Мобилно меню

4.8222222222222 1 1 1 1 1 Rating 4.82 (45 Votes)

lonely flowerДнес ще говорим за радостта. Тази тема е винаги актуална, защото какво друго търси в живота си човек, бил той вярващ или не, освен радост? Човекът е същество, което се храни от радостта, защото е роден за радостта на царството Божие. Във всички епохи и във всички общества, човекът търси да намери и срещне радостта. Разбира се, не винаги успява, повечето пъти се проваля и резултатът е голямата трагедия около нас и цялото общество. Радостта е цел на обществото, но и на живота на християнина, т.е. на човека, който води духовен живот в Църквата. Защото радостта, според св. ап. Павел, е плод на Светия Дух. Истинската радост не е просто емоция, не е просто успех или душевно въодушевление, а  плод на Светия Дух. В Църквата радостта е присъствие на Самия Бог в живота ни.

За да обясним това, ще използвам два пътепоказателя, двама човека, които обичам изключително много. Първият е вече светец на Църквата - св. Порфирий Кавсокаливит, а другият е може би по-малко известен, но заслужава повече хора да научат за него - старецът Емилиян Симонопетритски, един голям духовник на Църквата, за мен свят човек. В техните текстове видях и разпознах, че говорят по един особен начин за радостта, а как именно ще видим това по-надолу.

Радостта е присъствието на Бога. Затова и старецът Емилиян казва, че отсъствието на радост означава отсъствие на Бога. Докато радостта, казва той, в живота на християнина е доказателство, че Бог действа в нас. Отец Александър Шмеман е още по-радикален и казва, че източник на лъжерелигиозността е неспособността да изпиташ радост. Тоест, ако живееш една изопачена форма религиозност, по какво  си проличава, че връзката ти с религията и въобще с Бога не е нормална? Да нямаш радост е доказателство за погрешните ти отношения с Бога или по-точно за погрешно отношение към това, което наричаш Бог. Най-голямото обвинение, отправено срещу християните, особено от европейските философи екзистенциалисти  е, че християните са загубили радостта. Например Ницше казва: аз не мога да се убедя от живота на християните в Бога, в Който вярват, защото тези хора нямат радост. Ако прочетем древните патерици, Лавсаика и др., ще видим, че  една от основните характеристики на монашеските общности била радостта в живота им, в отношенията им, в контактите им, тя била изобразена на лицата им. Една разпознаваема черта, с която човек можел опитно да удостовери, че някой е християнин, била радостта. Радост във всичко - в любовта, в милостинята, в поста, в молитвата, в богослужението. Всичко ставало с духовно веселие, с радост, не със затруднение и вътрешен дискомфорт, която много пъти се превръща в депресия.

Християнският живот не е живот в скърби, а в трезвение. Трезвението означава, че познавам себе си в Светия Дух, зная кой съм. В живота на Православната църква има йерархия, т.е. няколко стъпала в нашето изкачване към Бога и те са свързани  със следното. Вярващият трябва първо да мине през едно дълбоко себепознание, което ще му позволи да има братопознание, и оттук да има богопознание. Не можеш да отидеш директно при Бога, без да минеш през другия. В Евангелието това се казва ясно; но не можеш да обикнеш брата си, ако не обикнеш себе си в смисъл на себепознание, помиряване, връзка с нашата вътрешна  реалност. Неслучайно Христос дава заповедта за любов към ближния, но казва да го възлюбиш като себе си, т.е. да обикнеш ближния както обичаш себе си. Естествено не с една патологична егоистична нагласа, с нарцисизъм, защото това е патология и тщеславие. Познавайки себе си, аз разбирам себе си, имам връзка с реалността, която съм.

В противен случай какво става? Ако тръгна към моя ближен, без преди това да съм познал себе си, ще проектирам моите страсти върху него, няма да го обикна, няма да му служа, а ще го експлоатирам. Изключително важно е човек да знае в Църквата, в Светия Дух, кой е, какво иска, къде иска да стигне.

Днес, за съжаление, донякъде се е изкривила реалността на християнския живот и за християнин  се смята човекът, който не говори, намръщен е, не се смее лесно, не участва в живота, въобще е дръпнат от другите, от света, дори в Църквата и храма се държи странно, виждаш един депресивен профил и това много пъти се изтъква като добродетел, като духовност. Но дали в крайна сметка е духовност? Или нещо друго?

Старецът Емилиян казва: когато си разстроен, когато си скърбящ, когато си злочестив, тогава създаваш една болно състояние в душата си и никога няма да докоснеш божествената обич, винаги ще бъдеш едно скръбно създание, ще живееш в едно състояние, напълно различно от състоянието на духовния човек. Затова ви казвам- виждате ли един човек, който е нерадостен, притеснен, с намръщено лице? Да знаете, че непременно Господ Бог го е оставил.

Много е важно да е чуем словото на стареца, защото мисля, че неговите текстове са уникални, имат едно съвременно разбиране и поглед  към обществото, човека и съвременния човек. Също казва  , че  храната на  подвизаващият се в Христос  е радостта. Радостта храни душата, духа, ума, за да може той да възхожда и да се отдава на Бога. Никоя аскеза, никое въздържание, никой копнеж, никоя любов не може да стигне до края, ако не се храни от любовта, от радостта.

Св. старец Порфирий и старецът Емилиян казват нещо навярно уникално, а именно, че не можеш да вкусиш Божията радост и не можеш да влезеш в съприкосновение с Бога, ако в живота си не вземеш решение, аскетическо решение да избереш радостта. Защото радостта не ти се дава просто така, а е избор, който правиш в живота си. Никога няма да има идеални условия, за да се почувства човек щастлив, а той самият трябва да избере - по аскетичен начин - в даден момент да се зарадва на своето съществуване. Старецът Емилиян казва: ако искаш да придобиеш любов към Христос, ще започнеш първо от радостта, защото, както сме казвали, радостта е плод на Светия Дух.

Тук бих искал да видим как във  всекидневието човекът може да вземе решение да избере да бъде радостен, да създаде в самия себе си условия за радост.

Първо. Радостта е състояние, което се гради и утвърждава от Самия Бог като дар. Тук обаче трябва да предшества нашето усилие, воля, съгласие и съдействие. Тоест ние първо трябва да изберем да поискаме да сме радостни, защото в противен случай Бог не може да насили вратите на нашата душа, нито нашата воля, ако ние настояваме да сме фокусирани върху негативното в живота, ако преувеличаваме негативните неща. Както казваме във всекидневния език, нека очистим блюдото, за да може Бог „да сервира ястието”- т.е. благодатта. Чинията трябва да е чиста, да се очисти по някакъв начин. Това е състояние и избор, който ние трябва да направим, не може някой вместо нас да го направи. Бог никога не върши вместо нас нещо, което ние можем да направим. Старецът Паисий казва: ако си в пустинята и ожаднееш, Бог никога няма да ти даде вода, ако първо не изчерпиш всички възможности да намериш вода. Първо ще потърсиш, ще се подвизаваш и тогава Бог, виждайки това твое усилие, ще отговори на прошението ти. А старецът Емилиян казва, че ако нямаш разположение да потърсиш и да намериш вода, и върху извора да седнеш, Бог няма да ти каже, че отдолу има извор. Защото Бог не иска да създава незрели хора, а иска отговорни личности, именно личности, а не хора без инициатива, свобода и избор.

Много е важно да разберем в духовната борба, че всичко случващо се в Църквата е богочовешко - не е нито монофизитско, сиреч само Божествено, и  така да унищожава човешката личност, нито пък е изцяло антропоцентрично, защото тогава християнството се превръща в  хуманизъм, в идеология, в психологизъм и накрая в безсилие. Докато в Църквата всичко е богочовешко, т.е. Бог и човек във всичко са заедно, едновременно и двамата работят.

Затова радостта е избор - но избор, който сме призвани да опазим. Не е лесно човек да избере радостта, защото от детските години семейството ни учи повече за скръб. Кога родителите ще ти обърнат повече внимание? - когато заплачеш. Затова  детето какво прави? Плаче, старае се да привлече внимание, за да му отдадат значение. Научени сме, че когато сме жертви и хленчим, тогава някой ни обръща повече внимание.  Особено в съвременното общество, където родителите не прекарват дълги часове вкъщи и не отделят толкова време на децата, съвременната психология е установила, че децата изнамират начини, дори могат да се разболеят, само и само да привлекат погледа на родителите си върху себе си. Кога държавният служител или някоя организация ще ти обърне повече внимание? Когато се оплачеш или подадеш жалба, когато отидеш и се правиш на наскърбен, злочест, нещастен. Така  биваме подготвяни повече за скръб, а не за радост...

Това важи в още по-голяма степен за гръцкото общество, тъй като преминахме през много трудности, страдания, исторически изпитания, които изтощиха народа. В резултат хората започнаха да изпитват вина от радостта. Чувстваме се виновни, ако се радваме. Това го правим и ние, християните, - веднага щом малко се зарадваме, започваме да мислим, че ще ни се случи нещо лошо. Зная това много добре от нашите родители, баби и дядовци: щом се смееш, нещо лошо ще ти се случи...

За да не стане объркване, трябва да кажем, че радостта е нещо напълно различно от доволството. Радостта е едно, а доволството - друго. Доволството е нещо твърде повърхностно. Например ям нещо вкусно и това създава в мен чувство за доволство, чувствам „радост”. Намирам се в хубава компания с приятели и това създава в мен усещането, че съм радостен; печели моят отбор, сега има избори, печели моята партия или съм си купил нещо ново. Това обаче не е истинска радост, а доволство. Затова какво се получава? Веднага щом изчезне причината за приятното чувство, отново изпадаме в меланхолия. Отиваме на някакво развлечение, това създава в нас повърхностно доволство, но се връщаме, слагаме ключа в ключалката и отново ни смазва скръбта, меланхолията. Може да съм заедно с приятели, но щом си тръгнат,  идва скръбта. Радостта е нещо много по-дълбоко, много по-съществено и не се влияе от външни събития. Човекът, който има радостта, която е Христос, има твърдина, вътрешна основа. Чувствата външно може да се променят при различни обстоятелства, но в нас съществува усещането, че въпреки трудностите Някой ме обича и това ми дава мир.

Много пъти не можем да се зарадваме, защото отъждествяваме радостта с нашата воля, с нашия план. С други думи, кога се нервираме и гневим? Когато нещата не стават така, както сме искали, представяли или планирани и тогава започваш да негодуваш, да се гневиш и така губиш у себе си предпоставките за радост. Животът никога не е такъв, какъвто си го мислим и въобразяваме. Той има в себе си несигурност, едно чувство, че не можеш да го познаеш точно, и така започваме да изпадаме в меланхолия. Зад вътрешната ми реакция се крие това, че нещата не вървят точно така, както съм си ги представял. Затова в Църквата какво казваме? Оставяш се на течението, т.е. на Божия Промисъл, че Някой знае повече от теб, но ти не го разбираш и се противиш. Но когато годините минат, вините изчезнат и нашият екзистенциален часовник се върне назад, тогава ще си спомним, че за наше добро нещата не са вървели така, както ние сме искали. За наше добро молитвите ни не са били чути, за наше добро нещата не са станали по наша воля, ако ще да сме си мислели, че Бог не ни чува и мълчи. Някой е знаел нещо повече от нас. В Църквата не планираш, а се оставяш, оставяш се на Божията воля и тя те води. Сякаш влизаш в река, оставяш се в реката, която независимо дали е буйна или тиха, накрая ще те отведе в морето, а не някъде другаде. Така и в живота се оставяме на Божията воля.

Много пъти не можем да се радваме, защото очакваме някой друг да ни даде радостта. Очакваме, че пълна радост ще ни даде жена ми, мъжът ми, но те не могат да го направят, защото и те са хора, и те с борят да намерят радостта, и те не я притежават. Едната страна няма съвършенство, за да го даде на другата. Другият също е човек със страсти, немощи, и той се бори и подвизава, и той търси радостта. Затова любимият човек не може да даде по абсолютен начин „спасението”, т.е. радостта в живота ми.

Когато настоявам някой друг да отнеме моите мъки, скръб, притеснение, какво всъщност правя? Провалям се, защото създавам един въображаем идол, един въображаем човек, докато такъв човек не съществува. Съвършенството в Църквата е есхатологична реалност, от есхатона, а не от настоящето, и то съществува само в Бога. Затова в Църквата преди причастие много хубаво се казва: да внимаваме, светинята е за светиите!, а певецът отговаря Един е Свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца Амин! Един е, няма друг. Ние можем да изпитваме нужда да си въобразяваме, че ще намерим съвършения свещеник, духовник, старец, жена, деца, семейство, енория, певец, но това е наша нужда, докато съвършенството не съществува никъде...

Кога се успокояваме? Когато осъзнаем, че другият е като нас - човек, наранен, изтерзан, със своите страхове, безизходици, който също се бори, подвизава се. И тогава му прощавам, т.е. вмествам го в сърцето си. Вече не е мой противник, има място в мен, и тогава се смирявам. Смирението не означава самоокайване. Зад самосъжалението често се крие голям егоизъм. А означава да мога да му дам място в себе си, да може да диша. Ние хората създаваме било в брака или в духовната връзка, или въобще в обществото, една задушаваща атмосфера за другите и те не могат да дишат до нас. Смирението означава да мога да приема другия, да го оставя да съществува до мен, да не го скривам с моето лице, желания, егоизъм, да показвам уважение към неговата различност и уникалност.  Когато се смиряваш, може да имаш радост, защото не търсиш съвършени неща, и тогава започваш да намираш радостта в малките, всекидневни и  прости неща, които гледаш през перспективата на Бога и Евангелието.

Радостта не означава отсъствие на проблеми. Това е много важен фактор, за да можем да изведем от ума ни всичко това, което поражда у нас задръжки, които ни пречат се зарадваме. Не съществува живот, в който да няма болка. Двете „релси”, върху които се движи човешкото съществуване, са радостта, въодушевлението на живота, и болката. Болката е основен елемент от този живот, от този свят, от тази реалност. Когато я отхвърляме тотално, най-вероятно ще си строшим главата, защото отхвърляме един основен елемент от живота и така ще претърпим екзистенциален крах. Ние имаме хедонистично разбиране и мислим, че в Църквата ще изчезнат всички проблеми и ще имаме само успехи. Но Бог не дава успехи, а Себе Си; дава спасение, дава Себе Си, не може да даде нещо друго. Едно нещастие може да е благословение в живота ти, една болест да е възможността на твоето съществуване, една болка може да те възроди и да те направи толкова добър, колкото не те прави един страхотен успех. Христос не е Успелият в историята, а Неуспелят на историята, Той е Страдащият Раб, Този, Който не спасява и не избавя със сила, с кариера, с име, със светски познанства, не е Този, Който ще подчини със сила и власт, а Някой, Който бива разпнат заедно със злодея, с разбойника. Той е изхвърленият от историята на силните, но накрая това Неговото безсилие спасява човека. В крайна сметка това крайно смирение  избавя човека. Така безсилието било осветено в Църквата, т.е. в нея това да не си съвършен, страхотен, добър, пръв и успял във всичко не е нещастие, а може да стане голямо благословение.

Болката не е проклятие в живота. Не очаквайте да се създадат условия за отсъствие на всякакви проблеми, за да можем да кажем, че ето, вече ще се зарадваме в живота - това никога няма да стане. Не съществува такъв идеален живот.

Божията радост е вътрешна реалност. Църквата ти дава запаси и възможности да преобразиш твоето аз, така че да влизаш в огъня и да не изгаряш, тоест да минаваш през ада на страстите и затрудненията, и да не изгаряш, да не се погубиш, да не се разочароваш и да не падаш духом, да не се разпаднеш като битие. Накрая дори да не умреш. Това е разликата в Църквата, че тя придава смисъл на същите събития, които всички хора имат в живота си. Ние обаче постоянно отлагаме да положим усилия да се зарадваме. Например казваме след като нещата са така, как да се зарадвам? След като ми се случва всичко това,  нима е възможно да се радвам? След това..., след онова.., след като... - и това неудовлетворение няма край. Никога не свършва. Ако настояваме винаги да има "след като", то тогава никога няма да почувстваме радост. Винаги ще има едно след като - това е единственото сигурно нещо. Ние може би мислим, че хората, които са щастливи, нямат проблеми в живота - но такъв човек няма. Въпросът е да видим тайната, която може да преобърне и мъката в радост, и кръста във възкресение.

Затова трябва да отхвърлим тази своя нагласа постоянно да са оплакваме и да видим какво можем да направим и как можем да създадем у себе си предпоставки за радост.

Също така, с помощта на Божията благодат, не бива да позволяваме нашите проблеми да бъдат определящи за нас. В  една хубава творба се  казва: "Радвам се на човека, който не е оставил неговите рани да го направят нещо друго от това, което е". Много е важно да разберем, че нашите проблеми не могат да ни определят. Например, израснал съм в трудно семейство, с проблеми, имам труден брак, живея в епоха с много трудности. Ние обаче не трябва  да допуснем това да влезе в нас и да ни разбие. Какво казвал св. Козма Етолийски по време на турското владичество: всичко може да ви вземат, душата не могат. Защо казвал това?  Защото, ако запазиш душата си, си спечелил всичко. Горко ни, ако оставим днешната криза да ни вземе душата. Може да ни вземе парите, да ни вземе други нещаи, може да ни затрудни, да ни тормози, да ни дава изпитания, но ако съумеем да запазим сърцето и душата си, тогава това не може да ни сломи. Това не са думи, а го казва самият опит на живота. Какво казва? Че нашите дядовци са живели в много по-сурови условия, с истински глад и нещастие, но тези хора не само не се погубили, не се заличили своя  живот и съществуване, а са могли - поне в моето село, откъдето съм аз, да пируват с една кост от хек цяла седмица. С нещо много просто създавали предпоставки за радост. А ние може да имаме хиляди ястия, а една усмивка да няма на лицето ни... Затова радостта не се отъждествява с богатството. Ако си богат и имаш пълен хладилник, не означава, че това ти носи радост. Попитайте младежите в северните предградия на Атина - не е тайна, че повечето младежи, които чупят всичко  в центъра на Атина, са деца от богати семейства, от северните предградия. Защото един пълен хладилник не може да нахрани тяхното битие. Ние, например, казваме на детето ни: Какво ти липсва? Нямаш ли всичко? Нямаш ли хубави дрехи, обувки, стая с компютър, всичко, каквото искаш да ядеш, отвори хладилника да видиш, че е пълен! А аз нямах какво да ям?! И си мислим, че с това се изчерпва цялата реалност на комуникацията, на връзката, на контакта с децата ни, със съпругата ни и т.н.

Но човекът не се храни от тези неща. Това са много низши храни за неговото съществуване. Човекът се храни от любовта, от нуждата да обикне и да бъде обикнат, от нуждата да се изрази, да се свърже с другия човек и с Бога. Това са големите храни на битието.

Затова не бива да оставяме проблемите да ни определят, а ние трябва да определяме нашето съществуване. Но какво се получава вместо това? Не гледаме качеството на това, което живеем, а енергията, която сме загубили и казваме: изморен съм, изтощен съм, не съм добре и т.н. Чувстваме скръб, злочестие, ропот. Спомнете си, че когато бяхме деца, цял ден лудувахме, играхме, биехме се, падахме, ставахме, до късно вечерта, майка ни ни викаше да се прибираме, ние не искахме, изморявахме се, но никое дете не беше разочаровано, не казваше ах, изморих се, днес съм нещастен! Напротив, радостно е. Защо?! Защото е присъствало реално в това, което е правило, харесвало му е, чувствало е радост в него. Заедно сме с приятели, прекарваме си хубаво, ако си прекарваме хубаво, не мислим за умората, отдадени сме. А кога мислим за умората? Когато това, което правим, не ни изпълва вътрешно, не ни храни, не ни утешава.

Затова и старецът Емилиян Симонопетритски казва: ако видиш някой подвижник, който пости, моли се, спи на земята, прави изтощителни служби, но няма радост, тогава неговата борба е фалшива и напразна. Защото в Църквата постя, моля се, не защото някой ми го налага, а защото обичам Някой и правя тези неща, моля се не защото ми го казаха, а защото обичам Някой и искам да Му говоря; постя, защото обичам Някой и чувствам радост в това. Когато нямаш радост в делата си, това е знак за отсъствието на Светия Дух и трябва да си поставиш големи въпросителни. Затова много пъти може да постим, да се молим, да ходим на църква, но да имаме един много истеричен, невротичен, агресивен нрав, да избухваме лесно срещу хората, обвиняваме лесно, въобще имам един профил, който говори не за покой и мир, а за безпорядък и за това, че нещо не върви добре. Докато нашият мир и радост е там, където Бог присъства.

Не можем да почувстваме Божията радост, ако не вземем решение да бъдем радостни в живота.

Ако изберем да излезем от нашето окаяно състояние, тогава ще видим, че Божията благодат, Самият Бог винаги е бил с нас. Ние правим огромна грешка да смятаме, че когато правим някакъв грях, Бог ни оставя - но Той не ни оставя, не може да ни остави, Той винаги присъства в живота ни, а ние чрез греха се помрачаваме и не можем да Го усетим. Бог никога не отсъства. Благодатта никога не отсъства, тя винаги присъства, но ние нямаме предпоставките да я усетим.

Можем да видим това във всекидневието - например сутрин играя с детето ми, прекарам си хубаво, отивам на работа, но се връщам и детето ме ядосва , не мога да го слушам как реве, ако стигна до крайност, може и да го ударя, за съжаление, чувствам се зле. Какво се е променило? Детето е същото. Променило се е отношението ми към нещата, това как ги виждам. Или имаш една красива  роза в двора, излизаш сутринта, помирисваш я и казваш колко хубаво мирише! Радваш й се и тръгваш. На обед се връщаш, леко те убожда и я смачкаш - защото те е подразнила,  щяла е да скъса дрехата ти и не искаш да я има. Какво се е променило? Розата не се е променила, а ние променяме отношението си към нещата.

Бог винаги присъства, не ни обича повече, когато сме добри, и по-малко, когато сме грешни. Христос ясно казва, че Бог оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. С други думи, Бог винаги ни обича, Той не е човек да има емоции и да се променя. Бог, казват светите отци, е безстрастен, неизменен, казва св. Максим Изповедник. Не е човек да се променя и сега да обича, а след това да се гневи, да ни обича повече или по-малко. Това са човешки черти. Бог е само любов. Въпросът е аз дали имам предпоставките да преживея тази реалност на любовта, т.е. Божието присъствие. Бог винаги е до нас и иска да ни даде радостта на Своето присъствие. Въпросът е кога ние ще вземем решението да оставим Бога да действа в нашия живот и да яви тази реалност.

И още нещо. Прави се една грешка - в светското мислене, но за съжаление и в Църквата - да търсим радостта в един въображаем свят и въображаема реалност. Къде обаче е радостта и присъствието на Бога в живота ни? Тя е тук, в сегашния момент, в настоящето, тоест в простите, ежедневни неща. Хората искат да станат радостни, и какво правят? Представят си, че ако живеех в Солун, щях да съм много добре. Ако не бях тук, а в чужбина, щеше да бъде перфектно. Ако не се бях оженил за този, а за онзи, щеше да бъде превъзходно. Ако не бях станал поп, а мирянин, щях да бъде много добре; ако не бях станал монах, а семеен, щях да съм чудесно.

Тоест човек винаги вярва, че ще намери радостта извън рамките на своя живот и реалност. Той чувства нужда да си представя. Защо прави това? Защото не иска да види настоящето на живота. Не иска да поеме отговорността и цената на съучастието във формирането на радостта в живота му. 

Затова неизцеленият ум на човека обикновено избира две нива на живот - или отива в миналото, което означава изпълване с чувство за вини - ако бях направил така, трябваше да го направя така и т.н. - което реално те убива, защото не можеш вече да го промениш, или умът отива в бъдещето. И какво прави? Изпълва се със тревога. Миналото означава вина, бъдещето - тревога. Къде е настоящето на живота, на това, което става сега? За съжаление, никой не е в настоящето, защото е трудно, и една от реалността на аскетическия подвиг е да върне човека в настоящето, в сега, пред Бога, пред ближния, тук. Следователно е напълно погрешно да вярваме, че ще намерим радостта в нещо друго извън нас. Това, което искаме да прогоним и наричаме всекидневие и рутина, е благословение, т.е. реалността на живота, в нея трябва да се подвизаваме. Къде в противен случай ще намерим радостта?

Св. Порфирий казва, че всичко е причина за радост. В Църквата хората често пъти изопачават понятието за духовната реалност и смятат, че тук на земята радостта не съществува и трябва да жертваме живота си заради един друг живот, сиреч, вярват, че ще намерят радостта извън този свят. Докато отците на Църквата нямат предвид това, а казват, че  тук, в настоящето ще започнем да предвкусваме радостта на Божието присъствие. Какво казва старецът Емилиян? Нека го чуем:

Човек черпи радостта от много малки неща, когато ги възложи на Бога и всички ги възприема  чрез  Бога. Радост може да ти даде усмивката на другия, радост може да ти даде  милувката на другия, радост може да ти даде похвалата на другия, радост може да ти дори ругаенето от другия, защото това показва, че ти истинно, а не лъжливо, стоиш пред него, радост може да ти даде едно цвете, радост ти дава планината, радост ти дава естествената светлина, радост дава и най-малката молитва, радост дава всяка надежда, радост дава и присъствието на бащата, на майката, всичко.

Старецът не делеше нещата на малки и големи, на низши и висши, а гледаше единно на живота. Не съществува духовен и недуховен живот, свещен и несвещен живот, лош и добър, нисш и висш. Във всичко виждаше Бога.

Бог е изпълнил света с неща, които могат да ти доставят радост и от тази радост можеш да възлизаш към най-голямата стълбица на радостта и да стигнеш до усъвършенстващата радост, и след това до съвършената радост, която е Самият Христос. Така  човек първо трябва да придобие радостта, а чрез нея ще се изкачи и нагоре по стълбицата.

Същото казва и св. Порфирий, че трябва да се научиш да обичаш малките, прости и незначими неща, тези, които не изпълват окото, да се научиш да им се радваш, - едва тогава ще можеш да отидеш в голямата любов, която е Христос. Ако нямаш у себе си предпоставките на радостта, тоест не можеш да се радваш на простите неща, как ще се зарадваш на връзката със Самия Бог? Бог ще дойде и ти ще Го гледаш като ад. Какво става в притчата за блудния син? Точно това. Имаме радостта на бащата, домът е светъл и всичко е празнично и радостно, но големият син не може да се зарадва, защото няма предпоставките. Радостта на бащата е там, тя е факт, но не може да се зарадва, не е работил в себе си, за да може да приеме присъствието на Бога като радост. Затова какво прави? Скърби, разстройва се, затваря се егоистично в себе си и не участва в радостта от завръщането на брат му.

Старецът Емилиян казва по тази тема, че  „участта” на християнина е да бъде радостен, да черпи повод за радост от всяко нещо.

Внимавайте в нещо, което в началото скандализира на пръв прочит. Старецът казваше, че дори от греха може да черпи повод; дори една страст, едно падение може да е причината и началото  за едно голямо себепознание и богопознание, че много пъти едно падение е много по-благословено от една добродетел, която крие самохвалство и егоизъм, че много пъти се крием зад добродетелите си и се чувстваме силни, над другите и резултатът е, че  благодатта не може да ни доближи. Както и едно падение може да ни даде смирение, да ни накара да се осъзнаем, да ни върне в нас самите, да ни покаже нашите граници.

В Църквата се спасяваш, не защото си страхотен, изключителен, успял, а защото Някой, т.е. Бог те е възлюбил. Другото са светски неща, светско мислене, разбирания за силния, успелия, важния... В Църквата това не важи, а съществува смирение, съществува силата, която прави безсилния силен, неуспелия - успял по Бога, последният да стане пръв. Църквата има друго разбиране, друга етика, друг зрителен ъгъл, през който гледа на нещата.

В своя живот трябва да положим усилия да вземем решение и да изберем радостта, а не ропота, за да създадем предпоставки и намерим висшата радост в живота си, която е Самият Христос. Това няма да стане в един въображаем свят, а в реалния свят, тук, в настоящето, няма да стане, когато се отдалечим от света, а когато успеем да видим този свят с други очи, по различен начин. Тогава наистина мисля, че Божията благодат и присъствие в живота ни ще бъдат радост, която никой няма да може да ни отнеме.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wycq4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

"Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; човек все пак може да падне, когато има други добродетели, а няма смирение; обаче със смирението човек не може да падне."

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.