Разговор с архим. Харалампи Пападопулос след беседата му "Молитвата е среща на две тайни" (в две части тук и тук)
За постигането на исихия или безмълвие
Със сигурност е много трудно човек да събере ума си. Днес вече говорихме за един важен аспект на молитвата. Молитвата има много измерения и едно от тях е проблемът, за който говорите - как може човек да събере ума си, за да се помоли истински. Истината е, че умът не се събира лесно, много е трудно. Отците на Църквата често говорят за това, считайки го за последица от грехопадението, тоест за заболяване на ума.
Първото нещо, което трябва да правим, колкото и да ви се струва странно, е когато започнем живота по Христос и имаме много помисли, да не се смущаваме от това. Тоест, когато ми идва една мисъл в молитвата и аз се смущавам защо да я имам, или защо да е така, тогава проблемът се увеличава. Св. Порфирий казва: когато се молите, не се молете с тревога и паника, защото, ако се молите за нещо в такова състояние, тогава това увеличава тревогата и безпорядъка във вас.
Същото става и с помислите, тоест трябва да разберете, че е „естествено” да се случва - това е умът. Неизцеленият ум не може да остане спокоен, концентриран в едно нещо и прескача от едно в друго, прави сценарии, ужасяващи сценарии. Например детето ти отсъства, закъснява да се прибере и умът започва да прави сценарии - ще ми го докарат пребито, ще се обадят от полицията и т.н. Или имаме други помисли - на клевета, ревност, завист и т.н. Първото е да приемем това за факт. Казваш добре, това е, успокой се, отпусни се, продължи молитвата си. Дори един старец ни казваше, че когато си в храма и умът ти се отклонява и започваш да мислиш какво ще ядеш, какво ще правиш, мислиш за мъжа си, за децата и за всичко друго, което те измъчва и занимава, не се смущавай, събери го и го постави отново в храма. Той се отклонява, върни го отново в храма, но това да става нежно, благо, спокойно, не със смут, тревога, чувство за вина и с натрапчивост, защото това увеличава тревогата, а тревогата увеличава и помислите.
Как трябва да изповядваме помислите на свещеник. Отиваме и казваме:
- Отче, имам помисли - това, това и това.
Не правя анализи, не е нужно, защото многото анализи не винаги помагат. Имам помисли на блудство, гняв и т.н. Това е изключително изцеляващо, т.е. когато откриваш помисъла, той губи своята сила. Сякаш имаш някаква мъка и я казваш на някой приятел. Автоматично на първо ниво чувстваш облекчение: ох, казах го, изчезна от мене. Колко повече на едно духовно равнище - казваш го на духовника и на това първо ниво това ти носи облекчение.
Другото важно нещо е да се опитваме да се причастяваме често. Без св. Причастие умът, според св. отци, става или тъмен, или демонообразен. Нужно е свето Причастие.
Всичко това да правим заедно с Божията благодат и постепенно, защото не е само човешко дело - нужно е Божието съработничество, Божията благодат. С нея постепенно намаляват помислите и ще видите, че този, който се упражнява в молитвата, постепенно с Божията благодат ще започне лесно да влиза в едно състояние без много да се разсейва, където непосредствено събира ума си, докато при други е нужно много време и навярно изобщо да не успеят.
Нека не правим голямата грешка, когато молитвата спре, умът се отклони, прозяваме се и ни тежи, да казваме: Какво направих сега, нищо не направих. Или: отче, тази молитва добра ли беше? Не така. И простата молитва е значима, и тази на обикновения, и на напредналия, защото Бог гледа нашето разположение. Не гледа просто думите, а сърцето ти, че имаш благо разположение. Заради това ще ти помогне. И затова помислите постепенно се ограничават и стигаш до момент, когато вече са сведени до минимум. И тези, които имаш, лесно можеш да ги контролираш. Разбира се, нужно е и внимание. Но не след това да ходиш да клюкарстваш със съседката на кафе, защото помислите подивяват. Тоест, зависи какво правиш в твоето всекидневие. Ако осъждаш, ако си клюкарка, ако се месиш в живота на другия, това ще възбуди помислите. Едното спомага на другото.
Мисля, че един вярващ човек и подвижник ще премине през всички стадии на молитвата. И през молитвата, която не е молитва, а молитва с искания, т.е. ще иска от Бога нещо, ще има тревога, болка, смут и ще изрази пред Бога нуждата от помощ и желанието си да го избави и да му помогне. Затова Църквата не отхвърля молбите на хората, а има много прошения в ектенията: за благосъстояние, добро плаване, за добър отговор и др. Това не е лошо.
Прошенията обаче трябва да са среща, връзка с Бога, трябва да са резултат от една жива връзка. Едно е – и това го виждате и в живота- да казваш „аз те обичам“, „грижа ме е за теб“, „искам да те виждам и да говорим“ . С една дума чрез тази връзка искаме нещо от другия. Искаш ли да ми направиш малко компания, да дойдеш с мен на лекар, защото ме е страх, искаш ли да отидем на екскурзия да се разведрим малко, да ми помогнеш финансово. Имаш някакви молби, но те са аспект на вашата връзка.
Съвсем различно е да не се интересуваш изобщо от другия, да не му говориш, да не общувате, но щом го видиш, да му кажеш имаш ли 50 евро да ми дадеш?! Това показва, че само искаш от него, но не искаш връзка с него. Това се среща твърде често - в религиозното пространство, не толкова в църковното, защото църковният човек е друго нещо. Църковен човек е този, който чувства, че е част от Тялото Христово, участва в св. Евхаристия, в Тайнствата на Църквата, иска Христос да стане средоточие на живота му. Религиозният човек изпълнява някакви религиозни задължения и ходи на Великден, на Рождество Христово и даже, когато се причастява на тези големи празници, казва: „Живи и здрави догодина! Ако сме живи и здрави, и догодина ще се причастим“. Защото Христос не е средоточие на живота му, интересува го да се причасти и така да изпълни едно задължение.
Разбира се, човек в Църквата трябва да се развива. Нашата цел е да не пребиваваме в едно неизменно състояние, в което само да искаме от Бога, а да влезем в славословието и благодарението, които са висши състояния на молитва. Както казва старецът Паисий, има благородство в това да благодариш, да славословиш Бога, да не искаш постоянно, а благодариш на Бога и за добрите, и за лошите неща, и за лесните и за трудните, и за тези, които разбираме и за тези, които не разбираме.
***
За изразяването на чувствата
Човекът има емоционален свят, има чувства, скръб, радост, гняв, любов, това са емоции. Те трябва да се изразяват, да намираме пътища и изходи да ги изразим - дали с думи, дали с помощта на изкуството. Какво е изкуството? Нуждата да изразя своя вътрешен свят на чувствата. Това дори е висша форма на изцеление и изразяване, защото вземаш едно чувство, което е аморфно и хаотично, и му придаваш форма, оформяш го, правиш го стих, поезия, скулптура.
Старецът Софроний казва, че най-висшето изкуство е молитвата, защото, по думите му, вземаш този свят, в който има взаимно сблъскващи се, хаотични, тъмни чувства, и ги превръщаш в слово или молитва. Тук трябва да ги изкараме и да ги проявим, защото, ако не ги изразяваме, след това те получават плът. Както казва о. Ананий Кустенис, тези „мераци” на човешката душа, ако не се изпълнят, ще придобият телесна форма и ще станат главоболие. Обикновено бива поразявана меката тъкан, тоест получаваш мигрена, не можеш да преглъщаш, имаш надут стомах, не можеш да се успокоиш. Затова човек трябва да изразява себе си, да проявява чувствата си. Тук има друг проблем и цяла беседа може да направим за това как ги проявяваме, по какъв начин да ги изразяваме и как това да не е в ущърб на другия - защото имаме и този проблем. Някои стигат до другата крайност и казват: ще говоря това, което чувствам! и с това съсипват другия. Тук е нужно изкуство, т.е. как да казвам това, което чувствам, без да наранявам другия и разочаровам. Нужна е духовна разсъдителност.
За молитвата на децата
Детето се моли по-лесно, защото е автентично, искрено, не носи маски, макар че сега лесно покваряме децата, милите, защото от малки ги научаваме да са лукави. Казваш му: я излъжи баба си! Излъжи еди-кой си! Както и да е. Те не спират да имат автентичност и затова понякога ставаме за резил, защото отиваме някъде и те си казват всичко и ни излагат. За тях е по-лесно да имат автентична и реална връзка с Бога. Коя е разликата? За да влязат в молитвата, те имат нужда от живия пример, защото те не могат да правят анализ и нямат аналитичен ум, а имат синтетичен ум - записват състояния и правят асоциации. Когато мама се моли, е радостна! - оттук молитвата е добро нещо. Разбирате ли ? Мама отива на църква и се връща спокойна! Този поп е добричък, този е свиреп, и свързват неща. Затова в миналото бе много хубаво, когато майка ни казваше:
- Тези дрехи ще ги носиш на Литургия. Тези обувки ще ги обуеш на църква.
Или баба ми казваше:
- Днес е събота и на село не работим.
Сега не е така. Тогава прикадявахме с тамян, палехме кандилото, къпехме се и сутринта на църква. У едно дете тези неща, понеже са определени символи, започват да действат и детето свързва нещата: неделна трапеза- радост, църква -радост, Възкресение, светлина. И обратното.
Затова, ако искаме да въведем децата в молитвата, основното е ние да се молим, да даваме пример за молитва. Св. Нектарий Егински до края на живота си благодарил на баба си. Старецът Софроний Сахаров дължи на своята възпитателка това, че по-късно се молил. Тя му предала сакралността на молитвата.
В Крит има един много добър клирик о. Ставрос, който има частица от Честния Кръст. Тъй като майка му била бедна, леля й я отгледала. Той казваше за майка си, че когато някой бил болен, тя казвала: Кръстът ще ни помогне! Кръстът Христов ще ни излекува! Така детето отъждествило, че всяко благословение и добрина, и то в час на буря и изпитание, идва от Кръста.
Един ден като малко дете о. Ставрос играл на покрива, хлъзнал се, паднал от покрива и починал. Камбаната била, отнесли го у тях, и в своето отчаяние, оплаквайки детето си, майка му си спомнила за частицата от св. Кръст, взела я, поставила я върху детето и почувствала, че детето още е топло и започнала да вика: детето е живо! Разбира се, всички помислили, че полудява, но тя настоявала и наистина детето оживяло. Това е днешният о. Ставрос, който прие и кръстното име по този начин. Цял Крит знае за това събитие, защото през онази епоха то бе много известно. Сега отецът е възрастен, пази частицата, почита я изключително много, не прави търговия, не я рекламира, не казва много думи, не прави религиозна търговия, много скромен и сериозен човек. Само веднъж, и това е записано във вестниците, взе частицата и я отнесе при папа-Ефрем Катунакиотис, като му каза:
- Геронда, тази частица от св. Кръст има една свойство.
- Какво?
- Когато прекръстваш някого с нея, залепва върху мястото, което е болно, и не се отлепя лесно. Защо става така?
Тогава папа- Ефрем, след като се молил дни наред, му открил, че частицата от св. Кръст има особено благословение, защото тази частица има в себе си засъхнала Христова кръв. Затова и приела това особено благословение.
Разказах ви това, за да ви покажа колко важно е децата да има образци на молитва, на църковна атмосфера и всичко това. Така им помагаме да имат автентична и жива връзка с Бога. Стига само в очите и лицето ни да виждат радостни хора, да виждат радостни своите родители, че обичат Христос и са в Църквата, а не са пълни с ропот, намусени, злочестиви, затворени в себе си, мърморещи и казващи, че всичко е грях, зло, всичко им е виновно - злите грешници, дяволът, 666, сатанистите… А да вижда, че родителите се радват на Христос, на Христовата светлина, на светците, на св. Литургия, на молитвата, че имат вяра, желание за живот и във всички хора виждат тяхната добра и положителна страна. Това е Божият човек и според стареца Емилиян Симонопетритски: Ако човек няма радост, няма Бога…
Превод: Константин Константинов
