Кой може да бъде старец?

Междувременно, практиката на църковния живот, а оттам и животоописанието на подвижниците на благочестието, встъпвали в качеството на духовни ръководители, в началото на ХХ век вече познават едно доста по-голямо многообразие на положенията, заемани от истинските старци. Ето защо се смята, че не е случайно, дето следващият етап в осмислянето на старчеството започва именно с разграничаването на старческото ръководство от сакраменталната изповед, което ще бъде направено в споменатия вече труд на Василий Екземплярски. Киевският богослов разграничава не само старческата грижа от дейността на свещеника-духовник, но и самото старчество – от изповедта като тайнство, показвайки така, че мнозинството от древните старци не са били свещеници. Разбира се, това все още не означава, че в конкретни случаи благодатта на старчеството не може да се съединява с благодатта на свещенството, но тези дарове са принципно различни – те са различни в същността си. Авторът подчертава това особено силно.[4]

Възможното разнообразие в положението на старците е било напълно осъзнато от руското монашество на прехода между ХІХ и ХХ век. Показателни в това отношение са фигурите на подвижници, които са почитали като старци духовните наставници на св. Смоленската Зосимова пустиня – един от известните в началото на ХХ век центрове на старчеството, – чиито биографии и творения са препоръчвали за прочит от своите ученици. Имената на тези духовни ръководители разбираме от книгите за старчеството на монахиня Игнатия (Пузик; 1903-2004), работила в руслото на зосимовата традиция, тъй като към нея принадлежи духовният ѝ отец – св. препмчк Игнатий (Лебедев; 1884-1938). Изброяването на старците, срещащи се на страниците на нейните произведения е изключително интересно. Опирайки се върху него, можем да разграничим духовните ръководители в следните категории:

1) Монаси, облечени в свещен сан. Такива са, например: преп. Серафим Саровски, преп. Паисий Величковски, старците от Оптинската пустиня, преп. Гавриил (Зырянов) – старец от Седмоезерната пустиня и по-късните зосимовски старци.[5]

2) Монаси, които нямат свещен сан. Такива са преп. Зосим (Верховски) и неговият наставник – преп. Василиск. Тук може да бъде споменат още и наставникът, имащ само постриг като расофор – затворникът Георги Задонски.[6]

3) Жени-монахини като, например, схимонахиня Ардалиона и игумения Арсения (Себрякова).[7]

4) Старци-светители, като особено почитаните в зосимовата традиция Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник.[8]

5) Някои бели свещеници, като отец Петър Томаницки[9] и

6) Накрая, подвижници, които нямат нито постриг, нито сан, тоест миряни, като, например, Иван Иванович Троицки.[10]

Първите две категории духовни ръководители са ни вече познати. Старците сред йеромонасите са най-разпространеният тип духовни наставници в най-новата история на старчеството, а старците-монаси, без свещен сан, са най-древният тип ръководители, както показва Василий Екземплярски. Наставниците-монахини са по-малко известни, макар тяхната поява да е напълно закономерен резултат от развитието на женското иночество. По принцип те с нищо не се отличават от категорията на монасите, които не са облечени в сан. Най-много привличат вниманието последните две категории старци – свещениците от бялото духовенство и миряните, още повече в горния списък всяка от тези категории е представена само от по един духовен наставник. Трябва, следователно, да се спрем по-подробно върху обстоятелствата от техния живот и подвиг.

Споменатият от монахиня Игнатия като старец свещеник Петър Томаницки (ок. 1782 – 1866) е подвижник с трагична съдба. Бидейки свещеник в енорийския храм на Йерусалимското селище на гр. Углич, той е подложен на истинско гонение от страна на собствения си клир, тъй като е изисквал безкористно и старателно изпълнение на задълженията. Този конфликт продължава години. Опитват се да отровят отец Петър, вследствие на което той страда от разстройство на психиката. В края на краищата това става причина през 1814 г. той да бъде уволнен от длъжност и лишен от свещеническа грамота. Отец Петър престава да служи, но започва да носи подвига на юродството, а от началото на 50-те години на века – и на старчеството.[11] Така духовното ръководство в живота му не се съвместява със служението му на духовник, тъй като, като той е лишен от свещеническа грамота, така че няма право да извършва тайнства. Тежките житейски изпитания, на които е подложен, го правят опитен и дълбок ръководител. Ясно е, че отец Петър е изключително явление сред руските старци. Не по-малко изключителен като явление е и старецът-мирянин Иван Иванович Троицки.

„Великият раб Божи” – както го наричат издателите на неговите писма – Иван Иванович Троицки (1828-1897; по баща Спаски[12]) произхожда от семейство на селски свещеник от Тверска губерния. Завършва Тверската духовна семинария и пожелава да се посвети на монашеството. Неговите роднини обаче изискват той да се ожени и да се насочи към енорийска работа, което го заставя да напусне родния дом и за определен период от време да работи като домашен учител. През 1850 г. той става най-близкият ученик на йеромонах Адриан Югски.[13] Старецът обаче не го благославя да постъпи в манастир, като му казва: „Тук няма да ти дадат свободата за твоя истински път, а Бог те е приготвил за много скръбни сърца”. В тези думи чуваме суровата присъда, отнасяща се до много от руските манастири през синодалния период. От този момент насетне Иван Троицки заживява под непосредственото ръководство на отец Адриан, при което всекидневно посещава манастира, за да се среща със своя старец. След смъртта на наставника му към него започват да се обръщат много от духовните чада на стареца, с които започва обширна преписка. В този период Иван Иванович води живот, който самият той нарича страннически. Той няма свой дом и няколко пъти годишно сменя местожителството си, като преминава от едни от своите духовни чада при други. Ясно е, че в тези изключителни условия на живота си той се стреми да осъществява обета на нестяжанието. През 60-те години помага за организацията на девическите манастири в Рыбинск и Бежецк, начело на които стои една от духовните дъщери на отец Адриан, а сред монахините има много духовни чада на Иван Иванович. „Великият раб Божи” е погребан на градското гробище в град Бежецк.[14] Както виждаме, той е опитен духовен наставник, преминал през школата на послушанието, който в личния си подвиг сам се е ориентирал към монашеството. Само сложните обстоятелства от личния му живот и от съвременната му църковна действителност не му позволяват да приеме монашеския постриг.

Така, приведените примери на старци отново ни връщат към самата сърцевина на старческото ръководство – към това, че истинският старец е преди всичко опитен духовен ръководител, лично преминал по пътя на духовното израстване и способен да сподели този опит с другите. Ако старецът удовлетворява това главно условие, то по принцип няма и не може да има никакви други формални, външни изисквания, които да могат да бъдат предявявани към него. Сред старците може да има както мъже, така и жени, както монаси, така и миряни, както свещеници, така и хора, които нямат свещен сан, както подвижници на преклонна възраст, така и сравнително млади хора.[15] И това е съвсем разбираемо. Като елемент на християнския аскетизъм духовното ръководство не е принципно свързано нито с йерархическото, нито с проповедническото служение (поради което именно е отворено и за жени), нито дори с монашеския начин на живот. Подобно на всички останали аскетически практики, то е отворено за всички, които се подвизават. Да си припомним, че за надарените миряни не са затворени и висотите на умната молитва. Задълбочен деятел на Иисусовата молитва е, например, бащата на св. Григорий Паламà, който е сенатор във Византия, а историята на руската святост има и примера на праведната Юлиания Лазаревска, притежавала особения дар на молитвата, която не я е напускала дори насън:

„Тя непрестанно, с броеница в ръце, мълвеше Иисусовата молитва. Дори когато ядеше или пиеше, или каквото и да правеше, тя непрестанно изговаряше молитвата. И когато отпочиваше, устата ѝ отново се движеха, тъй като нейната утроба се стремеше към славословието божие; и много пъти я виждаха да спи, докато ръката ѝ движеше броеницата”.[16]

По същия начин и за миряните съвсем не е невъзможно да бъдат както верни послушници, така и опитни ръководители. И все пак фактът, че сред признатите от Църквата духовни ръководители преобладават тъкмо монасите, едва ли може да бъде обяснен с проста случайност и отново трябва да поставим въпроса, на който различно са отговаряли и проф. Екземплярски, и авторът на „Манастирско пастирство”: сугубо монашеска или общохристиянска дисциплина е старчеството?

Духовното ръководство е един от елементите на духовното трезвение (духовното дѐлание, както често се изразяват отците-аскети). Самото това дѐлание се ражда заедно с християнството и е достояние на всеки християнин.[17] Така ние можем напълно да се съгласим с автора на „Манастирско пастирство”, който сочи, че духовно ръководство на неофитите от страна на по-опитните християни е имало още преди монашеството. Що се отнася пък до самото монашество, то е призвано да пази първохристиянския идеал на светостта в една нова епоха, поради което и духовното дѐлание става негово главно – грубо казано, професионално, занимание и призвание. Разбираемо е, следователно, че молитвата и духовното ръководство са имали достатъчно важно значение за ранното монашество, за да получат мощен импулс за по-нататъшното си развитие. Поколение след поколение иноците са се упражнявали в духовното дѐлание, докато монашеството се превърне в онова църковно „съсловие”, което съхранява изтънчената, висока култура на духовното трезвение, усъвършенствайки съставящите я аскетически практики, като молитвата, духовното ръководство, външните подвизи и т.н. Запазването на духовната култура на православието става предназначение и основно призвание на монашеството в Църквата.

Същевременно обаче монашеството в Църквата не е някаква затворена каста от посветени, знанията и опитът на които да остават недостъпни за останалите съсловия в Църквата. Духовните дарове на монашеството са принципно достъпни за всички верни – от мирянина до епископа. И появата на духовно обдарените миряни е едно нагледно потвърждение за това, че Църквата не е езотеричен орден, както твърдят гностиците, манихеите и теософите, при които сакралното знание се разкрива само за посветените. Както и в първохристиянски времена, и най-висшите духовни дарове в нея са открити за всеки християнин. По силата на историческите условия обаче подобни примери са, и очевидно до края на земната история ще останат, само изключения, докато пазител на тази култура на духа във всекидневния живот на Църквата ще остане монашеството. Ето защо и културата на старческото ръководство се подхранва, задълбочава и развива преимуществено от това църковно съсловие. Именно в този смисъл е прав и Василий Екземплярски, който възприема духовното ръководство като монашеска практика.[18]

Установихме основната характеристика на стареца, която се заключава в неговата духовна опитност. Заедно с това, старческото ръководство заема своето особено място сред останалите християнски аскетически практики. Наистина, мнозинството от тях са насочени, така да се каже, към самия подвижник. Личната молитва, постът, четенето на Св. Писание – всичко това изисква неговите собствени усилия. Съвсем по друг начин обаче стои въпросът с духовното ръководство. По принцип то съществува само тогава, когато са двама – учител и ученик. Ето защо, за охарактеризирането на старчеството описанието на истинския ученик и неговите собствени действия е не по-малко важно от описанието на истинския старец.

---