Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (25 Votes)
1_3.jpgДуховността на литургичния живот
 
Като онтологично събитие духовността се преживява и изразява в Църквата. Само нейните верни чеда участват в общението на Светия Дух и се хранят с плодовете на спасителното Христово дело на трапезата на литургичните Тайнства.

В Църквата на свещените Тайнства имаме възможност да бъдем „служещи” човеци, свободни от всяка автономност и хетерономност, демонска нечистота и неразумие, влияние и омраза; да бъдем хора, придобили ново самопознание и етос, нови сетива и перспективи за живота и света. Да бъдем хора, които гледат на „историята не от илюзорната страна, където е тварното и преходното, а от истинската, вечната и светла страна, където е бъдещият Век. Тогава те се радват и на този свят, защото преживяват връзката, която той има с вечния и безсмъртен свят”[i].

По този начин основите на духовността в Православието са еклисиологични и литургични, защото неговата сотириология е еклисиологична и литургична. Литургично-светотайнственото схващане на православния живот е особено подчертано в историческия ход на православната духовност, която се развива и формира в литургично-светотайнствената практика на Църквата[i]. Православната духовност „няма собствен облик, а излиза от купела на литургичния опит”[ii]. Нейният опитен смисъл се открива не в книгите, в теоретичните размисли или в границите на някаква аксиология, а извира от литургичния опит и е преживяване, идентично с литургичния живот.

Православните догмати и духовният живот, който следва от тях, се о-истиняват като всекидневен подвиг на вярващите в литургичния живот на Църквата, в съзнателното преживяване на съдържанието на нейните Тайнства. Литургичният опит и свидетелство, това безкрайно пространство на църковния живот, не влиза в противоречие с догматическия опит и истина на Църквата. И литургичният, и догматическият опит имат еднаква сила и функционират неразделно в тялото на Църквата. Ако догматическите истини са толкова реална и жива основа на живота, както вече отбелязахме, този факт особено се проявява в литургичния живот и чрез литургичната практика. Догматическият опит, който е опит от живота и светостта, идва и се влива в живота на вярващите посредством литургичното и светотайнствено богослужение. Истината и динамичният характер на догматите се обобщава и изразява по прост и конкретен, непосредствен и опитен начин в литургичния живот и традиция. Всъщност те са тясно свързани с молитвата. Литургичната практика на Църквата ни дава възможност за тяхното вътрешното приемане и съгласуване с тях; тоест възможност за анализиране и тълкувание в дълбочина и широта на вътрешния живот на самата Църква. Така става ясно защо Св. Литургия във всички свои проявления е средоточие на православното благочестие и духовност.

Любовта на вярващите в литургичното богослужение стои на първо място в делата на православното благочестие и духовност. Защото в него на практика, винаги, тук и сега се преживява Тайната на Христовото явяване, богочовешката икономия на спасението, преобразяването на света в Христос в цялата му историко-есхатологична широта. Литургичното богослужение и живот „е покана да участваме в Божието явяване, да се озовем пред Бога в Неговата светлина и да Му служим. Това е така, защото богослужението обхваща историята на събитието и самото събитие, историята на спасението и самото спасение, възвестяването на Словото и Неговото евхаристийно явяване и осъществяване”[iii].

Но литургичното богослужение и живот е не само „осъществяване и израз на тайната на Божието явяване в Църквата и едновременно с това възвестяване на догматичната истина. В по-широк смисъл то е правило за нравственото поведение на вярващите, които призовава както към изповед и пост, така и към възхвала на Твореца и към радостта на спасителната вечеря. Литургичният живот дава своя ритъм на живота на вярващите, когато всяка сутрин и всяка вечер, всеки ден от седмицата, всеки сезон от годината и с всяко лично значително събитие – раждане, брак, боледуване и смърт – този живот влиза във великите събития на Божието Откровение и при всеки уместен случай дарява неповторимата благодат на спасението”[iv]. В Обширния Молитвослов църковното предание е съхранило най-автентичната представа за православния духовен живот. Богатството и разнообразието на молитвите и последованията свидетелства до каква степен литургичното благочестие е неразделно от православния живот, до каква степен и как Православната Църква обхваща всекидневния живот на вярващите – индивидуален и обществен – и техните най-обикновени дела. Те ни дават представа за евхаристийната употреба на живота и света, за преобразяването и освещаването на целия човешкия живот[v].

Църковната линия на духовността, която се крепи и основава върху литургичния живот и св. Тайнства, се оформила много рано[vi]. Става въпрос за тясното и органично свързване на литургичното богослужение с духовността. Вътрешната сила и красота, пълнотата и трайността на православната духовност са преплетени с литургичното богослужение във всички негови прояви. Това е така, защото в него присъства тайната на спасението, която непрестанно се обновява от Светия Дух заради нас. Православната духовност е литургична, защото Православието е богослужебна общност[vii] и по несравним начин литургична Църква. Тя възпитава и образова своя народ най-вече с литургичната практика, в която вярващите намират своята истинска родина и учител на богословието и антропологията, на еклисиологията и сотириологията, на етиката и духовността. Отчуждаването на духовността от литургичния опит става причина за нейното принизяване до морализъм и загуба на нейния всеобхватен характер. Така всяко възраждане и преоткриване на духовността трябва да се свърже с възраждането и подчертаването на литургичната практика на Църквата, която съставя гръбнакът на нейното предание и е предобраз за преобразяването на целия свят[viii]. Литургичната практика е делото, чрез което Църквата продължава и възражда своята изкупителна мисия в свят, който не може да остане затворен в себе си или да завърши живота си в грях.

Светотайнствената структура на литургичния живот
 
Благодатта на светите Тайнства е средоточие на литургичната практика и на изкупителната мисия на Църквата. Църквата и Тайнството - или Тайнствата - са органично свързани. Църквата като тайна на Богочовека Христос и продължаваща Петдесетница е единственото и уникално Тайнство, тя е самото Тайнство на истината и живота, всеобхватно Тайнство, Тайнство на Тайнствата. Тя е извор на благодатта и на спасението, следователно начало и край на всички Тайнства.

Това е причината, поради Църквата не се е занимавала с определяне на броя на Тайнствата. Църквата е имала категорично и ясно съзнание за „християнската Тайнство”, с което отъждествява своето съществуване. Различните светотайнствени енергии на това „Тайнство” изразяват неговите разнообразни форми и аспекти[ix], които днес наричаме Тайнства или светотайнствени действия на Църквата, стоящи в основата на литургичния й живот. Изначалното и уникално Тайнство на Христовата смърт и Възкресение се проявява, развива и разпростира в множество Тайнства и последования, които съставят живия харизматичен организъм, в чието сърце се извършва Тайнството Светата Евхаристия[x].

Тайнствата принадлежат към мистичното и светотайнствено тяло на Църквата и изразяват пълнотата на нейната благодат и живот. Църквата „се проявява в Тайнствата”[xi]. Те са събития от живота на Църквата, есхатологични свидетелства за нейната мисия, тъй като с Църквата е започнал есхатологичният век на Духа и е бил установен „новият век на Христовото царство”[xii]. Тайнствата не са обикновени средства или проводници на благодатта, обикновени свещени ритуали, свещени формули, свещени моменти или символи, които по невидим и тайнствен начин предават спасителната Божия сила. Те не са просто органи за спасението или актове на подражание и възпроизвеждане на Христовата смърт и Възкресение, на тайната на спасението. Те са самата благодат и спасение, активното продължение на изкупителното присъствие и дело на разпнатия и възкръснал Господ в настоящето и в Църквата. Те са начин – начинът на живот, по който Църквата празнува припомнянето на смъртта и Възкресението на Иисус Христос; начин, по който Кръстът и Възкресението стават въпрос на вътрешно приемане на Христовата тайна; начин, по който се възвестява и подготвя Второ Христово Идване и Пришествие[xiii]. Става въпрос за реализъм и най-висша реалност, която е свързана с онтологичната промяна и преобразяване на човека. Защото Тайнствата са Христови действия, които обновяват тленната човешки природа и я връщат в пътя на съвършенството[xiv].

Без Христос и Неговите светотайнствените действия няма спасение. Човек не може сам да се спаси и да разреши драмата на своето предназначение. Спасението е възможно само в Църквата, където животът на общността и на всеки вярващ се отсъжда чрез Кръста и Христовото Възкресението, където Тайнствата - Кръщението, Миропомазанието, Евхаристията се извършват като уникално продължение на драмата на спасението, осъществено чрез Въплъщението, Кръста, Възкресението и даровете на Петдесетница[xv]. Тайнствата са дадени, за да може човек да участва в изкупителната смърт на Христос и така да черпи благодатта на Възкресението Му[xvi]; за да се осъществи промяната на своето съществуване и преобразяване в нова твар; за да може - в лоното на Църквата, където Бог светотайнствено присъства - неговата природа да се съедини с божествената природа в ипостаста на Сина и да стане единосъщен с обожената човешка природа в Христовата личност[xvii]; за да постигне своето охристовление и освобождаване от трайното отчуждение и реалното робство, от силата на сатаната, както и своето влизане и засаждане в тялото на Църквата, в святото Христово тяло.

Следователно Тайнствата са спасителни действия на Христос в Църквата, чрез които вечното Му ходатайство, свещеническото Му служение, „уникалността и универсалността на Неговата победа и жертва” стават настояще[xviii]. Христос се завръща при хората чрез светотайнствената икономия на Духа, а Тайнствата заменят чудесата от времето на Въплъщението, напомнят за Възкресението и възвестяват есхатона[xix]. Византийският литургист св. Никола Кавасила дава следното определение: „Този път Господ построи, идвайки към нас; тази врата е отворил, дохождайки в света, и след като се е възнесъл при Отца, не е допуснал да се затвори, но през нея от Него идва при хората”.

Като изобразяваме чрез светите тайнства Неговото погребение и като възвестяваме Неговата смърт, ние се раждаме, възсъздаваме се и свръхестествено се съчетаваме със Спасителя. Това е, за което казва Павел, че чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме (Деян. 17: 28).Участието в литургичните Тайнства - чрез които Църквата служи на света и които като великата тайна на Христос и на Духа са средоточие и смисъл на света[xx] -  е хранене с плодовете на вътрешния живот на Православието, на неговата духовност, но и на цялото тайна на Християнството, което е онтологично събитие и тайна на живота. Християнството „сякаш е ястие и питие и колкото човек се ползва от него, толкова по-голямо желание се разпалва у него и така умът му става ненаситен и неудържим, както ако някой като даде на жадния сладко питие, задоволява не само жаждата му, но и желанието му за наслада, като така става още по-привързан към питието”.

Откъс от книгата "Православната духовност"
Превод от гръцки: Константин Константинов
Превод на светоотеческите цитати по PG: проф. Иван Желев, Никола Антонов

 


[i] Αρχ. Βασιλείου, Εισοδικόν, σ. 111 εξ.

[i]
J. Meyendorff, Die Orthodoxe Kirche gestern und heute, σ. 225.
[ii] Αρχ. Βασιλείου, ένθ. ανωτ. σ. 7.
[iii]  P. Evdokimov, Το μυστήριον του λόγου, σ. 60 έξ.
[iv] J. Meyendorff, ένθ. Ανωτ, σ. 85.
[v]  Σ. Αγουρίδου, Το Ευαγγέλιον καί ο σύγχρονος κόσμος, σ. 34.
[vi]  Π Πασχου, Η δρόσος του Πνεύματος, Αθήνα 1972, σ. 164 εξ.
[vii]  Σ. Αγουρίδου, ένθ. ανωτ. Σελ. 29 εξ.
[viii] N. Berdiaeff, Η αλήθεια της Ορθοδοξίας, Βλ. Τρία δοκίμια περί Ορθοδοξίας, Αθήνα, 1962, σ. 44 εξ.
[ix] J. Meyendorff, ένθ. ανωτ., σ. 83.
[x] E. Benz, Geist und Leben der Ostkirche, σ. 32-33.
[xi] Ν. Καβάσιλας, Η εν Χριστώ ζωή, ΛΗ.
[xii] Ευσέβιος Καισαρείας, ΒΕΠΕΣ, τ. 23, σ. 239.
[xiii] G. Florovski, Θέματα ορθοδόξου Θεολογίας, σ. 88; J. Meyendorff, ένθ. ανωτ., σ. 238.
[xiv] P. Evdokimov, Τό μυστήριον της αγάπης, σ. 58.
[xv] Ν. Ματσούκας, Ορθόδοξος πνευματικότης και σύγχρονος άνθρωπος, σ. 97 εξ.; J. Meyendorff, ένθ. ανωτ., σ. 224.
[xvi] G. Florovski, ένθ. ανωτ., σ. 87.
[xvii] Vl. Loski, Η μυστική Θεολογία της Ανατολικής Εκκλησίας, σ. 214.
[xviii] G. Florovski, ένθ. ανωτ., σ. 112.
[xix] J. Denielou, Ιστορία μαρξιαστική καί ιστορία μυστηριακή, Σύνορο, Νο 31, σ. 149 εξ.
[xx]  O. Clement, Η θεολογία μετά „τόν θάνατο του Θεού”, σ. 175.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.