Мобилно меню

4.9859154929577 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (71 Votes)

diafora 4Човекът обикновено бива характеризиран като разумно и независимо същество. Тези отличителни признаци са верни, но не отразяват човешката природа в пълнота.

Опитът на богослужението ни дава възможност да почувстваме, че човекът преди всичко е литургийно същество. Той е бил създаден, за да служи, да отдава себе си и целия свят на Бога с благодарност, славословие и любов. И в това непрестанно дарение – жертва – служение, да се съединява с Бога, да се освещава и да живее.

Разумността, независимостта и другите царски качества не са били дадени на човека случайно. Чрез тях той може да бъде в литургийни отношения с Троичния Бог. В това литургийно приношение човек действа „по образ Божи“ и постепенно се въздига до „подобие“.

Животът на човека в Рая е божествена Литургия. Човекът служи на Светата Тоица заедно с ангелите. Изпадайки в себелюбие обаче, той е изгубил способността с благодарност да принася себе си и света на Бога и да участва в райската Литургия.

Отлъчил се по своя воля от райската Литургия, човекът е останал и на земята без Литургия. Престанал е да съществува като „образ Божи“. Някакви остатъци обаче и искри от тази способност за Литургия, която е имала място (в живота му) преди грехопадението, са се запазили в него. Те са го подтикнали да принася жертва и да въздава почит на Бога.

И в най-добрия случай обаче това служение е било непълноценно и само някаква сянка на истинското служение. То не е водело човека към съвършено общение и единение с Бога. Не му е дарувало Светия Дух. Не го е избавяло от смъртта. В същото време обаче е насаждало в него стремеж към истинската божествена Литургия. Именно тези стремеж и мечта са давали надежда на човека, пребиваващ в тъмнина и смъртна сянка.

Любовта на Небесния Отец не е можела да остави човека без Литургия и е устроила въплъщението на Словото. Иисус Христос, Великият Архийерей, е положил началото на новозаветното съслужение.

Новозаветната Литургия е можел да започне единствено Иисус Христос, тъй като Той е притежавал способността всецяло да отдава Себе си и целия свят на Троичния Бог. Жреци са съществували и във времената на Стария Завет. Не е имало обаче жертви. Иисус Христос олицетворява съвършената жертва и съвършения йерей, Непорочния Агнец Божи, вземащ върху Си греховете на света.

Лишените от Литургия човек и свят преминават под властта на дявола и смъртта. Иисус Христос със Своята кръстна смърт и Възкресение изкупва човека от това робство, освобождава го и му дава възможността да участва в новозаветното служение: да отдава себе си на Бога, да благодари и да Го слави.

Човекът, който заедно с Христос принася целия себе си и всичко на Бога, действа „по образ Божи“. Той става истински човек.

Литургията на Новия Завет стои много по-високо от райската Литургия. Сега Архиерей става Самият Синът Божи. Богородица и светците служат и славят Пресветата Троица заедно с ангелите „с неуморими устни и незамлъкващи славословия“.

В това съслужение участва и всеки кръстен православен християнин, умиращ, за да оживее. В него човекът намира своето истинско естество, истински покой и своята истинска същност като „образ Божи“. Извън това съслужение той се проявява само като homo sapiens и homo economicus в социалистическото или капиталистическото общество, но съвсем не и като човек – цар на творението, граница на тварния и нетварния свят, „образ Божи“.

Божествената Литургия на Новия Завет, която е започнала с въплъщаването на Словото, продължава да се извършва от Великия Архиерей безкрайно. Всяка Литургия, която се принася върху земните жертвеници, е участие във времето в тази вечна извънвремева Литургия. „Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: Свят и Пресвят Си...“.

Всеки архиерей и свещеник, който служи върху земните жертвеници, „служи на свещенството на Христос в Църквата“ (правило на Кархидонския Събор на Йерусалимската Църква от 411 г.). Той не притежава лично свещенство, но участва в Свещенството на Христос.

Днес нашият най-голям грях е неучастието ни в Литургията. Ние не отдаваме себе си нито на Бога, нито на ближния. В миналите времена неучастието в Литургията се е смятало за оскърбително. Сега, напротив, нашето неверие и жестокосърдие се смятат за естествени. Неестествен и странен за нас изглежда човек, участващ в Литургията.

Съвременият човек дори и да се въцърковява, трудно е да се каже истинно ли служи, участва ли в съборното църковно Тайнство Евхаристия, дали божествената Литургия е за него в Христа приношение и жертва на Бога или само някакъв религиозен и социален дълг.

Човек може да извършва Литургия в качеството на свещеник и при това да остава извън нея, ако не принася себе си и целия свят на Бога.

Християните, неучастващи в Литургията – както свещениците, така и миряните – не живеят в пълния смисъл на думата. Както е казано в Апокалипсиса, „носиш име, че си жив, а си мъртъв“ (Откр. 3:1).

Истинно и богоугодно служат тези, които принасят на Бога „Твоето от Твоите о всички и за всичко“. С други думи, това са тези, които във всичко виждат дар Божи, смятайки, че нямат нищо свое. Всичко принадлежи на Бога и те го приемат и Му го принасят заедно с цялата си душа, света и отношенията със света. Тези хора нищо не пазят самолюбиво за себе си и всецяло се предават на Бога. Те отдават всичко, за да придобият всичко. Умират, за да живеят. Те винаги принасят в Христа и заради Христа всички Божи дарове за всички (хора) и заради всичко.

По този начин целият човешки живот (след завършването на божествената Литургия и извън пределите на храма) се превръща в Литургия, дарение, приношение, жертва, общение и благодарение. Животът се освещава и става богочовешки.

Двучасовата неделна Литургия става денонощна ежедневна Литургия. Като православни, говорейки за литургийния живот, ние имаме предвид не нашето кратко литургийно приношение в храма, а целия наш живот, който, започвайки от съответните действия в храма, приема формата на Литургия и приношение.

Православният християнин не страда от шизофрения като живее литургиен живот само в храма, а нелитургиен – извън пределите му. Той се старае да пребивава колкото е възможно по-дълго в храма (на литургии и други служби), за да може и извън храма да бъде по-близо до духа, атмосферата и етоса на божествената Литургия.

Чрез църковното богослужение човек се докосва до богочовешкия живот, който впоследствие е способен да преобрази и в другите страни на всекидневието.

Християнинът, живеещ литургийно, съществува в единство на вярата и живота, на божественото и човешкото, на тварното и нетварното, на живите и починалите, на днешния век и на бъдещия, на своята личност и на окръжаващите го хора.

В това единство е съществувал и нашият гръцки православен народ, когато е водил църковен живот. В нашата благословена родина и до днес има пазещи традициите православни хора и общности, които живеят в това единство.

Сърцевина на всички православни селища е бил централният храм, подобен на манастирския католикон (гр. καθολικων – „главен, основен, общ“ храм). В селата на остров Евбея той и в наши дни се нарича католикон.

Раждането, смъртта, кръщението, венчанието, училището, работата, социалните взаимоотношения, радостта и тъгата – всички прояви на обществения живот са преминавали през Литургията и храма. В края на краищата всичко е ставало Църква. Така основните жизнени действия са намирали своето място в божествената Литургия и са били в единство с нея.

В зависимост от мярата, според която нашият народ се е отдалечавал от своите православни корени, от това живоносно богочовешко предание, неговите жизнени функиции са преставали да бъдат органично свързани с божествената Литургия. В резултат – те спирали да водят човека до единство, да му помагат да живее по „образ Божи“.

Лишен от връзката си с божествената Литургия, човекът деградира. Това става явно при разглеждане на основната жизнеполагаща функция – за продължаване на рода. Докато в Църквата и в божествената Литургия човешката личност се преобразява, получава благодат и възможност да бъде в пълнота, извън Църквата злоупотребата с функцията за възпроизводство разрушава личността и измъчва хората, поробени от егоизъм. Този горчив опит е знак за съвременния човек.

Православните киновийни (общежитийни) манастири са образци за правилен живот на хората. Център на манастира е катедралният храм. Другите здания и послушания са съсредоточени около него. Център на общия живот е всекидневното извършване на божествена Литургия, чиято цел е служението на Бога и принасянето на целия живот на Христос. Затова и животът тук става общ, любовта – вселенска, смъртта се побеждава и всичко наоколо се обновява и преобразява по удивителен и благодатен начин.

Когато православните влизат в литургийната атмосфера на киновията, олицетворяваща литургийния дух на православието, те се спасяват от разрушителните вълни на осветскостяването. Осветскостяването по своята същност е опит за организиране на живота извън Литургията и Църквата.

Православният християнин не може да бъде такъв, ако не води литургиен живот. Божествената Литургия и богослужението трябва да представляват не просто благоприятен момент от човешкия живот, но да бъдат живоносен извор, преобразяващ целия негов живот, негов център, основа, начало и край. Само в „Твоя от Твоих“ на божествената Литургия човекът става истински „образ Божи“.

Превод от руски: Красимира Ковалкова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wchwp 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски