Изминаха вече две години от кончината на праведния архим. Назарий – дългогодишен игумен на Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил” край София. Тази година на 9 юни ще се възпомене неговата памет в манастира отново от духовните му чеда и всички онези, които „помнят своите наставници във вярата” и не забравят, че те са духовните им родители. И както винаги, когато си спомняме за някого, е редно да разкажем нещо за живота му. За разлика от повечето други православни страни, ние българите (необяснимо защо) все мълчим по въпроса за живота и духовния подвиг на малкото ни родни праведници. И макар не „в духа на Дядото”, с присъщото му отбягване на показността, ще си позволя да кажа нещо за него. Нека ми прости!
Старецът Назарий беше скромен и същевременно велик духовен наставник, чрез онзи дар на „старчеството”, с който го бе дарил Господ за предания му „живот по Бога”. В годините назад, и през социализма, и през 90-те – в прехода, пък и по-късно, неговата обител – Кокалянският манастир стана „духовен оазис” (по думите на Неврокопския митрополит Натанаил), в който намираха утеха и напътствие стотици човешки души, търсещи искрено Бога. И както се казва: „Който търси, намира!” Мнозина православни намериха духовна утеха, напътствие във вярата, в живота, чрез примера, словата и молитвата на „Дядото”. Той беше благодатен – факт, очевиден за всички. Дарената му от Бога благодат преливаше, като от препълнена чаша и се докосваше до сърцето на всеки, който общуваше със Стареца. Всеки усещаше нахлуващия духовен мир, надежда, неописана радост, сигурност – плод от всяка среща с него. За духовните чеда всяко качване до Обителта и разговор с отец Назарий беше средство да напълниш душата си с благодатни сили. Както някои се изразяваха: „Отиваме да заредим батериите при Стареца!” – Онези духовни батерии на сърцето, които бързо се изчерпваха от теготата на ежедневието и суетата на мирския живот.
Дядото беше дарен с прозорливост старец. Дарът на фин духовен усет (особено потребен в монашеството), даден му от Бога по Неговата премъдра преценка, беше изострил така духовния му слух, че чуваше всяка струна на човешката душа. Затова всички му вярваха и му имаха доверие, че няма да ги подведе или насочи в погрешна посока. С характерния си проницателен и изпитателен поглед направо четеше сърцето на човека. Нищо не му убягваше.
Влиянието му, общуването с него беше спасително, дори, когато не се говореха възвишени неща. Той всъщност никога не говореше с ораторски патос и приповдигната възвишеност. Макар и да говореше понякога за съкровеното в религиозния живот, думите му бяха някак обикновени. В тях винаги имаше поука или назидание. Често в разкази за тоя или оня, за това или онова, с изразяване на своята позиция и мнение (която естествено беше принципна и църковна), даваше правилно разбиране за нещата. Така непроповядвайки – проповядваше. Понякога критикуваше нещо или някого, но не осъждаше, а се молеше за потърпевшия и неговото изправление, като същевременно предпазваше другите от грешки.
По съвета на св. Отци той беше строг и взискателен към себе си (в своите монашески обязаности), а благ и снизходителен към немощта на другите. Разбира се, когато душелечението е изисквало по-сериозна „оперативна” намеса, той показваше твърдост и безкомпромисност, но с фина духовна преценка. Осъществяваше „лечението” на всяка душа според човека и случая.
В своя опит беше попил безценни качества от духовните си наставници във вярата. От игуменката на Врачешкия манастир майка Касияна бе усвоил молитвения дух. От стареца Евлогий (Рилски) бе усвоил скромността, смирението, любовта към ближния, а от епископ Партений Левкийски – смелостта и дързновението да устояваш в истината и правдата за Бога.
Молитвата беше неговото оръжие в борбата за опазване на вярата от изкривяване и съхранение в православието на идващите при него човешки души. „Беше силен в молитвата преди, а сега още по дързновен в нея (свободен от връзките на земното), там в Небесното Божие царство”, беше казал един духовник при честване на годишнина от кончината на дядо Назарий.
Неговото благоговение пред Всевишния беше изключително. В молитва душата му се „разтапяше” от умиление. И макар скрита за очите на другите, Бог открехна малко вратата на тази тайна, за да зърнат духовните чеда тази красота на „богосъзерцанието”, в което се намираше Старецът.
Веднъж по време на св. Литургия, на Архангеловден – храмов празник на манастира, един от певците на клироса, крадешком забелязал как о. Назарий, стоейки на срещуположната страна, пред северната врата на иконостаса – тихо „хрипал”. Старецът се разплакал от умиление по време на богослужението – нещо, което при каквито и да е обстоятелства, той не би допуснал да стане достояние на присъстващите. Просто не могъл да се сдържи. Благоговението му пред Бога и съсредоточеността в молитвата го „разкрили” пред някои от присъстващите в храма, при което той прозирайки това, мигновенно се вмъкнал в олтара, за да прикрие случилото се. След много месеци, дори година, Дядото „ни в клин ни в ръкав”, съвсем без повод, върнал спомена за „случката” пред едно от чедата си, като казал: „Понякога може и да се разнежим в молитва, да плачем, но това не са благодатни, а суетни сълзи!”, с което (в искреното си смирение) искал да оправдае като „суетно”, а не „благодатно” състоянието, в което са го видяли.
Имало и два подобни случая, когато две различни духовни чеда, в различни дни, сутрин рано преди служба в манастира, влезнали тихо, незабележимо в главната манастирска църква. И докато безшумно целували иконостасните икони, чули някакво тихо „хрипане” пред св. Престол в олтара. По-късно разбрали, че Дядото се подготвял с молитви за отслужване на предстоящото богослужение – Утреня и св. Литургия. Старецът не разбрал за тяхното присъствие в храма и за това, че „се издал” за своята съкровена молитва пред Бога. Но Бог допуснал това премъдро за поука на духовните чеда, да разберат колко благодатен е духовният им старец. Както св. Евтимий Търновски видял стареца си св. Теодосий в исихастка, безмълвна молитва, обгърнат в нетварна светлина при богосъзерцанието, така и тук духовните чеда, по милост Божия се удостоили да се докоснат частично до онова благоговение, което изпълваше душата на Дядото към Бога.
Разбира се, може да се каже още много, но засега ще го спестим, за да помълчим и в молитвен размисъл срещнем отец Назарий, който предстои за нас пред Христос.
Дядо, помоли се на Бога за нас!
