Мобилно меню

4.94915254237 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (59 Votes)

2014-08-26 1032Оплетен от грижите на ежедневието, едва оцеляващ с Божията помощ в хаоса на съвременната цивилизация, днешният християнин  жадува да види свеж пример на живот по Бога, който да го окуражи в личния духовен подвиг. И във времето, когато почти са изчезнали живите образци на светостта, в лицето на съвременни старци, направо е удивително да разбереш, че и по нашите земи е имало истински Божии угодници, с евангелски живот, скрити от погледа на обществото, но винаги пламтящи в молитва пред Божия престол. Такъв един светилник „срит под крина” е бил монах Софроний Рилски.

Отец Софроний (със светското си име Васил Митев Челенков) e роден на 3 март 1907 г. (а според данни от Рилския м-р – през 1908 г.) в село Ресилово край гр. Дупница. Едва 19-годишен, през 1926 г., той дошъл като послуш­ник в Рилския манастир.

Скоро след това го взели на военна служба, но след като захвърлил пушката с думите: „Аз няма да убивам човеци!”, го прехвърлили в строителни войски, където прекарал две години. След уволнението се върнал отново в Рилската обител. При игумена Флавиян, на 19 април 1936 г., го постригали в расофорство. По-късно, на 12 февруари 1940 г., под водителството на духовния му старец йеромонах Калистрат (по-късно игумен на манастира), тогавашният игумен архимандрит Натанаил го посветил в монашество с името Софроний.

В своето израстване младият  монах  попи­вал от иноческия опит на своите свети съвременници – мана­стир­­ските братя схи­монах Павел († 1949 г.), монах Ефрем (Босия) († 1943 г.), архимандрит Евлогий († 1971 г.) и други старци. Софроний бил чистосър­дечно и искрено момче, което с усърдие напредвало в духовния живот.

Знае се, че е бил неграмотен – не можел да чете. Вероятно затова са го нагърбвали с по-общата работа в манастира и с клисаруване в храма, което продължило доста години. По-късно прекарал известно време при Старата постница, където е гробът на св. Йоан Рилски.

Монах Софроний притежавал детско простосърдечие и невинност. Бил искрен и доверчив. Нямало у него лицемерие и престореност. Вероятно поради това, съзирайки светия му живот, често различни поклонници, когато посещавали св. Рилска обител, му връчвали листчета с имена на свои близки, живи или покойници, с желание монахът да се помоли за тях. А отец Софроний, като не можел да ги разчете, слагал купчинка с бобови зърна на масата, и като отделял за всяко име по едно зърно настрани, правел земен поклон за всеки и казвал: „Помени, Господи, този, които е записан тук!”, после  добавял: Свети Иване, ти знаеш имената им”.

Когато братята в монаше­ският събор взимали някакви решения по манастирски дела чрез гласуване, дядо Софроний пускал бюлетина и казвал: „Иисус Христос напред!”. Искрена вяра и любов имал той към Бога, което личало във всяко негово действие.

Отец Софроний прекарал в манастира и Старата постница общо 25 години монашество. През 1961 г., заедно с повечето млади монаси, по нареждане на комунисти­ческите власти, отец Софроний бил изселен от св. Рилска оби­тел и определен за преме­стване в Троянския мана­­стир.

2014-08-26 1039По неизвестна нам причина и веро­ятно по Божие внуше­ние, вместо да замине за Троян, той дошъл в с. Говедарци (Самоковско) и се населил в никому неизвестното малко ма­настирче „Св. Георги”, където преживял до края на земния си  път.

С. Говедарци, известно със старото си име „Българене”, съществува от времето на Средновековието, преди османското нашествие. Със своя грамота от 1379 г. цар Иван Шишман определил границите на земите владение на Рилския манастир, които от северната страна на Рила включвали и с. Българене. Според местно предание, когато Рилският манастир бил цялостно опожарен от османлиите през 15 в., манастирски стада от едър и дребен добитък били на паша в местностите Мальовица и Гюлечица. Като се оказало невъзможно връщането на добитъка в манастира, пастирите – говедари се отправили на североизток и намерили радушен прием от жителите на с. Българене. По-късно манастирските пастири дали повод селището да се преименува в „Говедарци”.

Днес в околностите му съществуват два малки манастира. Първият – „Света Троица”, северно в покрайнините на селото, до р. Черни Искър, а вторият – „Св. Георги” (по размер по-малък), на юг, в подножието на северните Рилски склонове. В далечното минало „Св. Георги” бил построен от рилските говедари на място, където се пазел стар оброчищен кръст и спомена за съществувал храм. По-късно манастирът бил опожарен от османски разбойници и възстановен (в периода 1848-1855 г.) със средствата на известния самоковски комита Чакър войвода. Интерес обаче буди историята на неговото възраждане от монахиня Теофания през 1941 г.

2014-08-26 1041Тя се именувала Теодора. Била родена през 1887 г. във Варна, макар родителите й да били преселници от с. Ново село, Троянско.  Когато ста­на­ла на около 20-годишна възраст по вина на нейните родители се провалило сгодяването й за младеж, когото обичала. Съзирайки в това намеса на Божия промисъл, Теодора отпътувала за Рилския манастир с желанието да се замонаши и да остане там. Като пристигнала в св. обител разбрала, че е невъзможно жена да живее в мъжки манастир. Разочарована си тръгнала, но не обратно за дома, а за дебрите на величествената Рила планина. Прекосила билото на север и през Урдиния циркус се озовала в дефилето на Урдината река. В тази скалиста и трудно достъпна местност, Теодора се заселила в една малка пещера (около 3-4 м.) и заживяла аскетичен живот в пост, молитва и покаяние, по подражание на св. Йоан Рилски.

Какви са били нейните трудностите, пребива­вайки съвсем сама сред дивата природа на Рила, хранейки се с диворастящи  плодове през лятото, а зимата с коренища, понасяйки зимния студ без огън, само с дрехите на гърба си, сред свире­пите горски хищници – мечки и вълци, и то цели две  години – за нас това ще остане тайна, знайна само за Бога, с Когото тя общувала ежедневно в уединена молитва. Истинска подвижница в живот по Бога се оказала ревностната Теодора.

2014-08-26 1049И така някъде през втората година на своето уеди­не­ние (ок. 1910 г.), тя била открита от местни дър­во­се­качи и ов­чари, които из­вестили за нея на селския кмет. Той пък успял да я убеди, да слезе в с. Говедарци и да заживее в манастирчето „Света Троица”.

Този мана­стир възник­нал в края на 19 в. на място, където се появило аязмо – самороден извор със светена вода. Тук при едно голямо наводнение, придошлите води на р. Мальовица, донесли три надгробни кръста, прене­сени от Рилския ма­настир, от монаси, при едно от опожаряванията на оби­телта. Буйните води на реката ги изтръгнали от мястото им и ги завлекли до с. Говедарци.

2014-08-26 1049 001Там където заседнали кръстовете, бликнал извор, при който местните жители построили малък храм (всъщност изворът е точно в предната част на олтара). После около него се оформил малък комплекс от сгради, които включвали и килийно училище, запазено до днес. Именно в това мана­стир­че заживяла Теодора (известна сред местните жите­ли като „баба Тодора”). В молитвен подвиг и труд пред Бога, тя доживяла 72-годишна възраст, а през 1959 г. завършила земното си житие и се преставила в Господа. Починала в монашеско пострижение (малка схима) с името Теофания.

Същата баба Тодора, по Божие указание организирала през 1941 г.  местните гове­дар­ци за възста­новя­ването на мана­стир­чето „Св. Георги”. Явила й се във ви­дение св. Богородица и пожела­ла да се възобнови разруше­ният манастир. Започ­нали строи­тел­ни ра­бо­ти. Постро­и­­ли мал­ко параклисче на мястото, където бил оброчния каменен кръст, в съседство направили малка приземна стаичка за живеене, а през 1942-43 г. – каменна ограда околовръст.

2014-08-26 1051На това място през 1961 г. дошъл рилският мо­нах Софроний. На 54 годиш­на възраст за­жи­вял в уединение, в строг пост и моли­твено безмълвие, в подвиг като св. Йоан Рилски. През този пери­од, от 1941 г. до идва­нето на о. Софроний, един от възстановителите на манастира – Георги Костов Крушарски, бил единственият, който го обслужвал и отварял, за слава Божия. Като дълбоко религиозен човек, той бързо обикнал смирения и простосърдечен  монах и се привързал  към него. Между двамата се зародила силна духовна връзка на братска любов и другарство, такава, че някъде преди 2010 г., когато остарелия вече Георги почувствал наближаващия край на земния си живот, поискал от домашните си, да го погребат в манастира, до гроба на духовния му отец – дядо Софроний, (която му воля всъщност не се изпълнила).

2014-08-26 1053Кой бил отец Софроний? За местните жители той бил нов св. Йоан Рилски. В неговото поведение и житие те виждали истински монах, непривързан към земното и света – ангел в човешки образ. Тих и скромен. По думите на Бончо Шуманов (кмет на селото), „аз”-ът, егоистичното в душата на о. Софроний било напълно изчезнало. Казано на  църковен език – бил придобил без­страстие.

Той бил изключително вглъбен в сърцето си. Външно често изглеждал замислен, а всъщност съсредоточен в мисловна, умствена молитва. Някои съвремен­ници свидетелстват: „Посто­ян­но нещо си шепнеше”. Какво може да е това? За християнина е ясно – нищо друго, освен Иисусова молитва. Сърдечна молитва, която е постоянен разговор с Бога, непрекъснато богообщение. Тя му позволявала да съзерцава Този, Когото винаги виждал „от дясната си страна” (по думите на св. пророк и цар Давид).

Отец Софроний имал живо, постоянно  усещане за Божието присъствие. И повече предпочитал да се моли, отколкото да разговаря с хората, които често се увличат в празнодумство и осъждане. Разговорът с Бога му давал нужната пълнота в духовния живот.

В манастирчето, дядо Софроний разполагал с една приземна каменна стая – землянка, с покрив от дялан камък. В годините тиклите се покрили със зелен мъх. Стаята била толкова ниска, че трудно било да се изправиш. Подът бил пръстен, застлан с няколко вехти черги, върху които монахът спял. В съседство било малкото параклисче в чест на св. Георги. Нямало олтар. Тук църковно богослужение не било извършвано, освен водосвет от местния свещеник в деня на храмовия празник. Обаче в скромната обстановка на това малко храмче, о. Софроний извършвал ежедневно молитвен подвиг пред Бога, със земни поклони, превъртайки стотици пъти монашеската си броеница с Иисусова молитва, в просби към Всевишния, както за ближните и разпилените по различни манастири рилски братя, така и за жителите на близкостоящето село. Молитвата бил въздухът за неговата душа.

Много пъти момчета от селото идвали доброволно да помогнат на монаха, да си посъбере дърва. И влачели изпочупени клони, паднали от високите смърчове. А старецът ще ги нагости с варен боб или с лъжичка сладко от боровинки, или от горски малини, каквото сам си приготвял, но без благодарност никого не отпращал. „За него няма да има, но на гостите ще сложи” – си спомня Спас Кметски. Спомнят си днес някогашните деца, че произнасял дори някакви молитви докато ги отпращал по домовете им. Дали за тях се молел пред Бога или ги учел на молитва – те били забравили. Едва ли това е било най-важното тогава за самите тях. Важното за нас обаче е това, че старецът се молел за своите благодетели. Тази молитва било неговото благословение.

Самият отец Софроний, макар и 70-годишен, понякога се катерел по високите смърчове сам и с трионче режел клоните, за да си набави дърва за огрев. Веднъж някой му рекъл, че може да падне, а той шеговито казал: „Е, па ако паднем, ке умрем”, с което не веднъж свидетелствал, че не се страхува от смъртта. Той отдавна бил умъртвил цялата си привързаност към земното и материалното. Още повече, че съвестта му била спокойна и се надявал на Божията милост. „Режеше си дървата, подреждаше ги равно като по конец и си казваше молитва”, разказва Спас Кметски.

Дядо Софроний бил изключително строг постник. Избягвал месото и млечните храни. Веднъж му дарили парче от кашкавалена пита. Той приел подаянието с благодар­ност, за да не обиди своите благодетели, а после незабелязан от хората, го подарил на работниците в селската железарска работилница.

Един път в седмицата, слагал малка раничка на гърба и слизал в близкото селото, където хората го приемали радушно и му давали в ограничено количество разни продукти, за да преживява – картофи, боб, хляб, кой каквото му било на сърце. Те дори сами го канели в дома си. По-набожните изпитвали голямо уважение към него. Той обаче никога не оставал длъжник. Негов съвременник разказва: „Идваше у нас няколко пъти. Ние му давахме нещо за ядене – картофи, боб, хляб. Оставаше да пренощува, а сутрин към 5 ч. ставаше, казваше си някакви молитви до към 7 ч., благодареше ни и заминаваше по пътечката за манастира”. Подобно на това разказват и други хора, от което е видно за тайния му подвиг към благодетелите.

Дядо Софроний не получавал даром храна от говедарските християни. Той оставал в домовете им не току-тъй, а за духовна беседа. А после през нощта, ставал в ранните часове и се молел на Бога за здравето и спасението на тези, които са го подпо­могнали с нещо. Правел поклони, шепнел молитва с часове, за милите хорица, които са го приели с любов в дома си, да го нагостят, да го подкрепят. И той осъзнавал тази жертва на християнска любов, и не оставал длъжник, а помагал с това с което можел като монах – с пламенната си молитва към Бога за тяхното спасение. Затова и хората го тачели, чувствайки неговата молитвена закрила и помощ.

В кратките си биографични записки за отец Софроний библиотекарят на Рилския манастир, архимандрит Климент (Рилец), записал: „Хората го почитали и подпомагали” (архив „Братски албум”, № 175).

Възползвал се от всяка среща с местните хора и, макар да било във време на силно проповядван атеизъм от социалистическата власт, той намирал начин да говори за Бога. Утешавал селяните с беседи за Христос, за вярата, за молитвата, за духовния подвиг в живота на човека, за вредата от греха, за възкресението и вечния живот – въобще наставлявал скромно по всевъзможни начини в пътя на спасението. Видел ли благо­приятна почва в човешката душа, не пропускал момента да благовести.

И когато вече бил узрял в духовния живот, постигнал непрестанна молитва и добродетели, преди края, дошло изпитанието – последното премеждие в земния път.

Някъде през месец май 1976 г., в близост до манастира, в база за провеждане на военни обучения, летували софийски ученици от курс по Начално военно обучение. Една нощ, подведени от сатаната – зъл враг на подвижниците – няколко пияни момчета дошли в манастира при отец Софроний. Бидейки атеисти, те решили да се подиграят с възрастния старец. Как са го нагрубявали и обиждали, а вероятно са го и били, само Бог знае. Най-унизителното от тормоза, който упражнили над него било това, че му сложили главата на дръвника и с брадва му рязали брадата. После с нокторезачка му изтръгвали космите един по един. Когато по-късно го разпитвали за случката, дядо Софроний нищо не разказвал, само измъчнено мълчал. Един пък от учениците-злосторници се оказал син на известен генерал от София.

По повод на това Георги Крушарски разказвал как отец Софроний скърбял за тези младежи, дето са се поддали на сатанинското внушение. Молел се за тях. Дори когато верният приятел Георги поискал да съдят злосторниците, отец Софроний казвал: „Нека Бог им прости, аз вече съм им простил!”, като отказал разследване на злодеянието.

Това изпитание обаче силно се отразило на душата на стареца. Когато някой идвал в манастира и потропвал на вратата, в уплаха от преживянато, дядо Софроний известно време не отварял на никого. Странял от хората, разколебан в онова първона­чално детско доверие, което имал към всички. Въпреки това запазил незлобието и кротостта си дори към оскърбителите. След като издържал успешно това изпитание на вярата, година по-късно Бог прибрал отец Софроний в Своето Небесно царство.

Приживе отец Софроний ходил понякога да се черкува в селския храм на Говедарци. Така станало и за празника на празниците – Възкресение Христово, през далечната 1977 г. На 10 април дошъл в селския храм. След богослужението казал на клисаря да му запише името в заупокойна служба. Онзи му възразил: „Отче, не се шегувай с тези неща!”. „Бог знае” – отговорил отец Софроний. После поръчал на някого да му донесе на следващия ден хляб в манастира, след което си тръгнал.

Защо е постъпил така този чудноват монах? Отговорът идва от последвалите събития.

Дивният светогорски старец на 20 век Йосиф Исихаст казва: „Бог предсказва смъртта и приближаващия край или на големи праведници, или на големи грешници!”. Така и дядо Софроний бил известèн за земната си кончина. Той не искал да притесни никого с това, затова и мълчал. Когато наближило времето, в деня на Христовата Пасха, той само загатнал за своята телесна смърт, а после поръчал да го посетят, като поискал да му донесат хляб. Не че се се нуждаел от храна, а за да открият навреме мъртвото му тяло. Защото е имало време, когато цели седмици никой не се качвал при него.

Така дядо Софроний тихо, в безмълвие, само в обкръжението на св. ангели, напуснал земното битие и се преселил в небесната обител на Божието царство. Не всеки умира в празничен ден, особено на Възкресение Христово. Това е чест за избраници, за онези, които са угодили на Господа в смирение и подвиг през целия си земен живот. Такъв се оказал и монах Софроний.

Изминали са вече 37 години от неговата кончина. Дори гробът му е останал в забвение. Но той е жив, там при Бога и се моли за нас, по-малките братя християни, да не погинем, а да се спасим.

Колко е дивен Бог в своите светци.

Монах Софроний и Георги Кацарски – 1969 г.:

2014-08-26 1056

Погребението на отец Софроний на 13 април 1977 г.:

2014-08-26 1110


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/96xpu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно."
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.