като правило, старец са наричали опитния монах, който е надарен с особена харизма и приема за духовни беседи възможно най-широк кръг посетители – както монаси, така и миряни.[1] В какво се състои същността на тази особена старческа харизма обаче не се е определяло.
Описвали са се само примери на конкретни старци – преди всичко духовни наставници от кръга на Оптинската пустиня. Апологетичният характер на произведенията е заставял техните автори да поставят акцент върху изключителните дарове, с които са се отличавали първите старци – върху тяхната прозорливост, върху дара на словото и изцеленията. Същевременно не става съвсем ясно, длъжен ли е старецът непременно да бъде носител на свещен сан, могат ли да съществуват действителни старци вън от манастирите и т. н. Друг начин за даване на определение за старчеството е било използването на аналогии, както това е направил – използвайки известна сентенция на архиепископ Никанор (Бровкович; 1826-1890) – в началото на съчинението си „Древнохристиянските и оптинските старци” йеромонах (бъдещ митрополит) Трифон (Туркестанов; 1861-1934): „Кой е първият старец? Старият по дни Бог…”[2] Очевидно е, че при подобна аналогия понятията старец и старчество се оказват пределно широко обхватни, като се покриват със свещеническото и въобще с йерархическото служение (архиепископ Никанор говори предимно за свещенството).
Още по-подробно разглежда старчеството в контекста на православната аскетика Иван Концевич. Своите две книги, „Придобиване на Светия Дух в пътищата на Древна Русия” (1952) и „Оптинската пустиня и нейното време” (1970) – незавършен труд, който е отпечатан едва след смъртта на автора, Концевич[7] възприема като две части на един и същи труд по история на Оптинската пустиня и на старчеството въобще.[8] Своята първа работа той започва с описание на самата сърцевина на духовното дѐлание (практика, бел. прев.) на християнина, а именно учението за борбата със страстите, и с описание на централното оръдие на подвижника в тази борба – практиката на духовното трезвение. Същността на тази практика се състои в противопоставянето на греха още в самото начало на неговото действие – в ограждане на сърцето на подвижника от проникването в него на греховните помисли (разпространеният в аскетическата писменост образ на ума като страж на сърцето) и приготвянето му по този начин за обиталище на Божия Дух. Тази напрегната, дългогодишна борба се води, както пише Концевич, с помощта на две главни оръжия. Първото от тях е молитвата и преди всичко Иисусовата молитва, а второто – практиката на проверяването на всички движения на душата с мнението на по-опитен подвижник, т.е. старческото ръководство, изразяващо се най-много в честата изповед (откриване) на помислите. По такъв начин старчеството е един от пътищата на духовното трезвение, който – заедно с молитвата – довежда до безстрастието.[9] Особено нагледно тази роля на духовното ръководство е показана в сказанието за преподобния Доситей – млад ученик на авва Доротей, който със самоотверженото си послушание към своя старец за кратко време достига същата духовна висота, която в същото време са имали и великите подвижници в техния манастир.[10]
[1] Срв.: Жизнеописание оптинского старца иеромонаха Леонида, М., 1876, с. 37-38.
[3] Игорь Корнильевич Смолич (1898-1970) е историк и доктор по философия и по богословие, живял в емиграция в Западен Берлин, където се установява след като напуска Русия с остатъците от армията на барон Врангел. Автор е на съчинения върху историята на Руската църква и по-конкретно върху руското монашество и старчеството. (бел. прев.)
[5] В стремежа да разглеждат старчеството в широкия контекст на православната аскетика, тези автори не са били самотни. С антропологичните и аскетическите основания на послушанието и изповядването на помислите започва своя разговор за старчеството авторът на курса от лекции, достигнали до нас под названието „Манастирско пастирство или старчество” (Варшава, 1927). Във взаимна връзка с практиката на Иисусовата молитва разглежда старческата дейност на своя герой друг историк емигрант, протойерей Сергий Четвериков (1867-1947) – авторът на първата научна биография на преподобния Паисий Величковски (публикувана във вид на серия от статии в емигрантския периодичен печат от 20-те години на ХХ век, а в началото на 30-те – издадена във вид на книга на румънски език). Във времето на СССР за старчеството в контекста на православната аскетика пише и такъв автор на църковния самиздат, като монахиня Игнатия (Пузик; 1903-2004) – „Слово о старчестве” (1949), „Старчество на Руси” (1990). Виж: „Пастырство монастырское, или старчество” – В: Альфа и Омега, 2(20)/1999, с. 173-184; Четвериков Сергий, прот. „Из истории русского старчества” – В: Бог в русской душе, М., 1998, с. 88-169; Четвериков Сергий, прот. Молдавский старец Паисий Величковский: Его жизнь, учение и влияние на православное монашество – В: Правда христианства, М., 1998, с. 3-298; Игнатия (Петровская), монахиня „Слово о старчестве” – В: Альфа и Омега, 2/3(9/10)/1996, с. 165-208; Игнатия, монахиня Старчество на Руси, М., 1999.
[7] Концевич И. М. Стяжание Духа Святаго в путях Древней Руси, М., 1993; Концевич И. М. Оптина пустынь и ее время, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1995.
[9] Концевич И. М. Стяжание Духа Святаго в путях Древней Руси, с. 16-25, 36-49.
[11] Виж: Концевич И. М. Оптина пустынь и ее время, с. 7-8, 13.
