Разговори с патриарх Атинагор

Оливие Клеман: Колкото повече размишляваме над разделението между християнския Изток и Запад, толкова повече то се разкрива пред нас като велика трагедия в историята на християнството. Православието и западното християнство се превърнаха в два затворени свята, все по-враждебни един към друг. Когато Западът става това, което е, той пренебрегва жизнените ценности и „цялостното“ познание на Изтока. И ако се е хвърлял към Изтока, то е било само за да го завоюва, без да го разбира; може да се каже, че православният свят е станал първата жертва на колониалната експанзия на Запада. Превземането на Константинопол през 1204 г. и експлоатацията на неговите последни богатства от италиански търговци предоставя възможност на мюсюлманска Азия да стигне до самата Виена. Въпреки тези значими събития православието си остава неуловимо за Запада, ако говорим за неговата духовна реалност, а не за външните му прояви, които Западът възприема в презрителна или карикатурна светлина. Може би това неведение е залегнало в основата и на великите разколи на самия Запад: разколите между свободата в Светия Дух и причастието в сакраментален смисъл – такава всъщност е драмата на Реформацията и на Контрареформацията; разколът между божественото и човешкото начало – оттук тръгва развитието на съвременния хуманизъм, довело до днешното му изтощение; разколът между природа и благодат – така техниката овладява пустинята на умъртвения и безжизнен свят… От своя страна православието също неимоверно е пострадало от това уединение; станало му е трудно да изрази своя опит и да намери своя творчески израз в историята. Можем само да мечтаем какви биха могли да бъдат отношенията между Изтока и Запада, как православието би могло да оживотвори западното търсене и да премине през очищението му: имам предвид причастието като съдържание на свободата, богочовечеството, оплодотворяващия хуманизъм, божествените енергии, озаряващи земята и пътищата на научното търсене…

Патриарх Атинагор: Това, за което говорите, не е основание за съжаление, това е нашето бъдеще! Църквата, ставайки неразделна, може да озари със светлината си научната цивилизация на тази планета. Вече години мисля над това. И след Йерусалимската среща[1] Бог сътвори за нас чудеса.

Икуменическото движение започна със сближаването между протестанти и православни, което мисля, че е в реда на нещата. Между нас не е имало исторически спорове. Докато с Рим нещата стояха по друг начин.

Оливие Клеман: Църковният колониализъм даде горчиви плодове. Понякога той е бил съпътстван и от политическия колониализъм, пример за което е Италия, която владее Додеканезите чак до 1945 г. По време на Втората световна война фанатизирани хървати, смесващи своя кръстоносен дух с националната си ненавист, избиват десетки хиляди сърби… Мнозина свещеници и епископи са били убити. Римокатолически монаси фанатици нахлуват в селата, предлагайки на православните избор между Римската църква и смъртта. При всички случаи това е било смъртта. Magnum crimen (Огромно престъпление) – така един югославски историк озаглавява своето изследване, посветено на тези събития. Римокатолическите мисионери са заявявали на православните в Гърция и на Балканите, че турското нашествие е било Божие наказание заради тяхната ерес… Да не говорим за използването на дипломацията и на културния престиж на Великите сили в Близкия изток… Ала след края на Втората световна война ситуацията се променя в обратната посока. В някои страни на Източна Европа – в Украйна, Чехословакия, Румъния – униатството е било ликвидирано, частично под въздействие на патриотизма и искрения порив към православието, но в по-голяма степен под натиска на гражданските власти, които безжалостно са арестували и изселвали всички, които са им оказвали съпротива… Всички тези трагедии са оставили следи. И все пак…

Патриарх Атинагор: И все пак Рим се е променил и не престава да се променя. Йоан Двадесет и трети, Съборът, Павел Шести и целият този трус след началото на Събора… Огромно изменение, белязано с голям риск, но и с огромно упование. Всички бяха обзети от недоверие, бояха са да извършат нещо позитивно. Говореха постарому: Рим не може да се измени, той не може да се промени, иска единствено да завладее Православния изток. Патриарх Максим Пети и неговите богослови се превърнаха в свързващото звено между християнския Изток и Запад. На Събора те отстояваха православни позиции. Казах на Максим Пети, когато той дойде във Фенер през 1964 г., че в негово лице приветствам „един поборник на откритостта между Изтока и Запада“.

Оливие Клеман: В същото време конвулсиите и провиденциалните обрати в историята – руската революция, изтеглянето на гърците от Азия, диаспората в западното полукълбо, предизвикана от икономически причини – доведоха на Запад милиони православни. Православната диаспора, от една страна, и еволюцията на източните римокатолици, от друга, съдействаха за взаимопроникването между двете църкви.

Ако големите религиозни и не само религиозни разколи на Запад произтичат от изначалния му разрив с Християнския изток, то би трябвало да се лекува самото зло и да се изведат на преден план отношенията между православни и римокатолици. Именно с това дело се заехте Вие.

Патриарх Атинагор: Всичко това е Божие дело. „Защото любовта Христова ни обхваща“ (2 Кор. 5:14) и ни сближава обятието Христово. Сближава ни най-вече тогава, когато възприемем тази любов из тайнството на Църквата и най-вече на Евхаристията.

Оливие Клеман: Въпреки разделението и полемиката нито православните, нито римокатолиците не стигнаха дотам да отричат действието на Евхаристията при „другия“, както и на свещенството, неразривно свързано с Евхаристията. Можем, разбира се, да размишляваме дали способността за пълно причастяване с Божия живот, което ни дарува св. Чаша, се ограничава поради някои догматически формулировки. Ала тези различия не засягат сакраменталната реалност на Църквата…

Патриарх Атинагор: Ето защо римокатолиците и православните трябва заедно да явят тази дълбочина. Вижте светците на Изток и на Запад. Те са обзети от една и съща любов към Христос, захранени са с кръвта Христова. Нищо не ги разделя.

Оливие Клеман: Йоан Мосх в Духовни полета разказва как имало в манастира един монах на име Стефан, дълбок старец и свят човек. Веднъж младите монаси влезли в килията му за духовен съвет, но той не обърнал никакво внимание на тяхното присъствие. Напразно на няколко пъти те се обръщали към него с думите: „Дойдохме при тебе, отче, кажи ни спасително слово“. Накрая той ги чул, обърнал се към тях и им рекъл: „Какво да ви кажа? Само едно: през цялото време, докато бяхте в килията ми, не можех да откъсна духовния си взор от Иисус Христос, увиснал на Кръста“.

Нещо почти тъждествено чуваме от устата на св. Франциск. По време на болестта, от която се е споминал, той заради заболяване на очите не е могъл да чете. А много е обичал да чете Евангелието и затова един от братята предложил да му почете. „Не си струва да ми четеш, синко – казал светецът. – Вече от нищо не се нуждая. Познах Христос, бедния и разпнатия“. Западът залага много на Скръбния, а Изтокът – на Възкръсналия. Ала самият Кръст е „кръст на света“ и със „смъртта Си“ Христос „поправя смъртта“. С голяма тъга си мисля за тези фанатизирани православни, които съзират в стигматите (белезите) на св. Франциск някакъв „ущърб“ на неговата святост. Все едно че не е бил преобразен от тези стигмати! Още повече че източната традиция, която изтъква озарението на целия човек от Светия Дух, изобщо не е изцяло или напълно чужда на стигматизацията. Според преданието коптският авва Макарий – Макарий „духоносец“ – е бил посетен от огнен серафим по същия начин, както св. Франциск. Серафимът го разпнал на земята и му казал: „Ще бъдеш разпнат с Христос и ще се съединиш с Него на кръста в красотата на добродетелите и на тяхното благоухание“ – благоуханието на кръвта, което нерядко се е наблюдавало сред големите западни стигматици, включително при нашия съвременник падре Пио. Скърбящият и Възкръсналият са Един и Същ, за което са знаели мнозина велики монаси, които по Негов образ са били „ставрофори“ и „пневматофори“, „кръстоносци“ и „духоносци“.

Патриарх Атинагор: Светците ни свързват. И то не извън пределите на Църквата, а актуализирайки нейното тайнство. Богословите често засягат само външни неща: те изразяват онова, което вече е кристализирало на повърхността на историята. Ето защо, в края на краищата, те са съумели да изразят единствено разделението. Схемите им никога не съвпадат окончателно едни с други. Необходимо е да се копае по-дълбоко, да се стигне до онази хранителна почва, обща за всички. С жестове, дела и действени символи е необходимо да се обнови самата природа на богословието. За да започне този велик обрат, това завръщане, беше необходимо човек, свободен от интелектуални и юридически схеми, да застане начело на Римокатолическата църква. Това беше Йоан Двадесет и трети. Още от първите му слова и от първите му жестове аз усетих в него пророка. И отнесох към него евангелския текст: „Имаше един човек, пратен от Бога, името му Иоан“ (Иоан 1:6).

Оливие Клеман: Тази фраза стана крилата. С нея започна похвалното си слово за Йоан Двадесет и трети в базиликата „Св. Петър“ кард. Сюненс. Имало го е Йоан Двадесет и трети, но го има и Атинагор Първи. Срещата ви е била провиденциална. Йоан Двадесет и трети, по онова време монс. Ронкали, дълго време е бил апостолически делегат в Турция. През 1939 г. той уведомява с писмо Вселенския патриарх за избирането на Пий Дванадесети. Това е първият подобен жест, послужил за възобновяване на доверието между Рим и Константинопол след векове на мълчание. Пребиваването на Изток позволява на Йоан Двадесет и трети да се отнесе с внимание и към патриаршеското послание от 1920 г., което най-авторитетната римокатолическа преса третира с невъзмутимо презрение. Затова дори удържането на Константинопол от турците, враждебни към всяка международна дейност на Патриаршията, не пречи това послание да принесе плодове… Нещо повече, в своето Рождественско послание от 1958 г. Йоан Двадесет и трети се спира на този текст: „Ние пазим жив спомен за това как няколко десетилетия назад предстоятелите на православните църкви, … загрижени заради стремежа си към единство на цивилизованите държави, започнаха на свой риск да търсят съгласие между отделните християнски изповедания. За съжаление по-настоятелни и конкретни нужди, както и националистически интереси направиха безплодни тези намерения, които сами по себе си бяха добри и достойни за уважение. И животрептущите проблеми на разпокъсаното Христово наследство продължават да предизвикват тревога… Съжалението, което предизвиква тази горчива констатация, не спира и няма да спре (и тук се уповаваме на Бога!) нашите усилия да отговорим на този призив, преизпълнен с любов, от нашите разделени събратя, също носещи на челото си Христовото име…“.

Така чрез устата на Йоан Двадесет и трети Римската църква отговаря на призива на Константинополската църква от 1920 г.

Това послание е носело в себе си послание, което Вие сте възприели буквално в новогодишното си обръщение за 1959 г.

Патриарх Атинагор: Нещо повече, аз заявих на Йоан Двадесет и трети, че щом проявява внимание към нашия проект от 1920 г., тогава би трябвало да свика вселенски, всехристиянски събор. Възможно е първоначалното му намерение да е било свикването на такъв събор. Но времето още не беше съзряло за това начинание. Затова той се задоволи със свикването на събор на Римокатолическата църква, целящ да я насочи по пътя към единството. Този събор зададе началото на една дълбока промяна, в която участвахме всички заедно. Аз отблизо следях работата на събора, който благодарение на ролята на наблюдателите понякога приемаше чертите на истински всехристиянски събор. Най-важното беше, че чрез нашите търсения римокатолическите ни събратя отново се върнаха към Църквата като евхаристийно тайнство, като организъм на любовта. Това беше провиденциално сближение с православната еклисиология, сближение, обновяващо подхода към доктринални проблеми. Любовта се превърна в наш общ критерий.

Ранната църква е определяла себе си като κοινωνία (на гръцки) и като communio (на латински) или като ἀγάπη (на гръцки) и caritas (на латински). Двата последни термина означават любов, но не в емоционален, а в онтологически смисъл, те указват на Църквата в нейното съучастие в тринитарната любов, източник на всяко общение. „Което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа“ (1 Иоан. 1:3).

Оливие Клеман: Текстовете, изработени на събора – имам предвид декрета „За икуменизма“ и конституциите „За Църквата“ и „За божествената Литургия“ – частично се връщат към тази еклисиологична съборност, съединявайки я не без известни напрежения с юридическата и авторитарна еклисиология, наследена от Контрареформацията. Ролята на Светия Дух в окончателния текст е подчертана по-настоятелно, отколкото в първите редакции (да кажем, в Параграф 11 на декрета за икуменизма). Направен е опит да се въведе „юридическото“ в „сакраменталното“. Структурата на свещеническото служение отново се обвързва с извършването на тайнствата.

Трябва да изтъкнем този стремеж, насочен към преодоляване на постоянно засилващите се разногласия между римокатолицизма и православието. Тези разногласия постигнаха своята кулминация на Първия ватикански събор, предоставил на папата – което едва ли би могло да бъде прието на Изток – „непосредствена и пълна юрисдикция над всички вярващи“. За православието ролята на Рим (от времето на неразделената Църква) се е интегрирала в общението с множеството църкви-сестри. Всяка от тях образува съвкупност от евхаристийни общности, обединяващи се една с друга чрез връзките на любов и съгласие, най-явното проявление на което още от апостолски времена са били съборните послания и вписването в диптисите. След избирането си всеки патриарх разпраща до главите на църквите-сестри послание на вярата, съставено на синода, на който той е бил избран. Те отговарят, одобрявайки вероизповедта на своя кореспондент. По такъв начин се установява общение с новоизбрания патриарх, а името му се вписва в „диптисите“, т.е. изброяването на живите, поменавани по време на безкръвната жертва. Това вписване свидетелства за общение във вярата, позволяващо да се осъществи пълнотата на общението в тайнствата… Посланията на св. апостол Павел, а по-сетне и на св. Игнатий Антиохийски са израз тъкмо на такова общение, предназначено да поддържа „единството на вярата чрез връзките на мира“.

Посланието от 1920 г. препоръчва размяна на „братски писма“ между главите на църквите. Необходимо е да помним тези древни обичаи, съхранили своята жизненост в православието, за да оценим редица стъпки на патр. Атинагор, за които ще говорим по-нататък.

*   *   *

На няколко пъти през 1959 г. и 1960 г. патриархът утвърждава необходимостта от установяване между православните и римокатолиците на онова, което той нарича „единство“, сиреч на практическо сътрудничество в конкретното социално служение. „Единството“ трябва да открие пътя към „диалога на любовта“, а след това и към собствено богословския диалог, чиято цел трябва да бъде „възсъединението“, установяването на сакраментално общение в отново намереното тъждество във вярата. Атинагор Първи обяви, че е готов да се срещне с папата. От своя страна Йоан Двадесет и трети в една загадъчна фраза, произнесена при откриването на подготвителната работа за Втория ватикански събор, споменава за „интелектуалните, сърдечни и духовни контакти, чието основание е в Духа Господен…“. Но как да се осъществи подобна среща? Папата видимо не е бил в състояние да напусне Рим. А за да може патриархът да замине за Ватикана, както отбелязва Атинагор Първи пред гръцкия вестник Το Βήμα, е „било необходимо предварителното съгласие на всички православни църкви, които да одобрят подобна стъпка, за да може папата да се съгласи от своя страна на ответно посещение в патриаршеската резиденция във Фенер“. А според римския протокол папата не връща визити…

И все пак въпреки трудностите Йоан Двадесет и трети извършва два важни жеста. През лятото на 1961 г. той изпраща при патриарха двама емисари, членове на Конгрегацията на източните църкви: монс. Тест и о. Алфонс Раес, ректор на Папския институт за Изтока. Патриархът ги приема на два пъти и те му предават цялата информация относно събора. Скоро след това – и тази стъпка е важна – папата създава „Секретариат за християнското единство“, който трябва да се занимава с отношенията на Римокатолическата църква с останалите деноминации. Този орган, оглавен от кард. Беа, включва искрени приятели на православието като неговия секретар монс. Вилебрандс и помощник-секретаря о. Дюпре. Оттук насетне именно на този Секретариат се възлагат отношенията с православните, а не на Конгрегацията на източните църкви, исторически свързана с политиката на униатството. Което означава преход от политиката на завоеванието към политиката на диалога. Рим тръгва по пътя на признаването на Православната църква като такава, докато преди се е използвал терминът „Източни църкви“, обединяващ „гръко-славянските църкви“ с несторианските и нехалкидонски общности. В отношенията между римокатолици и православни е съществувала и друга специфична трудност, която не е съществувала в отношенията между римокатолици и протестанти. Става дума за признаването на другия като такъв, какъвто той определя себе си. Решението на това „предварително условие“, типично за периода на колонизацията, е изцяло заслуга на Йоан Двадесет и трети. Вековните предразсъдъци, разбира се, не изчезват за един ден и речникът на Конгрегацията на източните църкви все пак налага своя отпечатък върху някои съборни документи.

Патриарх Атинагор: Пред лицето на римокатолицизма, върнал се към съборното разбиране за Църквата, беше необходимо процесът на сближаване да се случи и в православието. А православието е единно във вярата и в тайнствата си, но е недотам единно в действията си! Ето защо след консултациите с всички глави на църквите-сестри аз свиках Първото всеправославно съвещание на о-в Родос. Това съвещание даде началото на процес, който трябваше да доведе до свикването на голям събор на всички православни църкви. Събор, който би трябвало да позволи на всички автокефални църкви да се обърнат към истинските проблеми на икуменизма.

*   *   *

Оливие Клеман: Съвещанието от 1961 г. прояви сдържаност по повод на отношенията с Рим, най-вече под влиянието на Чехословашката православна църква и на Румънската православна църква, които се опасяваха, че сближението с Рим ще доведе до възраждането на униатството, „ликвидирано“ след Втората световна война при описания развой на събитията; други, като Сръбската православна църква, бяха все още травматизирани от Вартоломеевата нощ над тях, станала възможна заради войната… Ето защо Родоското съвещание се ограничи до упоменаването (в качество на програма за бъдещото предсъборно съвещание) на „изучаване на бъдещите положителни и отрицателни моменти в отношенията между двете църкви, особено наблягайки върху „пропагандата и прозелитизма на униатството“… По молба на Вселенската патриаршия се споменава обаче и за „развитието на отношенията в дух на християнска любов и в перспективата на възгледите, изложени в патриаршеското послание от 1920 г.“.

Въпреки този хлад мнозина на Родос са усетили духовното родство между двете църкви. Официално там не е имало римокатолически наблюдатели, макар че е имало наблюдатели от други деноминации, което само по себе си красноречиво говори за страха и подозренията от миналото. Няколко римокатолически представители са получили частни покани. Но пък са им били отредени първите места. Така са се установили някои важни контакти.

*   *   *

В това бавно помирение и бавно разоръжаване на Църквата, която дълго време е била унизена и разтерзана, патр. Атинагор се сблъсква не само с недоверието на множество православни към „римляните“ с тяхната унитарна организация, възприемани като завоеватели, но и с недоверчивото отстояване на независимостта на църквите-сестри от страна на най-силната сред тях – Руската православна църква, противостояща на Константинополската катедра. Това е било видно и от поведението на православните наблюдатели на Втория ватикански събор.

На Родос е било решено, че по този въпрос православните църкви трябва да заемат единна позиция. Вселенският патриарх, по силата на своето право на инициатива и председателство, потвърдено на Всеправославното съвещание, е предполагал, че след като получи поканата, трябва да я разпространи сред църквите-сестри, след което да получи отговорите им и да изработи съвместно с тях обща позиция. Московският патриарх обаче в процеса на сложните преговори е дал на Ватикана да разбере, че поканата, предвид независимостта на автокефалните църкви, би трябвало да бъде разпратена до всяка една от тях. В края на краищата, заради известна дистанцираност от страна на някои църкви (и най-вече на Гръцката църква) Вселенският патриарх решава (с оглед на принципа на единодушие, договорен на Родос) да не изпраща наблюдатели на събора. А малко след това става известно, че Руската православна църква изпраща двама… Закъснялото изпращане на телеграми обяснява този „пропуск“, който огорчава, но не обезсърчава патриарха. Във всеки случай на първите две сесии на Втория ватикански събор през 1962 г. и 1963 г. единствените православни наблюдатели са били представителите на Московска патриаршия.

*   *   *

През 1963 г. се сбъдва желанието на Вселенския патриарх за по-тесни връзки, от една страна, между римокатолицизма и православието, а от друга – между самите православни църкви. През юли същата тази година римокатолическа делегация взема участие в отбелязването на половинвековния юбилей на Московския патриарх Алексий, а през юни е отбелязано хилядолетието от монашеството на Атон, което позволява на православните църкви да се съберат под председателството на Атинагор Първи, и то на равнище, което не е имало прецедент в съвременната епоха. От страна на Фенер, организатор на това събитие, са били поканени множество гости: били са представени големите монашески ордени на Запада, включително и бенедиктинците чрез своя абат примас (трябва ли да се напомня, че амалфийските бенедиктинци са имали свой манастир на Атон чак до 13 в.?). Присъстваха също така римокатолическите деятели на икуменическото сближаване с православието като о. Дюмон, директор на центъра „Истина“ в Париж, и дон Оливие Русо. Патр. Атинагор публично изтъкна примера на духовно мъжество и смирение, който великите монашески ордени дават на деятелите, борещи се за единството на Църквата.

Патриарх Атинагор: Заех се да обясня своята икуменическа дейност на атонските монаси, най-твърдите защитници на православието. Направих го пред събранието на монасите. Казах им, че искам да дам православие на протестантите и на римокатолиците. През Средните векове, по времето на Латинската империя, когато византийските императори са искали да наложат унията, за да получат от Запада помощ срещу османците, Атон е отстоявал православието с безкомпромисна ревностност, стигаща до мъченичество. Опитах се да обясня действията си на тези монаси, съхраняващи на това свято място едно духовно достояние, драгоценно за цялото православие, за целия християнски свят. И в края на краищата, получих тяхното одобрение. После заради някои фанатици от Гръцката църква нещата отново се усложниха, но тогава, в условията на пълна откровеност, те ме разбраха. Записът на нашата беседа, запазен от мене, потвърждава това.

Оливие Клеман: Много важно е, че в центъра на Църквата се издига този молитвен стълб, че има място, където се осъществява най-високото призвание на християнина – обòжването на човека, поел към грядущия Христос. Място, където не „демитологизират“ демонологията, а водят безжалостна борба срещу бесовете! Но не е ли знак за упадък, когато дълбочината преминава в утеснение? Не трябва ли православието да превъзмогне безизходното лутане между дълбочината, преминаваща в агресивност, и откритостта, израждаща се в повърхностен хуманизъм? На Атон има монаси, които разбират това… Нека си спомнят, че е имало моменти на Света гора, когато, за да осмисли своя духовен опит, тя не се е колебаела да се обърне към духовния живот на Запада, за да почерпи от него творческа сила. През 14 в. св. Григорий Паламà се позовава на св. Бенедикт, който по думите на св. Григорий Велики е „виждал целия свят като прашинка в Божия взор“. И ако ми възразят, че видението на св. Бенедикт принадлежи на опита на неразделената Църква, тогава ще се обърна към съставителя на Добротолюбие св. Никодим Светогорец, който в края на 18 в. без колебание включва в своя труд и плодовете на римокатолическия духовен живот в неговата най-съвременна форма (имам предвид Упражнения на св. Игнаций Лойола или Духовна борба на Скуполи).

Това казва много за ролята на монаха, който със самото си съществуване изразява не умозрителното богословие, а дълбинното тайнство на Църквата, опита на възкресението във Възкръсналия.

В началото на 1963 г. Християнският запад пожела на свой ред да почете Света гора. Научният конгрес, посветен на хилядолетието на атонското монашество, се проведе във Венеция под председателството на кард. Урбани. Патр. Атинагор беше представен там от о. Андрей Скрима, който предаде на Асамблеята патриаршеското послание с приветствие и благословение.

О. Скрима, когото патриархът въздигна в сан архимандрит и направи свой личен представител на Втория ватикански събор, беше един от малкото хора, които в тези решаващи години съумяха да разберат и постигнат замисъла на патриарха, оставащ си самотен на това духовно поле. Младият румънски интелектуалец беше човек с широка научна и философска култура, който веднага след края на Втората световна война участва във възраждането на исихазма, извършващо се по онова време в Румъния. Това е бил процес на безмълвно задълбочаване на вярата независимо от обратите на историята. По ненадеен начин младият монах възприема и традициите на руското старчество. Като лице, близко до румънския патриарх, той се среща на някакъв официален прием с вицепрезидента на Индийския съюз, който, поразен от познанията му за индийската духовност, го кани за две години в Университета „Бенарес“. След завръщането си от Индия о. Скрима привнася исихастката традиция в един манастир, току-що основан в Деир ел Харф в околностите на Бейрут, след което преминава към юрисдикцията на Вселенския патриарх. Дългите му пътувания из Франция му дават възможност да задълбочи пътя към икуменизма с помощта на съзерцателните ордени, което незримо съдейства за сближението между римокатолиците и православните. За колко славни личности можем да си спомним тук – и всички те принадлежат на историята, която не подлежи на обективация. Нека тяхното сияние си остане безмълвно. И нека о. Андрей Скрима ни прости тази нескромност. Но не мога да не го спомена, тъй като в негово лице най-високата духовна традиция на православието се притече на помощ на Вселенския патриарх.

Между 26 и 28 септември 1963 г. се проведе Второто всеправославно съвещание на Родос. То беше кратко, но ефективно. Спорът за наблюдателите беше уреден, като по желание на руската страна инициативата беше предоставена на всяка църква поотделно. Атинагор Първи знаеше, че неговият път е пътят на отстъпките, защото за него най-същественото беше най-важно. И така в сферата на най-същественото беше направена решителна стъпка: на съвещанието единодушно беше приета резолюция, в която се говореше за необходимостта да се започне с Римокатолическата църква диалог „на равни начала“, възложен както от едната, така и от другата страна на лица с равен сан, диалог, който би трябвало да стане дело на цялото православие.

Превод: Тони Николов

* Глава от книгата на Оливие Клеман Dialogues avec le Patriarche Athenagoras (Paris: „Fayard“ 1969), резултат от пространен диалог, воден през годините с Вселенския патриарх Атинагор Първи (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (182), 2023, с. 5-14 (бел. ред.).

[1] Става дума за срещата между патр. Атинагор и папа Павел Шести в Йерусалим през 1964 г. (бел. прев.).