400 години от отпечатването на най-разпространения превод на Библията

Езикът, на който се чете, тълкува и проповядва Библията в ранна Англия, е латинският, но не закъсняват опитите тя да бъде преведена на говорим език. В славистиката царува митът, че Римската църква до св. Кирил и Методий била наложила тотално табу върху библейските преводи на други езици, освен на еврейски, гръцки и латински. Това твърдение не е вярно. През 709 г. шерборнският епископ Алдхелм превежда повечето псалми на англосаксонски език, но преводът не е запазен. След 25 години първият английски църковен историк Преподобни Беда прави превод на Евангелието на Йоан, който е загубен. Крал Алфред Велики, съвременник на цар Симеон I, също превежда първите 50 псалми на говорим език в проза в началото на X в.  [5]

Изминават няколко столетия, преди да се появи пълен превод на Свещеното Писание на английски език. Той е свързан с името на прочутия протореформатор Джон Уиклиф – декан на колежа „Бейлиъл” в Оксфорд. Преследван от папите за неговия рационализъм, той е принуден да се откаже от преподавателската дейност и да стане свещеник в Лутъруърт. До смъртта си през 1384 г. Уиклиф, подпомогнат от група съмишленици (лоларди), превежда цялата Библия от латински на английски език. Но това не означава, че новият текст е широко разпространен.  [6] По онова време единственият начин за неговото разпространение е преписването на ръка, което отнема около 10 месеца. Всеки екземпляр е уникален и много скъп.

Големи промени настъпват през епохата на Ренесанса, когато хуманистите колекционират и изучават много нови екземпляри от Библията на гръцки и еврейски, а не само на латински (Вулгата). Нов прелом настъпва с откриването на книгопечатането от германеца Йохан Гутенберг в средата на XV в. До края на XV в. Библията се издава в големи тиражи на френски, немски, италиански и испански език. Английският учен и преводач Уйлям Тиндейл, който е повлиян от двамата видни библеисти на ХVІ в. Еразъм и Лутер, си поставя за задача да направи Свещеното Писание „достъпно и за малкия орач”. Той превежда и издава Новия Завет във Вормс през 1526 г., а Петокнижието – в Антверпен през 1530 г.  [6]

Епохалното дело на Тиндейл е посрещнато на нож от църквата в Англия и неговите издания се конфискуват и изгарят. Преводът му действително издава антикатолически тенденции – терминът „епископ” се превежда с „надзорник”, „свещеник” – с „старейшина”, „любов” – с „милосърдие, обич”, „църква” – с „паство” и т. н. Самият Тиндейл е предаден, съден за ерес и екзекутиран на клада през 1536 г.  [7] Парадоксът е, че само след три години по заповед на същия крал Хенри VIII е отпечатана „Голямата Библия”, която се опира на текста на Тиндейл. Протестантите, избягали от терора на кралица Мери (Мария Тюдор, 1553-1558), през 1560 г. издават Женевската Библия. Нейната еклезиология не се харесва на официалните среди в Англия и в отговор на нея през 1568 г. излиза Епископската Библия.

През януари 1604 г. крал Джеймс (Яков) I свиква конференция в двореца Хемптън Корт, в която участват архиепископ Ричард Банкрофт, духовници и представители на пуританските среди. На нея се взема решение да се направи нов превод на Библията за масово разпространение. С тази задача се залавя колектив от 47 англикански учени, които са почти всички духовници. Те са разделени на шест групи, които работят в Оксфорд, Кембридж и Уестминстър. Интересен е фактът, че преводачите не получават пряко заплащане, а са назначавани на доходни служби. Старият Завет е преведен от еврейски, Новият – от гръцки, а неканоничните книги, наречени „апокрифи” – от гръцки и латински. Работата привършва през 1608 г.

Новият библейски текст е наречен „Упълномощен превод” (Authorised Version), защото кралят възлага да бъде четен по време на богослужението. Той е издаден от придворния печатар Робърт Бейкър през 1611 г. в два варианта – като куп от отделни коли и като подвързан том във формат фолио. В първия вариант струва 10 шилинга, а във втория – 12. Пълното заглавие гласи: „Светата Библия, съдържаща Стария Завет и Новия, отново преведена от първоначалните езици и с предишните преводи усърдно сравнена и изправена по изрична заповед на Негово Величество”.  [8]

Вместо да нагаждат превода към съвременния им език, преводачите работят буквално. Те изпълняват заповедта на краля и не добавят глоси, с които да тълкуват текста, но слагат 8500 бележки в полето с разночтения. Други бележки под черта изясняват библейските имена, мерните единици или платежни средства, а в много редки случаи обясняват, че даден стих (например Лука 17:36) отсъства от повечето гръцки ръкописи. Освен това преводачите копират буквално от изданията на Вулгата над 9000 препратки към други библейски стихове. Над главите са поставени техни резюмета с броя на страниците, но в съвременните преводи те не присъстват.

Авторизираната версия отразява езика на своето време. Глаголите завършват с доста старинното днес окончание –eth, обръщението към Бога не е You (ти), а поетичното Thou, а към хората - thee. В гениалния химн на св. ап. Павел (1 Кор. 13 гл.) гръцкият термин agape (любов) нe е преведен буквално, а е използвано умереното charity (милосърдие, обич) на Тиндейл. На някои места преводът звучи странно или тромаво поради промяната на езика. Например в 1 Сол. 4:15 пише, че живите няма да „prevent” починалите. Днес глаголът to prevent означава ‘предотвратявам’, но преди четири века е означавал ‘изпреварвам’, защото произхожда от нормански френски - pre + venir, букв. ‘пред + идвам’ или по-точно ‘предхождам’. Не винаги преводът блести с изобретателност. 14 различни еврейски думи са преведени по един и същ начин с английския термин prince (княз). През втората половина на XVIII в. езикът на Авторизираната версия е вече остарял. Затова през 1769 г. правописът и пунктуацията са изчистени от Бенджамин Блейни и следващите издания на Библията следват неговите корекции.

Влиянието на Авторизираната версия върху английската и световната култура е изключително. Не е пресилено, когато тя се нарича „най-влиятелният превод на най-влиятелната книга на най-влиятелния език в света”, „най-важната книга в английската вяра и култура”, „най-известната книга в англосаксонския свят”. Филолозите са изчислили, че тя е дала на английския език 257 изрази, превърнали се отдавна в клишета или поговорки. Трябва обаче да се признае, че от тях 239 са дело на Тиндейл, а само 18 - на преводачите на крал Яков/Джеймс. Въпреки че само 38% от англичаните днес могат да разкажат притчата за блудния син, всички неволно цитират тази Библия, когато използват идиоми като: „колос на глинени нозе”, „предаде Богу дух”, „солта на земята”, „не влагай слова в устата ми”, „закон за себе си” и т. н. Дори и днес, когато съществуват много други преводи, Авторизираната версия се ползва с безпрекословен авторитет особено сред консервативните протестанти в САЩ. За тях тя е боговдъхновен превод. Нещо повече – тя е повлияла и някои силни днес секти.

Книгата на Мормон, уж получена чрез откровение и издадена от „пророка” Джоузеф Смит през 1830 г., до голяма степен копира буквално литературния и езиков стил на превода, упълномощен от благочестивия крал Джеймс I преди точно четири столетия.