Неотдавна на сайта Богослов.ру беше публикувана статия на прот. Ростислав Снигирев, преподавател в Калужската духовна семинария, посветена на винаги актуалната тема за съвременните преводи на Св. Писание.
В качеството си на руски национален превод на Библията синодният превод е текст, който генетично принадлежи към един особен вид библейски преводи – т. нар. национални Библии, появили се през 16 в. и притежаващи редица свойства, които ги сближават.
На първо място, по функционалното си предназначение националните Библии съвместяват функциите на богослужебните и учебните преводи. Изначално заявената цел на създаването на синодния превод е необходимостта от съществуването на учебен текст на Библията на разбираем език. По-късно в протестантските деноминации типът на синодния превод придобива също и характер на богослужебен текст.
На второ място, създателите на този тип преводи се стремят да дадат на народа си текст на неговия собствен език, който да е красив и разбираем, но не и на всяка цена да копира оригинала.
На трето място, националните Библии следват архаичната идея, че сам по себе си преводът може да предаде целия смисъл на оригинала.
На четвърто място, за националните Библии е свойствена една традиционност в богословската и богослужебната лексика, която възхожда към древните богослужебни преводи. Желанието да бъдат съхранени по-ранните прецедентни преводи, вкоренени в националните езици, обуславя компилативния характер на националните Библии. Така например в предговора към King James Version (нататък KJV) преводачите сочат като недопустима практиката на пуританите, отказали се от общоприетата библейска лексика, да пишат baptism вместо washing и church – вместо congregation. Така KJV – претендиращ да бъде превод от Масоретския текст (нататък МТ) – в действителност се оказва изправеният по МТ превод на Уилям Тиндейл (1493-1536 г.) от 1525-1526 г., който на свой ред е извършен по текста на Вулгата. Както отбелязват британските библеисти, около 90% от този текст е оставен в KJV без изменение, при което много от изразите се превръщат в крилати фрази за английския език, пораждайки живото и до ден днешен явление, наричано Biblical English.[1]
Тук трябва да отбележим, че същото е вярно и по отношение на всички останали национални Библии. Така например, когато в 1861 г. на Финландската библейска комисия е поставена задачата да изправи превода на еп. Михаил Агрикола (от 1548 г.), в началото поправените текстове не са приети от обществото, което изисква „запазване в превод на стария и скъп църковен език“[2] като поетичен, тържествен и възвишен. От изправеното издание от 1938 г., запазило архаичните слова и граматичните конструкции, и до днес се взимат официалните текстове, употребявани както в богослужението, така и за учебни цели.[3] Преводът от 1992 г., който е извършен от финландските последователи на Юджийн Найда,[4] не успява да получи широко разпространение тъкмо поради просторечивостта си и поради нетрадиционността на подобно разбиране.[5]
Изхождайки от това, може да се заключи, че Biblical English и други явления от този род са езици със свои особени цели (LSP – Language for Special Purposes), т. е. това са библейски, богословски и църковни езици, заемащи своя ниша в езиковото съзнание на носителите на европейските езици. Явленията пък, които тези езици кодифицират, а понякога и пораждат, в повечето случаи са тъкмо националните Библии. Това може да се види особено добре в случая със синодния превод, който поражда богословие на езика на народ, притежавал и дотогава многовековна богослужебна традиция на иначе също родния му църковнославянски език.
Британските библеисти, които вземат активно, макар и не афиширано участие в създаването на синодния превод,[6] повлияват върху формулирането на преводаческата стратегия на неговите автори и допринасят за превръщането на текста на този превод в руска национална Библия. Влиянието им е както в избора на текстологическата основа на синодния превод, така и в изграждането на текстологическото му единство. Както и в KJV, където най-много латинизирани са важните от литургична гледна точка раздели и изрази, в синодния превод същите те са подложени на максимална славянизация.
На пето място, към националните Библии се формира едно отношение като към особено общонародно достояние. Така те повече не се заменят от нови преводи, а само щателно биват изправяни, при което на процеса на изправяне се придава характер на дело от национална значимост.
За създаването например на KJV, който всъщност е една коригирана версия на превода на Уилям Тиндейл, са създадени общо шест комитета – по два в Оксфорд, в Кеймбридж и в Лондон. Съвместните заседания на тези комитети, провеждани под председателството на еп. Ланселот Андрюс,[7] имат характер на общонационално дело и се провеждат в Йерусалимската палата, близо но Уестминстърското абатство.[8]
Понякога се изказва мнението, че тази история на KJV и на последващите версии има уникален характер, който е обусловен от гражданската и религиозна история на Британската империя и на новите англоезични нации. С пълна увереност обаче може да се каже, че особеното отношение към националните Библии е свойствено и на други народи, които притежават такива Библии. Така например, вече в наше време, през 1972 г. правителството и парламентът на Швеция съставят комисия за изправяне на текста на шведската Библия.[9]
Основната работа извършват така наречените преводачески двойки, състоящи се от библеист и специалист в областта на шведския език, при което и двамата са длъжни да знаят и древноеврейски. Така създаденият от преводаческите двойки текст, снабден с богословски и филологически коментари, е разгледан от преводаческата комисия, след което е публикуван в средствата за масова информация с молба за отзив от читателите. След разглеждането на отзивите снабденият с коментари на външни специалисти текст е четен страница по страница на общо заседание на комисията и – съгласуван и с нея – е издаден във вид на отделна книга.[10] През 1975 г. е публикуван Новият Завет, през 1986 г. неканоничните книги на Ветхия Завет, а през юбилейната 2000 година на бял свят се появява и изправената шведска Библия, която е официално препоръчана за употреба в богослужението и за изучаване в училищата.[11]
На шесто място, за националните Библии е характерно съвместно съществуване както със съвременни преводи на езици на народи, сдобили се с Библии в епохите на формирането на националните им езици и самосъзнание, така и с преводи на новите писмени езици на определени национални малцинства. Така например успоредно с KJV и нейните по-късни версии в англоезичния свят съществуват още Йерусалимската Библия (Jerusalem Bible, 1966 г.), Новата международна версия (New International Version, 1978 г.) и много други преводи, чиито автори декларират привързаност към теорията за функционалната еквивалентност,[12] често забравяйки основната отлика на библейските преводи от всички останали. Ако създателите на последните съзнателно се опасяват от натрапване на системата от ценности на културата на изходния език върху културата на езика, на който се превежда, то трябва да се припомни, че преводите на Библията се извършват тъкмо с цел предаване и усвояване на библейските ценности.
Още една особеност на библейските преводи, не винаги отчитана от създателите на новите преводи, е решаващото значение на фоновите[13] знания, чието пренебрегване води до появата на анахронизми и контекстуални грешки.[14] До подобни грешки води и последователната родова и културна трансформация на текста, провеждана в преводи като Good News Bible (1976-1979 г.) и Bible for Today's Family (1991 г.).
Съвместното съществуване на националните Библии с преводите на нови езици, извършвани също в руслото на функционалната еквивалентност, намира обяснението си в трудовете на създателя на тази теория. Юджийн Найда в своето ръководство за преводачи препоръчва, освен всичко останало, собствените имена в библейския текст да бъдат превеждани така, както това вече е направено в превода на Библията на онзи от европейските езици, който е държавен за страната на пребиваване на реципиентите на съответния мисионерски превод.[15] Тъкмо това е езикът, на който съществува богата богословска литература, чийто превод на нови езици е малко вероятен. По този начин, създавайки мисионерски преводи за хора, които слабо познават или въобще не знаят официалния държавен език, по отношение на реципиентите на своите преводи Найда смята за национална Библия, изпълняващата ролята на учебен, а често и на богослужебен текст, именно Библията на съответния държавен, европейски език.
От всичко казано дотук се вижда, че в качеството си на общонародно достояние националната Библия изисква особено отношение. Колкото до изправянето пък на синодния превод, който генетично принадлежи към този тип текстове, това трябва да бъде извършвано с пределно внимание и при отчитане както на положителния, така и на отрицателния опит в изправянето на националните Библии.
Превод: Борис Маринов
