… Чудесен пример за това как реагира един Христов последовател на неправдите ни дава поведението на св. Йоан Златоуст, когато се е сблъскал със справедливата кауза на една бедна вдовица. Ще разкажем случката накратко, тъй като в наше време тя е по-значима, отколкото когато и да е било досега. При една от разходките си (както описва това ученикът на св. Йоан Златоуст Паладий, епископ на Еленополис) имп. Евдоксия минава покрай едно лозе и е обхваната от непреодолимото желание да похапне малко грозде. Влиза, откъсва си един грозд и го изяжда. Свитата ѝ незабавно информира вдовицата, на която е принадлежало лозето, че имотът ѝ е станал „божествен“, т. е. императорски, и че вече не може да бъде ползван от простосмъртни. Както виждаме, императорите са имали привилегията и правото свише, само чрез докосване да превръщат всичко в нещо божествено и забранено за обикновените хора, дори и за тези, на които е принадлежало до този момент. Като компенсация на вдовицата е предложено достатъчно злато, за да си купи по-добро лозе. Вдовицата обаче отговаря, че за нея лозето е свято и тя за нищо на света няма да се раздели с него.
Въпреки това, тя не е знаела как да изиска обратно имота си от императрицата, поради което се обръща към патриарха, който по това време е св. Йоан Златоуст. Пред него вдовицата категорично заявява:
- Искам да ми върнат лозето. Предците ми са погребани в него и когато умра, аз също искам да бъда погребана там. Императрицата постъпва несправедливо и аз моля за Вашата помощ.
На което св. Йоан Златоуст отговаря:
- Мила жено, напълно ти съчувствам. Молбата ти е справедлива, но трябва да ти кажа, че не бива да допускаме едно лозе да наруши мира в Църквата, за която Христос проля кръвта Си. В името на този мир трябва да поддържаме добри отношения с императора, защото само той може да посрещне сериозните нужди на нашата църква. Това, което мога да ти обещая, е, че когато императрицата ме потърси за изповед, ще ѝ припомня случая и ще се опитам да я убедя да ти върне лозето.
Бедната вдовица го поглежда разочаровано:
- Това ли е всичко, което може да направите? – пита го тя.
Св. Йоан Златоуст се усмихва учтиво и отговаря:
- О, само ако знаеш, какво бреме се крие зад епископския сан! Всичко, което ние, епископите, и особено архиепископите правим, изисква такт, голям такт. Не можеш да си представиш, какъв скандал може да отприщи една погрешна стъпка от наша страна. А какво по-лошо за Църквата от един скандал? Помниш ли думите на Христос от Евангелието: „Горко на онзи, който съблазни и един от тия малките“. Затова Божиите дела и опазването на целостта на Църквата трябва да се вършат само с крайна предпазливост и това е едниственият начин да допринесем за спасението на хората.
И вдовицата си тръгва.
Скъпи читателю, наистина ли се излъга? Наистина ли повярва, че св. Йоан Златоуст е изрекъл подобни глупости. За какъв го мислиш? За някой гръцки епископ от „последните времена“ на Църквата през 21 в.? Ако наистина изчете горното, без да те присвие стомахът, това означава, че не знаеш почти нищо за Църквата, а също така и че в психологически план нещо ти липсва. Ако не си възнегодувал против безумните думи, които приписахме на св. Йоан, тогава трябва да се замислиш за здравето на бедната си душа.
Естествено, някой може да възкликне: „Но нашите епископи точно така отговарят“. И с право. Никой от тях не би изложил на опасност съня си заради такива въпроси, нито пък – „мира в Църквата“ заради някаква си онеправдана вдовица или дори заради стотици онеправдани хора. Но все пак има една важна разлика: те са епископи на едно западащо общество и на едно корумпирано православие, докато св. Йоан Златоуст е бил светец. Ако св. Йоан е можел да говори така неискрено, както в измислените от нас реплики, той нямаше да е светец и наследството му нямаше да е нито значимо, нито дори запомнено.
Някой може да се възпротиви: „Та кой съм аз, че да съдя св. Йоан Златоуст?“.
Не това обаче е нашето обвинение. Ако не възнегодува против чутото, то, моля, погрижи се по-добре за здравето на собствената си бедна душа, дори и да имаш зад гърба си десетилетия „духовен живот“ в лоното на Църквата, или подкрепата на десетки епископи от „последните дни“.
В действителност, когато вдовицата е поискала помощта на св. Йоан Златоуст, за да си върне лозето, той я е попитал:
- Не искаш ли да си купиш по-хубаво лозе за златото, което ти предлагат?
Тя обаче е била непреклонна:
- Не, искам си наследственото лозе.
На сутринта св. Йоан Златоуст отива при императрицата и ѝ казва:
- Трябва да върнеш нивата на вдовицата.
Евдоксия се разстройва.
- Би трябвало да си запознат със законите на страната и на града, в който живееш – отговаря тя. – До каквото и да се докосне императорът, то се превръща в „божествено“ и не може отново да се върне в предишното си земно състояние. Кажи ѝ да пожелае в замяна каквото иска. Заради теб съм готова да ѝ дам голямо богатство.
Светецът се връща в Патриаршията, където го чака вдовицата. Чувайки предложението на императрицата, тя го отхвърля, без да се замисли и заявява:
- Искам си лозето и нищо друго! Там са погребани предците ми и аз няма да ги продам, независимо какво ми предлат.
Тогава св. Йоан Златоуст отговаря:
- Добре, утре отново ще отида при императрицата.
Този път императрицата се ядосва:
- Казах ти – заявява тя гневно. – Няма какво повече да направя. Такъв е законът в империята, в която живееш.
На което св. Йоан Златоуст отвръща:
- Ако законът на императора не противоречи на Христовите заповеди и на Евангелието, аз го приемам и го почитам. Когато обаче е в противоречие с Евангелието, признавам Христовите закони, а не тези на императора. И, позволи ми да прибавя, Христос никога не би се отнесъл несправедливо с една беззащитна вдовица.
На излизане св. Йоан Златоуст настоява императрицата да върне имота на бедната вдовица. Тъй като обаче императрицата е държала на своето, след няколко дни вдовицата се появява отново.
- Искам си лозето – казва тя на светеца. Няма да предам предците си, които са погребани там.
На сутринта св. Йоан Златоуст отново се отправя към двореца… А императрицата му затръшва вратата под носа. Светецът се връща обратно в Патриаршията и разказва как се е отнесла с него императрицата. Тогава един смел младеж – архидякон в „Света Софѝя“ на име Йоан – истински бисер, се зарича да възмезди за отношението към неговия наставник. Когато броени дни след това императрицата се появява за някакъв празник с пълен антураж и в целия си блясък, архидяконът ѝ препречва пътя на входа и, гледайки я в очите, извиква:
- А Йоан ти казва на теб ей това!
И ѝ затръшва рязко вратата под носа. Подобна смела постъпка може да бъде вдъхновена единствено от смели и свети епископи; и обратното – епископите, които се чувстват сигурни единствено в офисите си, всяват дух на пораженчество и малодушие.
Хората се втрещяват от страх при това, което са видели. Главните герои обаче – св. Йоан Златоуст и неговият ученик Йоан – остават непоклатими до самия край. А той не закъснява: не след дълго и двамата са застигнати от бурята на несправедливия императорски гняв: св. Йоан Златоуст издъхва заточен; същата участ сполетява и ученика му – той е пратен в изгнание и никой повече не го вижда. И така ученикът се превръща в завиден изповедник на вярата, а св. Йоан Златоуст – във велик и непоклатим стълб, в който Църквата векове наред е намирала сигурна опора.
Нека се спрем сега на главния въпрос, който поставя пред нас този разказ: „Луд ли е бил св. Йоан Златоуст, че да постъпи така? Въобще ли не го е било грижа за мира в Църквата? А отгоре на това впоследствие е била пролята и човешка кръв. Дори и това ли не го е накарало да спре? А и императрицата е била готова да даде цяло състояние, за да компенсира вдовицата. Защо тогава св. Йоан е избрал прекия сблъсък с Евдоксия, бидейки сигурен, както навярно е бил, че това ще доведе до гибелта му?“.
В цялата тази история явно има някаква загадка, която ние трябва да разгадаем. Скъпи приятелю, аз ще се опитам да ти разкрия тайната, която е накарала св. Йоан да се държи като безумен.
Светецът става светец и намира Бога, защото търси истината и копнее за нея. В този си стремеж той постепенно открива, че истината и Бог са едно и също нещо и това е голяма утеха за неговата душа.
Христос, Който безкрайно цени истината, също така цени и онези, които я търсят. И понеже Той е щедър и честен, обдарява щедро истинолюбивите и честни подвижници. Обдарява ги изобилно, но дори още по-велико и по-ценно е онова, което им разкрива от време на време като видение, като бъдещо обещание, с единственото условие, че ще останат честни и верни. И това видение ги изпълва с надежда и ентусиазъм и ги прави по-силни, отколкото която и да било реалност от делничния живот. Това обещание обаче съдържа и едно предупреждение: че ако не останат честни, истинолюбиви и откровени, ще загубят всичко и ще станат „от този свят“, като толкова милиони други хора – такива, каквито самите те са били преди. Недостойният служител на истината няма права над небесната и свръхестествена красота. Тя е изключително право на светците.
Св. Йоан Златоуст прекрасно е съзнавал какво би означавало за него пак да стане „от този свят“, защото си е спомнял добре колко болезнено е било да разчупи земната си черупка, за да заживее онзи небесен живот, за който сърцето му е копнеело. Знаел е, че най-страшният ден за него би бил, ако го напусне Светият Дух, Който е бил като свеж полъх в живота му. И за не се изложи дори само на риска това да му се случи, той първо скача в огъня, и след това си задава въпроси. По този начин е искал да докаже любовта си към Христос и готовността си да пострада, но да служи правилно на Неговата истина.
И така, когато си е тръгнал от императрицата без да изкаже мнението си, го е очаквала неприятна изненада: Когато същата вечер колиничи както обикновено пред Христос, Той го отпраща.
- Не приемам тези, които са останали длъжници – му казва. – Върви и оправи първо дълга си към вдовицата и тогава се върни, освободен от дълга, за да говориш пак с Мене.
До този момент, когато е коленичел пред иконата на Христос, той е виждал Христос да го гледа само с радост и благост. И Христовата усмивка за него е била дълбока утеха и радостен копнеж на сърцето му. А след молитвата се е чувствал окрилен и се е носел с лекота над земните неща, някъде между небето и земята. Чувствал се е абсолютно освободен от всичко и истински свободен. Сега обаче е открил, че заради пороците на една императрица е застрашен да загуби онова, което е било най-свидното в живота му – Христос. И докато до този момент молитвата му е била като отмора и разходка в цветна градина, сега е била застрашена да се превърне в безплодна и безмилостна Сахара.
Ето затова на следващата сутрин той е бил толкова непоколебим и решен да се изправи срещу императрицата – за да може да докаже на Христос, че Неговата истина е единственият приоритет в живота му.
- Но – може да възкликне някоя чувствителна госпожа – той е загубил живота си заради това. Не е ли жалко?
Ако само знаеше, драга ми госпожо, колко глупав е подобен въпрос… Дори и някой да има десет глави, би ги положил с радост, ако в някакъв момент сърцето му истински е живяло с Бога и сега е изправен пред опасността да Го загуби. Онези, които не полагат главите си и не са готови да пожертват епископския си престол, никога не са познали Бога в живота си. Те са тези, които говорят за „мира“ в Църквата, защото не знаят какво е Светият Дух. А тъй като и представа си нямат за меча на Духа, те предпочитат „мира“ в Църквата и дълготърпението на онеправданите жени, които са им се доверили.
Превод от английски: Цветан Биюков
