Мобилно меню

4.9 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (20 Votes)

Статията се публикува след богословска редакция и коригиране на някои фактологически неточности, допуснати от автора. Същевременно тя припомня и обобщава важни събития, свързани с участието на българското духовенство в борбата за свобода на народа.

От времето на своето основаване Христовата църква има двустранна мисия. От една страна, да разпространява и разгаря вярата в Бога, а от друга – да охранява тази вяра, свободата и нравствеността на своите членове – християните. Св. Киприан Картагенски (ок. 200-258 г.) нарича  Църквата „майка” на християните. Макар като цяло Църквата да е интернационална, все пак наличието на семейство от самостойни поместни православни църкви ѝ е приписало специфична роля в живота на вярващите, каквато роля е изиграла в българската история и БПЦ: не само да е двигател за духовна просвета и религиозен подем, но и да се грижи за социалното равноправие и национална свобода на вярващите.

цар БорисОт времето на св. княз Борис І и сина му цар Симеон Велики, когато Българската църква придобива автокефалност, ролята ѝ като институция, грижеща се за духовния и културния подем на българите, я издига на равнището да бъде равностойна на държавническата и царската власт при управлението на страната. Дори още повече: когато е имало слабо държавничество, църквата е изпълнявала и тази функция в грижа за народа, както го потвърждава историята в лицето на последния български патриарх – св. Евтимий – преди падането ни под османско владичество.

Именно в този труден период на петвековното османско иго особено важно е било делото на Църквата за съхранение на българската идентичност и православна вяра.

В края на 14 в. се унищожава самостоятелността на Втората българска държава. При управлението на царете Иван Шишман и Иван Срацимир (и Страцимир – бел. ред.) България пада под османско владичество. С поробването на българското население се стоварва и още една беда: унищожава се самостоятелността на Българската православна църква. През 1394 г. св. патриарх Евтимий е заточен в Тракия, в Бачковския манастир. През 1767 г. е унищожен и последният бастион на родната ни Църква – Охридската архиепископия (750 години съхранила традицията на Българската патриаршия под името Българска архиепископия! бел. ред.).

Занизват се векове на робски страдания: разруха на крепости, градове, села. Унищожават се културни и църковни паметници. Масово се избива, отвлича и потурчва населението. Османската колонизация, феодална експлоатация, потисничество и етническа дискриминация почернят живота на българина.

През 18 в. опитът на Константинополска патриаршия за елинизация (т. нар. фенерско иго), налагането на непосилно данъчно бреме, ограничаването на просветната дейност, възпрепятстването на църковната автономност и национална обособеност допълнително засилват страданията на народа.

Всичко това не успява да сломи духа на българина, нито да унищожи православнато му вяра, за което огромна заслуга има най-вече БПЦ. Мисията на Църквата в тази насока чрез множество свещеници и някои архиереи се е проявява именно във възраждане на народностното съзнание чрез просветителска и просветна дейност; подбуждане и  съдействие в разгарянето на национално-освободително революционно движение.

Първоначалното служение на Църквата в преданост на народа се предприема с „мирни средства”. Съпротивата се започва с идеологическа борба. В своите проповеди масово свещениците приканват вярващите да съхранят Христовата си вяра и евангелска нравственост. Мохамеданството е изобличавано като богохулство, езичество, религия на потисничеството. Правят се съпоставки с първите векове от живота на Христовата църква, когато християните също са били угнетявани от тогавашната езическа власт. Преследвани, измъчвани, убивани, те са свидетелствали за истината и усилията им не са били напразни. При такава проповед мнозина българи християни не са се поддали на асимилацията и са устоявали във вярата и народността си. Някои от тях са новомъченици на вярата в свое време.

Св. Георги Софийски Нови и св. Николай СофийскиТака на 11.2.1515 г. в София е умъртвен 18-годишният златар Георги (Софийски) от Кратово. През 1514 г. на 26 май е убит 24-годишният Георги от София.  На 17 май 1555 г. е убит с камъни софийският обущар Никола. В 1750 г. е умъртвен Ангел от Лерин. На 16 януари 1771 г. е обесен свищовският свещенослужител Дамаскин от Габрово. Иван Българин пък е посечен в двора на джамията Св. Софѝя в Константиние (бивш православен храм) в 1784 г. Игнатий, атонски монах от Стара Загора, е убит през 1814 г. Онуфрий, хилендарски схимонах, е умъртвен в 1818 г.

Св. Злата МъгленскаМладата българка Злата от Мъгленското село Слатина е изтезавана и обесена в 1795 г. Можем да споменем Рада Пловдивска и още много други имена на християни българи, които не са превили шия пред исляма.

В съхранение на вярата и насърчение към запазването ѝ са пострадали също: през 1670 г. Смоленският еп. Висарион и Самоковски еп. Симеон, обесен на 21.8.1737 г.

Един исторически извор описвайки отпора, който са давали българите срещу турците-ислямизатори в Родопите, казва: Народът, като виждаше, че сред него се намира духовният му водач епископ Висарион, ... окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си.

В епохата на робството десетки книжовници възстановяват историческата памет на българите. Хора като преп. Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и други монаси, обхождащи страната като таксидиоти, са извършвали духовно-възрожденска и историко-просветителска дейност. Учели са народа на православна вяра, на четмо и писмо. Основавали са килийни училища и са положили началото на просветното и културното възраждане.

Другата форма на участие на българското духовенство в съпротивата срещу османското иго и насилственото помохамеданчване е съпричастието на свещеници във въоръжената борба – хайдушкото движение и вдигането на въстания.

Така, в началото на 16 в. са вдигнати няколко въоръжени бунта срещу поробителите. След въстанието на Константин и Фружин от 1404 г., при което е опожарен Чипровският манастир, избухват двете Търновски въстания. При първото взимат участие няколко архиереи: Дионисий Рали, грък († 1598 г.), голям агитатор за физическа борба на християните срещу османската власт; митрополитите Русенски Йеремия, Методий (от Южна България), Ловчански Теофан и Шуменски Спиридон. От Никопол и Търново взимат участие 35 свещеника. На оцелелите участници пък от второто Търновско въстание в 1686 г. им е осигурен приют от монасите в Рилския манастир.

През 17 в. отново духовници отстояват вярата, честта и достойнството на православния българин с въоръжена съпротива срущу османските турци. Такъв е бил и поп Марин от Силистренско, известен водач на хайдушка чета.

Участието на духовенството в народоосвободителното движение през 18-19 в. се засилва, дори става първенствуващо. Така, през 1835 г. дейно участие във Велчовата завера взема доблестният патриот, игуменът на Плаковския манастир архим. хаджи Сергий. В заверата са посветени и духовници от Габровския манастир „Св. Богородица” (разрушен от безбожната власт около 1960 г. бел. ред.), Дряновския „Св. Архангели”, Килифаревския „Св. Никола”, и мн. други свещеници.

През 1794 г. съратникът в Паисиевото дело и преписвач на История славяноболгарская поп Стойко Владиславов от Котел е избран и хиротонисан за Врачански митрополит с името Софроний. Като митрополит св. Софроний започва пламенно насърчение на местните жители от целия северозападен край при обиколките си в енориите им, във въоръжена съпротивителна борба срещу местния турски метежник от видин Осман Пазвантоглу, станал кошмар за населението в онези предели. При нападението и обсадата на Враца в 1796 г. от шайката на същия агарянин еп. Софроний благославя защитниците на града и дори лично участва в съпротивата с оръжие в ръка. По-късно бяга във Влашко, издирван и преследван от споменатия Осман.

Св. СофронийСв. Софроний пръв изразява надеждата русите да подпомогнат братята си по вяра  българите в борбата им за национално освобождение. Той успява да организира делегация до Русия, предвождана от българите Атанас Некович от Тетевен и Иван Замбин от Враца, които в Петербург осъществяват среща с ген. М. Милорадович, като описват тежкото положение на българите под османското иго. В писмо пък до външния министър Румянцев епископът напомня за близкото кръвно и духовно родство между руси и българи. Св. Софроний дори изпраща две възвания до българския народ, които свещениците от различни краища на страната са чели в храмовете пред народа, преписвали са и са разпространявали. В Македонско, например, са били разпространени ок. 500 екзепляра. В тях е звучал призив хората безрезервно да подкрепят с всевъзможни средства руското войнство в последвалите руско-турски войни.

В избухналото през 1804 г. сръбско въстание от населеното с българи селище Морава при р. Тимок като организатори вземат участие свещениците Серафим и Радослав от с. Планинци. При проведеното от въстаниците съвещание в Гърлишкия манастир се явяват много местни свещеници със свои енориаши и по-късно вземат участие в бунта. На въоръжена борба пък в Нишко организира християните поп Тимо.

По свидетелството на генералите Тулчанов и Кутузов при проведената в 1802-1812 г. руско-турска война по призива на Врачанския еп. Софроний много свещеници като свищовския Пантелеймон, Димитър от Габрово, Трифон от Ловеч и др. чрез разузнаване са съдействали на руските войски.

След подписването на Букурещкия мирен договор много българи напускат родните си предели и, предвождани от своите свещеници, емигрират в свободна Бесарабия. По запазени списъци на руското командване, в Силистренско и Тутраканско са действали активно 12 свещеника за организирането на емигрантски лагери, обхващащи 130 хил. души българско население.

При поредната руско-турска война от 1828-1829 г. отново участват множество духовници. Те, по думите на съвременници, не само са посрещали руските войски в Созопол, Айтос, Бургас, Карнобат с „хляб и сол”, но сформират и много добър корпус от доброволци като разузнавачи и снабдители с храна на руското войнство. Така, в Сливен е известен енергичният поп Сидер, организатор на сливенското „яташко” братство.

Св. Софроний еп. Врачански има още един важен принос в национално-освободителната борба. Преди Раковски и Левски той пръв осъзнава и лансира идеята за организирано революционно движение в пределите на България. На това основание създава в Букурещ комитет с конкретно начертана програма за действие. По-къснешният приемник на св. Софрониевата кауза Плевенският архиерейски наместник архим. Константин оглавява като председател този комитет в 1829 г., подпомага руската армия и укрепва българо-руските връзки.

Васил ЛевскиПръв деен организатор на народа за революционна борба става йерод. Игнатий (Васил Левски). В периода 1870-1872 г. той успява да разгърне революционна дейност чрез основаването на комитети и оборудване на населението с оръжие в почти всички големи селища в страната. Негови съратници са небезизвестните духовници йером. Матей Преображенски, поп Харитон, йером. Генадий Драгалевски и др. Във всеки революционен комитет местният свещеник е или председател, или участник. Много манастири стават огнища на предреволюционна подготовка: Троянският с председателството на игумена архим. Макарий, Сопотският – с поп Енчо Николов, Мъглижкият  с архим. Калиник, Кюстендилският – с о. Аверкий поп Стоянов и др.

През 1875 г., вследствие от развитата организирана революционна дейност, се вдига Старозагорското въстание с участието на 40 духовници, сред които по-известни са свещ. Минчо Кънчев, свещ. Стефан Стойков, Кузман поп Андонов и др.

Кулминация на организираната борба и участието на свещенството в нея е Априлското въстание от 1876 г. Вярна излиза поговорката, че свещенниците са там, където е народът. От четирите революционни окръга участват множество свещеници, монаси и монахини. Имената им са стотици и понеже не можем сега да ги споменем поименно, ще се ограничим до споменаването само на числеността им по окръзи:

В Първи Търновски революционен окръг – 39 свещеника, 17 монаси, 12 монахини, 5 послушници, общо – 73 духовници.

Във Втори Сливенски революционен Окръг – няма запазена статистика.

В Трети Врачански революционен окръг – общо 28: 16 свещеника и 12 монаси.

В Четвърти Панагюрски революционен окръг – общо над 100. Имената на някои от тях са: архиерейски наместник на Пазарджик поп Георги Тилев, поп Грую Бански, поп Кирил Слепов, знаменосец в четата на Бенковски, поп Неделю Николов и мн. др.

Почти всяко селище е било представлявано от местния свещеник във въоръжената борба. Голяма част от тях, останали живи след потушаването на въстанието, са или чрез мъченичество убити, или заточени в пределите на съвременна Турция.

Екзарх Антим ІСред висшия клир архиереите се разделят на два идеологически лагера. Едни от тях като екзарх Антим І, Пловдивски и Скопски митр. Натанаил и Старозагорски митр. Методий дейно подкрепят революционната борба, а други като Екзарх Йосиф, Варненско-преславски митр. Симеон и Русенски митр. Григорий поддържат тезата, че борбата за духовна и национална свобода трябва да се води по мирен път.

Екзарх Йосиф е смятал революционното движение за нецелесъобразно и прибързано действие на народа, като е казвал: Когато плодът узрее, той сам ще падне в ръцете ти – имайки предвид естествения разпад на Османската империя или разчленяването ѝ от някоя велика сила като Русия. Той обаче и неговите съмишленици не са пречели на революционното дело. Единствено са се страхували да не би прибързаната революция да навреди на Църквата и тя да изгуби от своето ведомство някои от епархиите си, както се случва по-късно със Скопската и Охридската. Според тях националноосвободителната борба не трябва да е в ущърб на идеята самостойната Българска църква, създадена в 1870 г. със султанския ферман, да възстанови автокефалията си като Българска екзархия. Според тях първенствуващо е извоюването на църковна независимост, а после и на национална, както всъщност и става впоследствие.

През време на самата руско-турска война от 1877-1878 г. в редиците на опълченците отново фигурират духовници. В Кишинев на 20.4.1877 г. пристига от българската църква в Букурещ свещ. Петър Драганов, а също и архим. Амфилохий. На 24 април двамата заедно правят молебен в първия ден на войната. При румънското село Сачия архим. Павел благославя ген. Столетов, а по-късно към доброволците се присъединяват свещ. Иван Стоянов, Спас Вълчев, Йордан Розанов и д. Кирил Иванов.

Екзарх ЙосифСлед освобождението за политическото и църковното изграждане на българската държава дейно участие вземат някои наши висши клирици като екзарх Йосиф, екзарх Стефан, митрополитите Варненско-преславски Симеон, Търновски Климент, Старозагорски Методий. Като преки участници в изпълнителната държавна власт – народни представители и министри, върли русофили, те се противопоставят твърдо на решенията на Берлинския договор. Съдействат за обединението на Княжество България с Източна Румелия. Организират и училищно-просветна дейност. Скопският и Охридски митрополит ревностно защитава населението на Македония от османските издевателства и пламенно подкрепя дейността на ВМРО.

След Освобождението мнозина български духовници като Сливенски митр. Серафим, Левкийски еп. Гервасий, наместник на Пловдивско, архим. Хрисант, архм. Стефан, наместник на Търновско и др., са действали за спасяването и отглеждането на стотици деца, останали кръгли сираци при опустошителното отстъпление на османските войски в Източна Румелия. С лични средства са ги превозвали от разни места до епархийските центрове. Чрез пламенна проповед са изнамерили за голяма част от тях родители-осиновители, други пък са приютени и обгрижвани в приюти и домове. Сиреч онова, което държавата е било невъзможно да стори, са го извършили духовници-патриоти, в дълга си пред народа и пред Бога, в изпълнение на християнския си дълг.

От гореизложеното, макар и в краткост, се вижда, че БПЦ изиграва важна роля в национално-освободителното движение и дава голям принос чрез своята пастирска дейност в следосвобожденското духовно и социално възраждане на българския народ. Църквата винаги е била защитник на националните ни интереси и ревностен противник на всякакви асимилаторски амбиции на родни и чужди политици за запазване на православната ни вяра и националното съзнание.

Паметни остават думите на митр. Климент Търновски: Докато има православие в България, ще има и България.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/hfh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.