Христос възкръсна

Велики четвъртък. Предусещане на Евхаристията

„Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Йоан 13:1). Тази преизпълненост с любов, вписваща се в Закона и у пророците, достига пълнотата си в Угощението, където се предусещат смъртта и възкресението на Господа, т. е. в Евхаристията.

Иисус в навечерието на еврейската Пасха несъмнено възприема и преобразява традиционния ритуал. Всяко домочадие трябва да заколи в Храма агне без недостатък. Кръвта му се събира в памет на Божията намеса, довела до освобождаването на народа от египетско робство, с нея се белязват двата стълба и горният праг на вратите на къщите. Сетне агнето се приготвя, без нито една кост да се строши, няма да е така с Иисус при Неговата смърт на кръста: Иисус, както утвърждава св. Йоан, е истинският пасхален Агнец.

Св. евангелист Лука (22:20-27) споменава чашата, която освещава гощавката и над която Онзи, Който седи на трапезата, въздава хвала на Твореца. Сетне Той взима хляба, преломява го и го раздава на сътрапезниците. Тогава Иисус казва: „Това е Моето тяло, което за вас се дава”. Последната чаша възвестява Новия и вечен завет, който Месията освещава. Тази чаша Иисус благославя и предлага, казвайки: „Тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лука 22:20; срв. 1 Кор. 11:25). С което Той актуализира смъртта и възкресението Си, кълн на сетното преображение: „И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие” (Лука 22:17-18).

Последното угощение, което евреите са споделили в Египет, е било подчинено на непосредственото бъдеще, на уникалното и неповторимо събитие – преминаването през Морето. Така в далечно бъдеще този възпоминателен ритуал бива повтарян безкрай, което придава на това прекосяване на Морето значението на победа и освобождение. Същото, въпреки огромната разлика, би трябвало да откроим и на Тайната вечеря на Христос. На първо място, тя е неотделима от Неговите Страсти и Възкресение: тя предусеща, влияе и придава израз на тези основополагащи събития. Хлябът се преломява, както ще стане с тялото. Виното се пролива, както кръвта. В преломения хляб и пролятото вино се вписва цялото тайнство на оживотворяващата смърт на Господа. В същото време тези „антитипове” (които представляват и актуализират τύπος-а, самото събитие) се предписват на църковното бъдеще, на Евхаристията: „това правете за Мой спомен”. Памет, която не е друго, освен Светият Дух, чрез същото това предусещане на Второто пришествие. Или, както се казва в св. Василиева литургия, „и като предложихме вместообразните (ἀντίτυποι) на светото тяло и кръв на Твоя Христос, на Тебе се молим и Тебе призоваваме: … да дойде Твоят Свети Дух над нас и над предлежащите тези дарове, да ги благослови, да ги освети и да ги покаже. И тъй, направи този хляб също скъпоценно тяло на Господ Бог и Спасител наш Иисус Христос. А тази чаша – най-скъпоценна кръв на Господ Бог и Спасител наш Иисус Христос…”. А в „поменика” се „спомня” още и за „славното второ пришествие”.

Йоан ни предава нещо в шеста глава на своето Евангелие, което вероятно е било учението, дадено от Иисус по време на Тайната вечеря: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен… Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (6:54-55). И се напомня за маната, преображението на онова, което е сам Той, „хлябът, слязъл от небето”.

„Който яде”: използваният глагол е τρώγων, който буквално иска да каже „смилам”. Разбира се, че Иисус подема еврейската пасхална традиция на избавлението на народа и прекосяването на Морето. Той подема и разгръща в пълнота традицията на угощението със завета. Въпреки това словата и жестовете Му – включително това τρώγων, изискващо един вид поглъщане – напускат библейската рамка, измествайки я едновременно назад и напред. Назад, за да поеме интуициите на архаичните култове, тайнството на „теофагията”, на поглъщането на божеството чрез плътта на света, станал сакрално-космически. По този начин една „христофания”, надхвърляща много от съществуващите христологии, прави така, че всички традиции да съдържат някакво „панхристиянство”. И напред, за да впише тайнството в една едновременно сериозна, но и всекидневна простота, в насъщния хляб и празничното вино.

Ала това „усвояване” бележи основополагащ обрат. В архаичните култове боговете (божеството) искат човешки жертви, малко по малко сменени с животински жертви (символичен преход в Библията с „не-жертвата” на Исаак). От своя страна освобождението от поробването и прекосяването на Морето са обвързани със смъртта на първите новородени в Египет и издавянето на цяла една армия.

Тайната вечеря на Иисус е неотделима от Неговата смърт-възкресение, пролятата кръв обаче не е вече тази на човеците или на животните, а кръвта на въплътения Бог.

Бог не се нуждае повече от жертвоприношения, сам Той е, Който се въплъщава, за да се даде на човеците в жертва, но не жертва на възстановяването, изисквано от Отца, както си го представя Анселм от Кентърбъри, а жертва на освещаването, на реинтеграцията, на единяването.

Нека подчертаем, че когато Иисус на Велики четвъртък обяснява мистичния смисъл на угощението, Той уточнява, че то се дава на „множеството” по такъв начин, че причастяването с тялото Му и кръвта Му да е единение на хората помежду им: ставайки Христови членове, те се съчленяват и едни с други. Както Морис Блондел[1] пише до абат Верле: „Иисус, божествена личност, прие в Себе си не само една човешка природа, а човешката природа… Нашите личности, нашите човешки съвести са такива само доколкото в дълбините си се основават и просветляват от божествената личност на Иисус”. Тъкмо на Тайната вечеря, сиреч в Евхаристията, се осъществява свещеническата молитва на Иисус към Отца Му: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно”. „Общението на светците” е едновременно приобщаване до светите реалности, сиреч до хляба и виното, които Светият Дух интегрира в тялото и кръвта на Възкръсналия, и общение на така осветените личности.

Ето защо евангелист Йоан замества разказа за Тайната вечеря такъв, какъвто го откриваме в синоптичните Евангелия, с този за измиването на нозете – необходимо продължение във всекидневния живот на „тайнството в олтара” с това „на брата”, както казва св. Йоан Златоуст. Сиреч за роба, дето в страна, където властва засухата и всичко е покрито с прах, измива нозете на господаря си. Символичен жест на най-смирено служение; двойно смирение: защото той не претендира, че пречиства изцяло другия (само Бог го прави и пресъздава чрез кръщението), а само за да го подпомогне в странстването му…

На Велики четвъртък се смесват вярната любов на Йоан – никой друг, казва Ориген, не е скланял глава, подобно на Йоан, на гърдите на Иисус (Super Ioannem, 1, 6) – с предателството на Юда, а скоро и с отричането на Петър. Петър ще ридае, ще се кае, ще стане символ на простения грешник. Юда ще се убие от отчаяние. Дали нощта – „той веднага излезе, беше нощ” (Йоан 13:30) – окончателно се е сключила около него? Нали един Юда вътре във всекиго от нас отхвърля Евангелията и литургиите. За самата личност на Юда, за неговата вечна участ ние не знаем нищо. Божието милосърдие има ли граници? Това самоубийство не е ли било също един вид покаяние?

Тайната вечеря и всяко евхаристийно служение предусещат месианския пир, пришествието на Царството. В този последен Изход, най-болезнения, но и най-творческия, Евхаристията ни извлича напред, тя прави от нас човеци, напомняйки ни „за всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), защото в нея „сърцето поглъща Господа и Господ поглъща сърцето, и те стават едно”.[2]

Разпети петък: Кръстният път

Разпни Го! Този вик, удвоен от сляпата страст на тълпата, отеква през цялата история. Не обвиняваме вече еврейския народ, който е бил тогава, както казва Шарл Пеги,[3] „театър на човечеството” – ние сме убийците на любовта. И ето че Живият, Този, в Когото не е посят нито кълн на мъртвото, бива осъден на смърт и бичът прави язви по тялото, дето диша Духът. На небивало глумене се подлага Иисус. Облечен в багреницата на царете, с корона на главата и скиптър в ръка. Ала багреницата е тази на струящата кръв, както кървят всички невинни, подложени на мъчения или заколение. Короната пък е от тръни, а скиптърът е тръст, раздиращ ръката. Въплътеното Слово, несътворено нито от злото, нито от смъртта, ги приема като смирен слуга. А болката на всеки страдалец някога или днес по света, тази болка кара Христос да потрепери. Доколкото Той е изпитал човешки, смирено човешки, пътя на нашите самоти, убийства, идолопоклонства – и ги е превърнал в пътя на прошката: прошката на себеотдаването, на обновения дар на Живота.

Симон Киринеец, един селянин, както ни казва св. Лука, един от бедняците, презирани, тъй като зле познават Закона, бива забран по пътя от римски офицер и в даден момент поема кръста на Изтерзания човек, клетник, подобно на Него самия, навярно разбойник или бунтовник. Може би кратката размяна на погледи отваря сърцето му за съчувствието, даже за споделеното страдание. Както често става в нашата участ, призвана да се себенадмогне.

Навремето се казвало за някой роб, че е ἀπρόσωπος, „без лице”. И ето че „най-изумителният от синовете човешки” е не повече от измъчван роб. Ала това личи още по-малко, докато Го измъчват, или по-скоро, колкото повече Го измъчват, това личи още по-малко. Така Той, по силата на някакво тайнствено съчувствие, се отъждествява с онези, които ни призовава да видим, с всички „без лица” в света: с онези, които биват бити, за да се похити душата им, които са обречени на съсипващ труд, които биват възжелани, без да бъдат обичани. Мнозина пророци в покрусата си са се виждали поразени от Божия гняв. Ала виждаме как сега човекът е този, който през човека удря Бога…

Жените на Йерусалим, в сълзи, се завтичат на среща с Иисус. Той, както правилно отбелязва Франс Кере,[4] няма врагове сред жените. Една непозната излива върху главата Му драгоценно миро, може би месианско освещаване. Блудница умива нозете Му със сълзи и ги изтрива с косите си: заради нейната любов Той я благославя. Сетне Той оправдава съзерцателната Мария, както и Марта, на които, подобно на Петър, изповядва, че е Христос, Синът на Живия Бог. И казва на жените на Йерусалим: плачете по-скоро за вас и децата си. Така Той единява страданието Си с това на майките, на които дрогата, парите, гладът и войните похищават децата. Рахил не иска да я утешават, нали пак се избиват младенци. Само Той обаче може да пробуди надеждата: че ще възкръсне и заедно с Него ще възкръснат и нашите деца. Че Той ще ни предаде живителната Си сила, Той, „зеленото дърво”, заради Когото Жената, облечена в слънце, всички жени възпяват новата земя. Защото в унижението на Богочовека няма друго освен любов; това е творяща любов, принасяща ни и очакваща от нас.

Жените, искайки да намалят мъките на осъдените, им носят вино със смирна. Иисус не приема, за да може Богът, Който е, да познае с ужасяваща яснота смъртта – и съответно възкресението – без граници. Отнемат Му дрехите и си ги поделят, отхвърляйки, пренебрегвайки това осквернено тяло, това прободено тяло. Единствено не разкъсват хитона Му, който не е шит, а цял изтъкан. Неразкъсаният хитон въпреки всичките ни разделения в Христа е Църквата на Духа, чийто светци, праведници, мъченици, създатели на живот и красота, толкова смирени „кърпачи” на съществуването неспирно ще тъкат нишката на светлината.

Иисус е прикован на кръста. И издевателството набира сила, вечното агонизира под силен и вулгарен смях: нека покаже силата си, щом е цар, и всички ще го прославим и поставим начело. Пред разпнатата Любов имаме мръсната хипноза на властта. Иисус мълчи. „Месия наопаки”, биха казали някои. Той не отговаря нищо и на един от разпнатите разбойници, който също Го хули и призовава да покаже силата си. Ала другият разбойник, в сетния вик на свободата, прогласява вярата си: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!”. И Христос му отваря дверите на рая, бидейки сам раят, т. е. присъствието на Бога. Така Той, преобразявайки кръста, посява в сърцето на кървавата земя новото Дърво на живота.

Всеки от нас – може би трябва да говоря само за себе си? – е едновременно разбойникът, който хули, и онзи, който изповядва вярата си. Нашата молитва е, че „Животворящият кръст” ни единява, превръщайки пространството на съмнението в това на вярата. По такъв начин, че в мига на всички отделни смърти – когато всичко изглежда безизходно – в мига на нашата агония ние зовем: „Иисусе, спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си”, и чуваме: „Истина, истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая”.

В Сирийската литургия се разказва как св. Петър опитва да попречи на рабойника да влезе в рая: „Твърде много си сторил, дверите ще останат закрити”. Ала онзи, стискайки кръста, който носи на гърдите си, заявява: „Ето ключа. Той ще ми позволи да вляза”.

Защото, казва св. Максим Изповедник, Кръстът е присъдата над присъдата, осъждане на осъждането.

Близо до кръста стоят Майката и Приятелят и още две жени, едничките верни, когато учениците са се разбягали. От първата Църква, връз която от прободената страна на Иисус се ражда Църквата, блика Духът с водата на кръщението и кръвта на Евхаристията. Майката, Приятелят и Разпнатият ни я поверяват в това огромно общение, превръщащо всички нас в Негови приятели, а Нея – в наша майка. И все пак мракът сякаш се сключва около Него. Бог изстрадва човешки нашия ад, адът на Неговото собствено отсъствие: „Отче, Отче, защо си Ме оставил?”. В един миг (кой може да го измери?) единството на Отца и Сина сякаш се разломява – дотолкова Иисус се отъждествява с нашата тревога, с нашето безразличие, бунтовно или отчаяно. Ала отеква и друг вик: „Отче! в Твоите ръце предавам духа Си”. И за миг отворилата се бездна се изпълва с Дъха на Възкресението. Както пише Ханс Урс фон Балтазар,[5] „Самият ад стана Църква”.

На смрачаване се възцарява необичаен мир. Йосиф Ариматейски, таен ученик, не се побоява да се яви пред Пилат, искайки тялото на Иисус. Един Йосиф е държал в прегръдките си Иисус като младенец, друг Го поема мъртъв в обятията си. Ала този мъртвец, над който бдят Духът и жените, не е мъртъв. Неговото битие от светлина прониква чак до бездните, където светът, изоставен от нас, пропада в нищото. Той „слиза” – обратно изкачване – и с властните си ръце измъква Мъжа и Жената, всички мъже и всички жени, като ги пресъздава в сиянието Си. Светлината струи от мрака и този път мракът бива погълнат от нея. Гроб, майчина пещера или рождественски ясли, земята е посята с огъня на Духа. Христос ще възкръсне от мъртвите, Христос ще възкръсне от мъртвите и всичко ще бъде завинаги живо.

Пасха: Христос воскресе!

Възкресението: откриваме почти оригинален израз на събитието в кратките вероизповеди, които апостол Павел вмъква в писмата си, особено в Първото си послание до коринтяни (15:3-7): „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи до днес, а някои и починаха; после се яви на Иакова, след това на всички апостоли”.

Едновременно с това откриваме в същите послания, както и в Първото послание на Петър, цитати от не по-малко древни химни, възславящи смисъла на възкресението като кълн на преображението на света: „Като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците”… Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” (Еф. 4:8-10). И тъй, едновременно е „закланият Агнец” и „Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си”, както казва книга Откровение (2:1). Онзи, в Когото всичко пребивава и Който въплътен, отдаден на смърт, възкръснал, изпълва всичко със светлината Си, със „светлината на живота”, както ни казва св. Йоан (8:12).

Относно възкресението на Иисус Писанието, без да съгласува нищо, е умножило констатациите за едно отсъствие-присъствие, истинско предизвикателство за нашето разбиране, привикнало със смъртта. Животът очарова с множеството си отблясъци. Не ми се иска дори да споря за празната гробница – животът, тъй дълго скрепен с печата на смъртта, е тъкмо празна гробница! – нито върху множеството обвинения. Разбираме ли една симфония чрез анализа на мастилото и хартията, върху която е написана? Не е ли по-добре да дадем ухо на музиката? Глухите ли са най-добрите музикални критици, подобно на онези, дето изначално отричат тайнството, но претендират, че са в състояние да проследят дирите му? Лично аз предпочитам този невероятен анонимен поет от края на 1 в., заговорил за Възкръсналия на езика, подет от литургиите:

Открехнах аз залостените двери,
… нищо не бе вече закрито, защото всичко отварях.
И тръгнах към затворниците, за да не оставя окован никого.

(Песните на Соломон, 17)

Христос, Въплътеният Бог – „Словото, станало плът” – е споделил всичко до края, споделя и днес нашата участ. Ние разпадаме човечеството на затворени индивидуалности, които се ненавиждат или размиват. Разпад, който продължава да се разширява чрез колективни вражди. Казваме, че сме личности: но самите ние си оставаме абортирани! Христос обаче е съвършена личност, защото е божествена личност, „един от Светата Троица”. Разбира се, става дума и за конкретен индивид, чието лице изкуството може да пресъздаде. Ала тъй като е „любов без граници”, Той не е отделен от нищо и от никого сред нас, от началото, та до края на историята: „Човекът-максимум”, Той носи в Себе си цялото човечество. Той умира заедно с нас, за да възкръснем ние заедно с Него.

Възкресението не означава реанимиране на някакъв труп, мъртвец, върнал се към живота в условията, в които се е намирал, преди да умре. Възкресението на Христа преобръща радикално тези условия. Разбира се, Възкръсналият е съвсем реален, Той се оставя да бъде докоснат от Тома Неверни, споделя храна с учениците Си и все пак е различен, „в друг образ”, както се казва в края на Евангелието от Марк (16:12). Дотолкова, че Мария Магдалина го взима за градинаря, а поклонниците от Емаус за неинформиран странник. Той се изплъзва от пространството и времето, които разделят, преобразява ги в средства за среща, в пътища към общението. В Него божественото и човешкото се единяват окончателно: така човешкото намира своя завършек и тази преобразена, обòжена човечност прониква от тук насетне и „работи” в дълбините на историята. „Както желязото в контакт с огъня приема неговия цвят, така и плътта [сиреч творението], след като е приело в себе си обòженото Слово, бива освободено от погибелта. Така [Христос] е преоблякъл нашата плът, за да я освободи от смъртта” (св. Кирил Александрийски, Тълкувания върху Лука, 5:19).

Ала тогава защо възкресението си остава тайна? Поради зачитането на нашата свобода. Възкръсналият не се налага. Той не се явява на властимащите в този свят, а само на онези, които наистина Го приемат с вяра и любов. И не възкресението е това, което провокира вярата, а тъкмо вярата позволява на възкресението да се прояви. Иисус ни зове кротко, както призовава Мария Магдалина: и едва тогава тя „се обръща”, сърцето ѝ се обръща – и Го разпознава. И едва когато преломява хляба в някаква странноприемница, поклонниците от Емаус Го разпознават – затова, изчезнал, Той присъства в Евхаристията, в Духа, в „тайнствата” на Църквата.

В Църквата човешкостта Му, която е и наша, Неговата човешкост, едновременно разпната и възславена, става за нас източник на Живота. Разбира се, смъртта винаги властва и ни напомня присъствието си: раздялата, скръбта, изчезването на онези, които обичаме, трагедиите, така жестоки в историята, ненавистта към себе си и към другите. Ала всичките тези ситуации, ако ги изживеем с доверие във Възкръсналия, ако приемем да поучим себе си от Него, могат да се превърнат в пътища на Възкресението. Христос възкръсна, духовната смърт е победена, смъртта е вече само раздран покров на любовта. Тогава дълбоко в себе си тревогата се превръща в доверие; вече не се нуждаем ни от роби, ни от врагове. Смята се, че няма изход, но Той е тук, Той, нашият приятел, нашето място – „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” – Неговото присъствие е откриване на светлината. „Вчера бях погребан с Тебе, о, Христе, ни казват пасхалните утрени. Днес се пробуждам с Тебе, Възкръсналия”. Да, пробуждаме се като деца, като оздравели в пасхалната светлина – и това е първата утрин на света, бадемово дърво цъфти сред развалините, Бог ни възвръща живота и ни го прощава. Никой ли те не осъди? – пита Иисус прелюбодейката. – И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.

Връщайки се се при Отца Си по време на Възнесението, Христос окончателно ни прави свободни, Той ни позволява да приемем Духа, „новотата на Духа”, прави ни отговорни за хода на историята: докато Той се завърне и за да се завърне. В лоното на творческата свобода ние сме призвани да разкъсаме кръга на нищото, да насочим всички хора и целия всемир в динамиката на възкресението.

Да, Христос възкръсна. И всичко, и всички са вече живи – завинаги.

Петдесетница – Църквата на Светия Дух

„Пасхалната неделя, пише св. Атанасий Александрийски в Празнични послания, се разпростира по силата на трайна благодат в продължение на седем седмици – до св. Петдесетница” (такъв е и точният смисъл на думата Петдесетница). Чрез възнесението Си Христос окончателно единява небето и земята. В това безмерно единение Духът може да снизходи с тайнствена всепълнота и „Петдесетницата” настъпва.

Това е подновяването и изпълването на библейския празник на жъненето (срв.: Изх. 23:16). Отците на Църквата са виждали Христос да поднася кълна на творението, позлатен от ясното слънце, от силния полъх на Духа.

Това е подновяването и завършекът на юбилейната високосна година, където на всяко половин столетие дълговете е трябвало да бъдат опрощавани, а робите – освобождавани. Християнската Петдесетница има стойността на уникален юбилей, чрез който човекът е въведен в Царството. Апостолите излизат като пияни от горницата, за да възвестят окончателната юбилейна година, където, както казва апостол Павел, ние не ще бъдем вече роби, а синове.

Това е подновяването и завършекът на дара на Закона в Синай. Гласът на Синай отстъпва място на Светия Дух, Който носи нов закон, вписан в сърцата ни.

„За вас е по-добре Аз да си замина (Иоан 16:7) – казва Иисус в прощалното си слово пред учениците. – Защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя”. А св. Атанасий пише: „Бог стана носител на плът, за да може човекът да стане носител на Дух (πνευματοφόρος). Станал вследствие на грехопадението сякаш външен на човечеството, явяващ се най-често като буреносен облак, Духът става чрез Христос възможно най-вътрешноприсъщ на човека. Дотолкова, че четейки ап. Павел, ние никога не знаем дали думата πνεῦμα обозначава тази тайнствена Личност, божествения живот, който тя ни съобщава, или духа на човека, който я приема.

Колко трудно е да призовем Духа – Него, скрития Бог, мълчаливия. Той е животът на живота, красотата на красотата, мълчанието в сърцето на словото. Той е във всеки от нас „безосновното”, августинисткият intus.[6] Неговата саможертвена любов отива дотам, че да няма собствено име – защото Бог е изцяло свят, Бог изцяло е Дух – а личността на Параклита[7] се заличава в светлината, която тя ни предава, доколкото тази светлина е източник на нашето най-личностно съществуване. Той е това движение към другия, което ни позволява да кажем, че Иисус е Христос, да дръзнем, заедно с Него и в Него, да назовем Бога ἄββα, сиреч Отче, дума с детинска нежност, сиреч да разпознаем във всеки човек неговото битие, което е синовството. Така Той ни прави съпричастни на самия живот на Троицата, т. е. на всепълнотата на Любовта. В Духа Троицата не ни е вече външна, ние сме съпричастни на този неизречим начин на съществуване, където личностите са неслитни, но неразделни, където „Едното е Три, а Трите – едно”. Нещо, което ние търсим носталгично, а понякога и трагично в нашите приятелства и любови, търсейки единството, където другият да остава различен и да се разкрива по-скоро като непознат, отколкото като познат. Нещо, което този живот – а животът е другото име на Духа – не престава да ни предлага.

И тъй, Духът на Петдесетницата идва да открои – или по-скоро да ни открехне – тайнството на личността. Христос превръща всички нас в Себе си, в членове на тялото Си. Ала това сливане не е размиване, ако използвам един израз на Майстер Екхарт: на Петдесетница „явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях”, както е казано в Деяния на апостолите (2:3). Възкресението разрушава стената на тревогата, в която нашата свобода се блъска до полуда; Духът просветлява отвътре тази свобода, Той я опложда като творческо вдъхновение, прави я способна да преведе съществата и нещата от живота, омесени със смъртта, към живота, примесен с вечността.

Така разбираме, че макар Духът да няма собствено име, Той има много лица: не само красивият лик на младите, където красотата налага своя отпечатък като призив, но и парадоксалната красота, която служението и вярата карат да бликне от сърцето въпреки упадъка и несгодите – да, царството на тези лица е Царството на Светия Дух, всички изображения на Петдесетница го засвидетелстват…

Петдесетница отбелязва ерата на Духа, която усещаме как днес се ускорява, доколкото самата история чрез своите планетарни и ядрени измерения, чрез празнотата, която я подкопава и в която въпреки това възраства жаждата за живот и общение, самата тази история ни изправя пред сетните си реалности. След рухването на християнските общества християнството започва наново с плодотворно смирение и така се отваря ерата на Богочовешкото.

Не става въпрос да мислим днес Бога срещу човека, както са се изкушавали да го правят в някои периоди на християнството, особено във времена на упадък. Нито да мислим човека срещу Бога – кой Бог – както е ставало често в бунтовни времена в модерна Европа. В Христовото богочовечество, пространство на Духа и свободата, божественото и човешкото се осъществяват едно в друго, „неслитно и неразделно”. Тъкмо от евхаристийната чаша Духът се излива върху света. Всяко евхаристийно събрание е мястото на една продължаваща Петдесетница. Ролята на Църквата в тези времена, когато Петдесетницата тайно се ускорява, е да даде на този свят свободни, отговорни и творчески хора, способни да различават навсякъде и да дадат свобода на безмерния приток на Духа.

Превод: Тони Николов

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (121), 2017, с. 57-66 (бел. ред.).