Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Времето на празниците

Четвъртък, 30 Декември 2021 Написана от Оливие-Морис Клеман

Olivier ClémentБог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или, за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Йоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези λόγοι на нещата, както и Словото на Стария Завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Христос откровява Стария Завет като „евангелско подготвяне“ и измерение на Въплъщението, тъй както „словата на Закона и Пророците [имат] своите примери в Евангелията“ (Ориген, Коментар върху Евангелие според Матея 10, 15), за което сме подготвяни чрез цялата типология[1] на отците, подета от Литургията на Църквата. Нека дадем няколко примера. Дървото, подслаждащо горчивината на водата, е образ на Кръста. Авраам и Исаак, изкачващи се към мястото на жертвоприношението, заедно изобразяват Христос, Който е едновременно жертващ и жертван. Със завръщането Си от Египет през пустинята Иисус изминава обратния път на Израил. Неговото изкушение, което унищожава неверността, се свързва едновременно с това на Адам и с онова на народа в пустинята. Израил иска месо в рибен ден (Чис. 11:13) и знак в Маса (Изх. 17:2-7), Израил се покланя и на златния телец (Изх. 32:1-35). Симетричните отговори на Христос към сатаната Го превръщат в окончателния Израил.

Защото „типологията“ не е проста игра на образи, тя изразява реална причастност. Трагичната двойственост между нищожния човек и страшния Бог се снема; старецът от Апокалипсиса възвестява на виждащия „лъвът, който е от Иудиното коляно… Погледнах, и ето, … стоеше Агнец, като заклан“ (Откр. 5:5-6). Във времето на суверенните намеси на божествената монада се откровява скръбното очакване на „Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13:8), за да намери в историята мига на своето жертвено приношение. Монадата се отваря и разкрива безмерната любов на Троицата. Гневът се откровява като любов, отхвърлена любов, безпомощна пред заблудената човешка свобода, в очакване някоя жена да може най-сетне, най-сетне да я приеме… Ръката, някога запушила устата на Йов, е вече прободена. Ето го и истинския отговор на Йов – тази ръка, в която е „пробита дупка до дупка“, оставя вика на човешкото страдание да проникне във вечността, за да се обърне в любов… „Свидетелят на небесата“, „Застъпникът във висините“ (Иов 16:19), Когото Йов едва се осмелява да спомене, Сам се озовава в положение, дори по-тежко от това на Йов, за да въведе зовящите Го в любовния екстаз на Троицата…

Ако Христос съединява човешката история, Той придава и на космическите цикли пълнотата на техния смисъл.

Нека препрочетем така годишния цикъл: Рождеството, зимното равноденствие, е измолването в мрака, в мига, в който светлината започва да нараства. Възкресението съвпада с пролетта. То би трябвало символично да ситуира мига, в който животът възтържествува – не за едно краткотрайно лято, а за вечното лято на Царството. Ако природата се възражда през пролетта, то е защото тя бележи рождения ден на творението и защото според една древна интуиция обновлението е един вид осъществяване на космическата пролет, на райския миг. „Бог, за да ни накара да си спомним всяка година за сътворението на света, е създал пролетта, когато всичко напъпва и разцъфтява“ (Philο, De specialibus legibus 150). Ако пролетта е моментът на сътворението на света, би трябвало по силата на една „сакраментализация“ на космическото време тя да бъде и миг на „повторното сътворение“, защото Бог не прави нищо „напразно“. Трите отрязъка тук си съответстват и всеки от тях обема развитие във времето: мигът на творението или докосването до вечността придава райската динамика; мигът на грехопадението или на докосването до нищото, около което кръжи човешката свобода, смесва първоначалното време с битието към смъртта; и, накрая, мигът на възкресението, откъдето произтича „преобразеното траене“ – не като възвръщане на райското време, а защото грехопадналото време отново става вместилище на вечността. Интимно съответствие съединява двете „мигновения“, когато вечността пробужда – а сетне и възкресява – времето. „В кой сезон Спасителят възкръсва? – пита св. Кирил Йерусалимски… Песен на песните ни го казва: ето, зимата се вече мина, дъждът преваля, престана; цветя се показаха по земята; настана време за песни“ (2:11-12).

„Не е ли време, щом цветята са се показали по земята, да се подрежат лозята? И след като е април, вече е дошла пролетта, това е и първият месец за евреите, онзи, в който се чества празникът Пасха; но ако някога Пасхата е била символ, днес е действителност“ (Катехизис).

Св. Григорий Нисийски подема стария символизъм, съзиращ в равновесието и светоносната пълнота онзи миг, в който чрез сближаването на пролетното равноденствие с пълнолунието има връщане на райския блясък, негово първо приложение в тържеството на Христа: „… светоносният живот тържествува. [Луната] не залязва, преди да е смесила лъчите си със слънчевите лъчи, тъй че един вид светлина пребивава през целия дневен и нощен цикъл, без да падне мрак. И нека целият ти живот да е празник и голям ден, напълно очистен от тъмата“ (Писма 4).

Възкресението изпълва нашето очакване. Човешката природа, а чрез нея и космосът са поети от самата личност на Сина Божи – в Него съединени чрез божествената природа и с единение, което ги обòжва. Възнесението въвежда нашата природа в самото лоно на Троицата. „Изпълнението на времената“ отваря времето за пълнотата. Оттук Христос минава от смъртта към живота в нас, а Неговата човешкост, която Той уподобява на „тайнствата“ на Църквата – към преславното Му тяло. „И възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“ (Еф. 2:16) с Отца. Бог осъществява Своя вечен проект на обòжването. „В края на времената Словото, съединявайки се с унизената ни природа, става плът от любов към човека и поема в Себе Си цялата ни природа, тъй че, смесена с божественото, човешката природа да бъде обòжена в Него, а цялото тесто да бъде осветено заедно с примесите си“ (св. Григорий Нисийски, Против Аполинарий). Веднъж завинаги – ἅπαξ[2] – както отсича Посланието до евреите – Христос „влезе в светилището и придоби вечно изкупление“ (Евр. 9:12).

Ала пълнотата е предложена, а не е наложена. Петдесетница предлага в благодатта на Светия Дух всяка човешка личност да се сподобѝ с божествена сила, осияваща преславното Христово тяло. Историята вече е история на огъня, който Христос е дошъл да хвърли върху земята и който не престава да опалва душите, това е и историята на светлината, икономѝята на Светия Дух.

Ако историята има смисъл, ако тя убягва от цикличното повторение и от съдбата, и ако наистина е „история“, която трябва да изживеем, а не да избягваме, то е, защото Въплъщението е уникален факт. Този ἅπαξ завършва историята и я обосновава, това Събитие не може да бъде мислене в „серия“ заедно с другите, защото единствено съпоставката с него ги квалифицира като събития; то „разчупва кръга“, където „блуждаят безчестията“, както обстойно обяснява бл. Августин от глави от 10 до 20 на Книга 22 от За Божия град.

Разбира се, грехът продължава абсурдното си повторение, той влива скука в нашето възприятие на космическите цикли. Ала цялата тази верига, тази хоризонтална линия, състояща се от цикли, обвързани помежду си, както брънките от една робска верига, таи хоризонталната линия на абсурдна последователност и е завинаги разкъсана от вертикала на Въплъщението: Бог е станал човек. Той е снизходил чак в смъртта и в ада, а сетне се е издигнал отдясно на Отца, за да съедини божествената вечност със земната и адска участ, за да ни постави в самото сърце на обновеното време, отвъд цикличното повторение и обвързаността на греха, за да ни позволи да срещнем Живия Бог и да пием от източника на самия живот, преизобилстващ с такава всепълнота, която може да бъде само вечна. Тази среща с „несекващата Светлина“ въвежда в участта на човечеството, сиреч на всяка човешка личност, новост, която я преобразява в история. История и свещена история стават синоними. И доколкото Посланието, добре или зле, стига до всички народи на земята, човечеството напуска цикличното време, за да влезе в историята, в трагичната и свята история. Така времето, което ни измъчва и убива, се отъждествява с ключовия миг, когато страданието и смъртта се размиват в Славата. Такова е посланието на празниците, които отбелязва Църквата.

Явление, явяване

А ето как начева „Адвентът“ – тези четири седмици, които ни отвеждат до Рождеството и които за християните от Запада бележат началото на литургичната година. Във византийската традиция началото на Рождественския пост пък започва още на 15 ноември.

Думата, дълго време използвана в западната традиция, се изписва като „Адвент“, което идва от латинското adventus и означава идване, явление. Това е отзвук от библейското очакване, онова за „Закрилника“ или за „Небесния човек“, който би трябвало да възстанови отхвърляното или оспорвано Божие царство.

Разбира се, можем да се запитаме, както го е направил през 12 в. големият цистерциански мистик Eлред от Риево: „Как е могъл да дойде от небето на земята Онзи, Който ги изпълва?“. Самият той намира отговора в пролога към Евангелие според Йоан: „В света беше, но светът Го не позна“ (1:10). Затова Eлред заявява в заключение: „Той е бил едновременно присъстващ и отсъстващ“.

Ето защо би трябвало да вместим Въплъщението в глобалната динамика на сътворения свят. Изначалното намерение на Бога си остава единението на божественото и човешкото. Чрез Въплъщението Бог подхваща отвътре това, което не е преставало да бъде Негово, отваря наново онова, което човекът и силите на мрака са се опитвали да затворят.

Явлението е било най-напред едно дълго очакване на самия Бог, една дълга и често трагична история на любовта, чак до съгласието на Дева Мария, чрез което най-сетне е намерила развръзката си драмата на човешката свобода. Много често ние имаме за Бога една чисто философска концепция, при това „твърде юпитеровска“: за всемогъщество без граници. Евангелието преобразява нашето виждане: пред този Бог, Който се въплъщава, това Дете в ясла и този Човек със завързани очи, Когото бият и над Когото се надсмиват, пред Страдащия в Гетсиманската градина и Разпнатия на Голгота, ние разбираме, че Бог зачита свободата на човека, и то дотам, че да се остави да бъде убит чрез нея; ние разбираме, че Той не е автор на злото. И че Той идва, че Той е дошъл, за да сподели нашите радости – на пира в Кана например – и нашите отчаяния, като ги отвори за вечността Си, като ни предложи живот, по-силен от смъртта. Така вече знаем, че Христос, неделимият, човекът-максимум, защото той е Богочовекът, е нашият най-верен спътник, както и че Той е сияйната безграничност, която кара сърцето да се възпламенява и да полита нагоре, преизпълнено със смелост и доверие.

Това присъствие винаги е скрито присъствие, то е, така да се каже, сакраментално присъствие, което искаме да получим и което очакваме. Ала не с онова празно очакване, което унищожава времето, а с едно пълноценно очакване, което води до съзряването. Ние очакваме Онзи, Който е вече тук, както Го е очаквала Мария през последните седмици на бременността си. И можем да Го очакваме и приемем най-добре като бедняци, с открито сърце. Нещо, което е подтикнало Латинската църква да сведе до минимум празничните знаци, а във Византийската църква това е довело пък до налагането на определена дисциплина на поста.

Свята почит, но и доверие: в северните страни искат от децата, снабдени със специален календар, всеки ден да отварят едно прозорче в него! И не за да замести езическия празник Sol Invictus, на Непобедимото слънце, Църквата е решила Рождественският пост да съвпада със седмиците, предхождащи равноденствието: защото колкото повече се удължава и сгъстява нощта, толкова повече очакваме светлината!

Рождественският пост възвестява не само първото Явление, смирено и скрито, но и второто – открито и победно: Христос идва умален в света, но светът ще бъде преобразен в Христос. Ала едновременно с това ние сме и в другото Явление, същото, но този път планетарно – Второто пришествие. Първото Явление събира и просветлява библейския Закон и гръцката мъдрост. Второто Явление – и тук е нашата задача: в Христос, чрез Духа и свободата – трябва да събере човешките открития, осъществени на Запад, с азиатския размисъл и жизнения скок на Африка и Латинска Америка.

Възобновяване на библейското очакване, омегата (в която заживява алфата) на религиите и на културите, очакването е за всеки от нас онова Присъствие, което не спира да идва, за да проникне чак до смъртното основание на живота, за да можем ние да го поемем и отворим към безпределното.

Целият човешки живот е непрестанно възобновявано Явление на цялата история на човечеството в търсенето на праведност, красота и приятелство. Съзнанието ни често се измъчва от отсъствието и присъствието на „Онзи, Който идва“: чрез радостта и скръбта, чрез доброто и злото, защото, както казва Ангелус Силезиус,[3] „дори Иисус да е роден хиляда пъти в Йерусалим, какво ме засяга това, ако Той не се е родил в мен?“ (Херувимският странник, „Трябва Бог да се роди в теб“). Ето защо трябва да водим битка в дълбините на душата, както и в историята на човеците, голямата, но смирена битка на търпението и надеждата, да, битката на Явлението.

„Ето младенеца, недостижимия Бог“

Бихме могли да тълкуваме Христовата светлина като космическа еволюция и развой на историята, а Библията като „евангелска подготовка“. Ала е по-добре да четем евангелията в светлината на животворящия Кръст, „единствено богословската“, както казват отците на Църквата. Ето защо древните литургии назовават Рождеството „друга Пасха“ и разделят годината на два полюса – от Пасха до Рождество и от Рождество до Възкресение.

Разбира се, на Запад под чудното францисканско влияние Рождество придобива характера на празник, преизпълнен с нежност и семейност (да оставим настрана, без осъждане, фолклора и търговците). Ала символизмът на рождественското дърво е много дълбок, защото дървото на Кръста, чийто кълн е посят в Йерусалим, трябва да се превърне в новото Дърво на живота. Това наистина е тайнство, достъпно за всички, вярващи и невярващи – разтърсващото тайнство на рождението и детето (вярно е, че се раждаме, за да умрем).

Древните литургии не пренебрегват тази простичка и искрена радост, тъй като самият факт на съществуването е нещо удивително, а само наблягат върху „почти ониществяването“ на Бога и повторното сътворение на света. За всеки предусетил – в основните пасажи на Библията, както и в събитията от живота – шеметното тайнство на този Бог, Който „никой никога не е видял“[4] и „не може човек да види и да остане жив“,[5] отъждествяването Му с Младенеца, заплашен и беззащитен наглед, това е нещо стъписващо. Той, Вечното слово, това непроговорило бебе, е легнало в ясла сред „безезични“ животни, които Преданието отъждествява с вол и магаре. Ала нима не ни казва Исаия, че „волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си“?[6]

„Изгнаните лица“ от тромавата администрация на една империя, която се мисли за световна – Йосиф и Мария – заради пренаселената странноприемница се настаняват в яхъра. Без съмнение става дума за пещера, едно от онези скални образувания, изобилстващи в тази страна. Да, пещерата на Преданието. Твърде неприветлива, тя символизира света, обвит в мрак, но ето че една необичайна светлина я озарява, същата, която тридесет години по-късно ще проникне и в гробницата, издълбана в скалата. И от тази утроба, израз на плодовитостта, най-сетне ще дойде освобождението на земята. Мария е земята, върната към изначалното си девство, а Бог си е послужил с нея, за да извае плътта на Своето въплъщение.

Защото Мария е казала „да“ – fiat – „нека ми бъде по думата ти“[7] – което позволява на божествения Изключен да влезе в сърцето на Творението и да го обнови отвътре. „Въплъщението, казва св. Николай Кавàсила, е било дело не само на Бога, но и на волята и вярата на Девата – на смиреното и силно доверие на една девойка“ (Patrologia orientalis 19, 2).

Раждането на Девата е засвидетелствано при Матей и Лука, от евангелията на рождението, чиято истинност е изглеждала тъй очевидна за първите християнски общини, че те дълго са мечтали за някой метеорит…

Раждането на Девата прекъсва чрез пряката намеса на трансценденцията веригата от раждания за смъртта. Така се явява живо същество, над което нищото не разпростира хватката си и което ще влезе в смъртта водено единствено от доброволно подчинение, тъждествено на любовта. За да победи смъртта и за да ни отвори – изхождайки от нашия мрак – често неочакваните пътища на възкресението.

В този Младенец небето и земята се съединяват, стената на разделението рухва, а човечеството бива скришом освободено от крайната си затвореност. Явява се източникът на светлината, който мъдреците и пророците са предусетили. Един огнен кълн – „огън дойдох да туря на земята“[8] – е посят в еволюцията на космоса и историята на човеците. Рождеството ни ангажира в огромния порив на Въплъщението, който ще възлюби сътворението на света и ще избликне в крайното му преображение.

Рождеството е винаги присъстващо, защото Литургията, молитвата и действената любов продължават да раждат Христос в нас и чрез нас, ако имаме смелостта да не се крием сред човечеството, което Го пренебрегва. Тази вселена без граници, където се раждат и умират мъглявини, където „черните дупки“ наподобяват бездни на нищото, е само малка прашинка в лъча на божествената светлина, както я вижда св. Бенедикт. И тъкмо този лъч, насочен към рождественската ясла, продължава и днес да очарова децата – каквито сме всички ние – както е очаровал пастирите и е привлякъл мъдреците от Изтока.

Не, ние не сме сираци. Бог, след Рождеството, вече не е един далечен Бог, запазен за мистици и посветени. Той е тъй близък: и има лице – там, сред сламата и неколцината животни и човеци, които знаят, че „виждат откровеното“; има и звезда, а хората се взират в звездите, тъй като цялото съществуване е преобразено от вечността. Всичко това се извършва в мълчание; необходимо е да се замълчи и тук аз ви препращам към художниците на мълчанието – към някой анонимен иконограф или към художник като Жорж дьо ла Тур.[9] И нека тръгнем на развиделяване с доверие, защото „утрината звезда“ вече е изгряла в сърцата ни.

Превод: Тони Николов

* Откъс от книгата: Clément, O. Christ est ressuscité: propos sur les fêtes chrétiennes, Paris: „Desclée de Brouwer“ 1998.
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (166), 2021, с. 51-58 (бел. ред.).

[1] Когато някой персонаж – или сцена от Стария Завет – са представени като „тип“, като предусещане за даден аспект на евангелското откровение.
[2] Гр. ἅπαξ – един път. Рядко срещана дума или понятие, съхранила се само веднъж в новозаветния текст (бел. прев.).
[3] Ангелус Силезиус (Йоханес Шефлер; 1624-1677) – немски римокатолически мистик и богослов, чието най-известно съчинение е Херувимският странник от 1674 г. (бел. прев.).
[4] Иоан 1:18.
[5] Изх. 33:20.
[6] Ис. 1:3.
[7] Лука 1:38.
[8] Лука 12:49.
[9] Жорж дьо ла Тур (1593-1652) – френски художник от Лотарингия, майстор на светлосенките и последовател на Караваджо (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8hrkf 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме